Порочен кръг

***

Без да бърза, кондорът рулираше по пистата към терминала на летището, където чакаха трите паркирани коли с групата посрещачи, начело с Джони Конго.

Хектор стоеше скрит до задната преградна стена на пилотската кабина, сгушен зад пилотите, където не можеше да бъде видян през предното стъкло. С бинокъл на очите, той разучаваше разположението на сградите около терминала и укрепения с пясъчни чували редут.

— Разпознах със сигурност Джони Конго. Това е едрият зловещ чернокож на покрива на бялата кола, отдясно на редута. Тъмносиня риза и кремав панталон. Няма начин да сбъркаш тази свиня — съобщи той в гласово активирания си микрофон за сведение на командирите на екипи. — Виждам и Карл Банок, изправен на стената от пясъчни чували над амбразурите за тежките картечници. Играе танца на войната и размахва над главата си автомат. Малкото копеленце е в дълга… червена рокля с шарка. На мен ми прилича на пеньоар, може да е халат. Бос е, което значи, че току-що е станал от леглото. Изглежда ми надрусан с нещо, от което още не се е свестил. Искам всички да помните, че е мой — каза той с напрегнат глас. — Малко по малко край колите се събира тълпа. Трудно е да се прецени колко са… петдесет, шейсет или сто — все курви и главорези на Джони. Курвите са облечени коя както свари… Повечето са почти голи и доколкото виждам, са разхвърляли дрехите си по пътя насам. Започне ли стрелба, ще настане пълна суматоха. Но забравете за скрупулите и за съпътстващите щети. По-добре да пострадат няколко невинни зяпачи, отколкото да оставите някого от истински лошите да ни обстрелва.

Разнесе се гласът на Джо:

— Това не съм го чула! Бог да ми е на помощ, но това не съм го чула!

Хектор се смръщи и замълча, понеже кондорът наближаваше края на пистата. Разстоянието бързо се скъсяваше и той можеше да прецени обстановката и да вземе окончателно решение. Заговори отново, добре съзнавайки, че е единственият на борда — с изключение на пилотите, разбира се, — който може да види какво ги чака в края на пистата:

— Редутът изглежда идентичен с онзи, който Дейв току-що неутрализира. И тук разполагат с две тежки картечници 50- и калибър със сдвоени цеви. Добрата новина е, че амбразурите са твърде дълбоки, за да позволят обстрел наляво или надясно. Лошата новина е, че нямаме възможност да заслепим картечарите с прах. Опитаме ли нещо подобно тук, всички бандити наоколо, които останат извън обсега на реактивната струя, ще започнат да стрелят по нас… — Хектор внезапно замълча, понеже усети леко докосване по рамото и бързо се извърна.

Зад него бе застанала Джо. До този момент той не бе забелязал, че тя е напуснала сгъваемата седалка в бордовата кухня.

— Хектор, чуй ме — тихо, но настоятелно каза тя. — Защо не използваш ей онзи склад като щит? — Тя посочи напред. — Ако Бърни рулира до лявата страна на склада, ние ще останем скрити от Джони Конго достатъчно дълго, за да слезе вторият ти екип. Джони ще продължи да си мисли, че сте група красавици, когато изскочите оттам със стрелба.

Хектор я изгледа за няколко секунди, проклинайки се, че не е видял тази възможност в самото начало.

— Браво, момичето ми! — възторжено възкликна той. — Оставам твой длъжник… — После се обърна към пилотите: — Бърни, чу я, нали? Подминаваш редута и правиш маневра, за да ни оставиш колкото е възможно по-близко зад склада. След това веднага спускаш товарната рампа. Не гаси двигателите и имай готовност за обратен завой с цел да се изнесем оттук по спешност, ако нещата загрубеят. — Сетне заговори в оповестителната система: — Внимание… минути ни делят от началото! Спираме зад сградите на летището. Докато слизаме, ще сме защитени от вражески огън. Белият и черният екип по места за излизане, веднага! — Накрая потупа Бърни и Нела по раменете: — Зад кондора има защитен хангар. Вкарай талигата там, веднага щом се убедиш, че сме слезли. Аз тръгвам. Довиждане… Ще се върнем.

