Порочен кръг

***

Червеното ферари на Хейзъл беше паркирано под портика над предния вход. На слънчевата светлина колата блестеше като огромен рубин. Робърт — шофьорът й — я бе излъскал с любов. Тя бе любимата му сред многото коли, паркирани в подземния гараж. Хектор подаде ръка на жена си, за да слезе по стъпалата, и й помогна да се настани на мястото на шофьора. Когато тя най-сетне успя да вмести корема си зад волана, той се залови да настрои точно като за нея и намести обезопасителния й колан под издутината.

— Сигурна ли си, че не искаш аз да те закарам? — за последен път се опита да я убеди той.

— В никакъв случай! — противопостави се тя. — Не и след ужасните неща, които изрече за колата ми — и тя потупа волана. — Скачай вътре и да тръгваме.

От къщата до шосето имаше малко над километър, но целият път бе павиран. От завоя за моста над река Тест се разкриваше красива гледка към имението. Хейзъл отби за кратко. Тя рядко пропускаше възможност да се полюбува на онова, което скромно наричаше „просто най-красивата съществуваща сграда в джорджиански стил”.

„Брандън Хол“ бе построен през 1752 година от сър Уилям Чеймбърс за графа на Брандън. Това бе същият архитект, построил „Съмърсет Хаус“ на Странд. Хейзъл бе купила „Брандън Хол“ в занемарено и жалко състояние. Хектор и досега потръпваше при мисълта за безумната сума, която тя бе пръснала, за да докара сградата до сегашното идеално състояние. Но беше невъзможно да отрече красотата на изящните й и идеално балансирани очертания. Миналата година Хейзъл бе поставена на седмо място в списъка на най-богатите жени в света на списание „Форбс“. Така че тя можеше да си го позволи.

„И все пак, коя жена с всичкия си има нужда от шестнайсет стаи, за бога? По дяволите парите, риболовът в реката е страхотен — заслужава си всеки долар“, утеши се той наум. А на глас изрече:

— Можеш да й се възхищаваш колкото искаш на връщане, но сега си на път да закъснееш за прегледа при Алан.

— Обожавам предизвикателствата — сладко каза тя и потегли със свистене на гуми, оставяйки зад себе си бледосин облак дим. Когато без усилие паркира на заден ход в подземния гараж на сградата на Харли Стрийт, откъдето Алан Донован бе изтеглил колата си, за да направи място за нейната, тя погледна часовника на китката си.

— Час и осем минути! Личен рекорд до момента. Петнайсет минути до прегледа. Ще си оттеглиш ли несправедливите думи за закъснението, сладурче?

— Един ден ще ни засекат с радар и тогава ще се простиш с книжката си, любима.

— Моята е американска. Симпатичните британски полицаи не могат и с пръст да я докоснат.

Хектор я придружи до кабинета на Алан. Щом чу гласа й, лекарят веднага излезе да я посрещне — рядък жест на уважение, който обикновено правеше само за коронованите особи. Спря на прага, за да й се полюбува. Свободно падащата рокля от барбадоски памук бе специално скроена за нея. Очите й искряха, кожата й блестеше. Алан се наведе над ръката й и я докосна с устни.

— Ако всичките ми пациенти бяха така генетично здрави като теб, щях да съм останал без работа — прошепна той.

— Колко ще я задържиш, Алан? — попита Хектор, докато се здрависваха.

— Повярвай ми, напълно разбирам нетърпението да си я върнеш колкото е възможно по-бързо. — Подобна шеговитост не бе типична за Алан, но Хектор се засмя и настоя да разбере:

— Колко все пак?

— Искам да направим някои изследвания и може би да се консултирам с колегите си. Дай ми два часа и половина, ако обичаш, Хектор.

Докторът хвана Хейзъл под ръка и я поведе навътре в кабинета си. Хектор се загледа след нея. Обхвана го внезапно неизпитвано досега предчувствие за надвиснала загуба. Прииска му се да изтича след нея, да я върне и да я задържи завинаги близо до сърцето си. Трябваха му няколко дълги секунди, за да дойде на себе си.

„Не ставай проклет идиот. Овладей се, Крос“, скастри се сам. Извърна се и тръгна по коридора обратно към асансьорите. Момичето на регистратурата го изгледа безстрастно. Беше симпатична афробританка малко под трийсетте с блестящи тъмни очи и кръшна фигура под бялата манта. Изчака сигнала за пристигнал на етажа асансьор в края на коридора, чу отварянето и затварянето на вратата му зад Хектор и едва тогава извади от джоба си мобилен телефон. Вече беше вкарала телефонния номер в списъка на контактите си под името „Той!“. Само след едно позвъняване повикването й бе прието.

— Ало… Ти ли си, Алеутецо? — попита тя.

— Предупредих те, без имена, кучко.

Винаги потръпваше, когато той я наричаше така. Беше толкова властен. Не приличаше на никого от предишните й мъже. Инстинктивно вдигна ръка до лявата си гърда, която още я болеше от ухапването му снощи. Разтри я и зърното й се втвърди.

— Съжалявам, забравих… — извини се тя с внезапно пресипнал глас.

— Тогава не забравяй да изтриеш този разговор, след като свършим. Сега ми кажи: дойде ли тя?

— Да, вече е тук. Но съпругът й излезе. Разбраха се с доктора да се върне за нея в един и половина.

— Добре! — каза само той и затвори. Момичето свали телефона от ухото си и се загледа в него. Установи, че диша тежко. Замисли се за него — колко твърд и дебел беше в нея. Погледна надолу и усети топлата влага да се просмуква през бикините й и да се стича надолу по бедрата.

— Гореща като мръсна разгонена кучка — прошепна си тихичко. Това й бе казал той снощи. Докторът нямаше да се нуждае от нея скоро — сега бе зает със съпругата на Крос. Напусна регистратурата и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабините. Вдигна полата си до кръста и свали бикините до глезените. Седна на седалката и се разкрачи. Сложи ръката си там. Искаше да го удължи максимално, но в мига, в който се докосна, не можа да се сдържи. Всичко стана толкова бързо и толкова помитащо, че тя остана задъхана и разтреперана.