— Успешен лов. Хектор — пожела му Нела.

Той се обърна и напусна кабината. Спря само за миг в бордовата кухня, за да прегърне Джо Стенли и да я целуне по устните. После й прошепна:

— Обожавам те, но те моля поне веднъж да направиш каквото искам от теб. Стой тук и не тръгвай след мен. Отвън е много опасно, а ти си ми нужна за следващите петдесетина години…

Остави я и изтича през вече пустия пътнически салон. Хората му бяха заели места до задната рампа. Последва ги през отворения херметичен люк в необятното товарно помещение. Черният екип на Пади се бе подредил отдясно на борд, а белият екип на Пол — отляво.

Докато минаваше покрай строените бойци към най-задната част на отделението, Хектор провери за последен път екипировката си.

Беше облякъл маскировъчна бронежилетка от кевлар и носеше каска от същия материал. И двете бяха устойчиви на многократни попадения от стандартното натовско леко стрелково оръжие. В прикачените с велкро джобове към куртката си носеше две зашеметяващи гранати М84 „Флашбенг“ и двайсет резервни пълнителя всеки с по четиридесет на брой 9-милиметрови патрона за картечния си пистолет. Отпред на куртката си имаше малък таен джоб, който все пак бе достатъчно голям, за да побере една от бързодействащите спринцовки „Хипнос“, взета от арсенала за мръсни номера на Дейв Имбис.

Носеше картечен пистолет „Брюгер & Томет МР-9“ като основно оръжие. Харесваше го заради малкия му размер, лекото тегло, бързото боравене с него и отличната му точност. Само с едно леко движение на палеца можеше да смени режима на стрелба от единична на автоматична с деветстотин куршума в минута. Цевта бе относително къса, но оптичният мерник му позволяваше да се увери, че ще улучи мишена с размера на кокоше яйце от разстояние петдесет метра, като стреля без опора.

Хектор стигна товарната рампа, където Пади и Настя чакаха начело на черния екип, и им каза тихо:

— Бърни ще ни спре зад склада откъм далечната част на летището, така че първоначално ще бъдем скрити от Джони Конго и бандитите му. Слизаме и веднага се разделяме. Аз повеждам моите надясно и заобикаляме укрепения с чували редут. Вие тръгвате с вашите хора наляво по дългия път зад склада, за да ги изненадате в тил. Ще ангажирам вниманието им, докато не ги ударите отзад. Заедно трябва да не им позволим да се изтеглят нагоре по хълма. През всичкото време не забравяйте, че сме тук само и само да ликвидираме Джони и Карл, а не да се бием с всички до последния човек. Доберем ли се до тези двамата, изнасяме се незабавно. Ако бъдем принудени да ги преследваме в лабиринта на замъка, ще дадем жертви.

— Боже опази… — изсумтя Пади.

— Ние слизаме първи. Вие слизате веднага след последния мой човек. — Хектор се усмихна на Пади, който му се усмихна в отговор. Кръвта и на двамата кипеше от възбудата на смъртната опасност. Точно заради нея продължаваха да копнеят за тези моменти.

Хектор се извърна и отиде при Пол Стоу начело на белия екип от другата страна на товарния отсек. Кондорът спря с разклащане, толкова рязко, че хората едва не изпопадаха. Задната рампа започна да се спуска, но това ставаше толкова мъчително бавно, че на Хектор му идеше да загризе ноктите си от нетърпение.

— След мен! — нареди той и изтича по все още движещата се рампа, като скочи с главата напред в разширяващия се процеп. Отвън до земята имаше около два и половина метра. Още докато падаше, той превъртя тяло така, че да се приземи на крака като котка. Пое силата на удара, пружинирайки, и се метна към ъгъла на склада. Чу зад гърба си приземяването на хората му, но не посмя да хвърли поглед назад.

Стигна до ъгъла на сградата и залепи гръб в стената. Дишаше леко, но усещаше сърцето си да бие в гърдите като добре настроен състезателен мотор. Хвърли поглед зад ръба на стената.

Много малко се бе променило за минутите, изминали откакто бе видял за последен път разположението: Джони продължаваше да стои на покрива на роувъра си, сложил ръце на хълбоци. Около колата се бе събрала разнородна тълпа от въоръжени мъже и невръстни момичета. Повечето от тях озадачено гледаха към мястото, където кондорът бе изчезнал зад сградата. Някои тайландки продължаваха да танцуват и да пляскат с ръце, но едно от полуголите момичета се бе облегнало на роувъра и обилно повръщаше алкохола, с който бе напоено.

Картечарите в редута бяха зарязали оръжията си и се бяха качили на защитната стена, за да погледнат над чувалите къде е изчезнал самолетът. Онова обаче, което привлече веднага вниманието на Хектор, бе странно облечената фигура на Карл, който продължаваше да балансира върху стената. Бе спрял да танцува, но за разлика от всички останали бе обърнал гръб на Хектор и викаше на Джони Конго:

— Какво, по дяволите, си мисли, че прави онзи тъп задник Юри Волков?

Изобщо не осъзнаваше, че Хектор го гледа. Разделяха ги около петдесет метра. В ръцете си Хектор държеше едно от най-съвършените леки огнестрелни оръжия, с които някога бе стрелял. Пред него бе най-ясно обозначената мишена, която боговете на войната някога му бяха предоставяли. Държеше в ръцете си живота на човека, когото бе дошъл да убие.

Едно-единствено съображение му пречеше да го направи в този момент — искаше да гледа Карл в очите, докато той умира. Искаше да усети гадната миризма на смазващия ужас в последния му дъх. Искаше последното нещо, което чуе, да бъде името на жената, която Хектор бе обичал. Искаше да прошепне в ухото му името на Хейзъл в онзи последен миг и Карл да го отнесе със себе си в пламъците на ада.

И докато се колебаеше, моментът отмина. Започна да вдига оръжието си, но внезапно Джони Конго изрева с гръмотевичен глас:

— Слез от стената, Карл, глупако. Това е капан. В шибания самолет не е Юри, а Хектор Крос. — Хищническите му инстинкти бяха толкова силни, че безпогрешно бе надушил опасността.

Карл не реагира веднага на предупреждението — просто остана като парализиран. Хектор все още можеше да направи каквото иска, но времето да го стори бързо изтичаше. Бързо, но с плавно движение той вдигна пистолета си и изстреля откос от пет куршума. Откатът бе толкова лек, че можа да проследи през оптическия мерник попаденията.

Беше се прицелил в краката на Карл, за да го прикове, но не и убие. Два от куршумите пропуснаха — единият вдигна облаче прах в оградата около летището, а вторият улучи повръщащата до роувъра тайландка. Вероятно я бе уцелил в главата, защото тя падна, сякаш някой бе отворил капак под краката й.

Другите три куршума улучиха Карл точно където се бе целил Хектор. Единият мина през глезенната става на босия му ляв крак. Съдейки по ъгъла на влизане, Хектор разбра, че е разбил ходилните кости в мястото им на свързване с големия и малкия пищял. Другите два куршума минаха малко по-високо, заради повдигането на дулото в ръцете на Хектор поради отката. Краката на Карл бяха в една линия с посоката на стрелбата, така че преминаващите през левия крак куршуми попаднаха веднага в десния зад него. Така куршумите счупиха костите в двата крака на Карл.

Краката му се подгънаха едновременно и той падна назад. Търколи се надолу по задната стена на редута и се скри от погледа на Хектор.

В същия миг Джони Конго изчезна от покрива на бялата си кола, само че за разлика от Карл той съобразително бе скочил. Хектор чу гласа му да заповядва на Сам Енгвеняма на суахили. Хектор бе израсъл в Източна Африка и говореше добре този език, затова разбра, че Джони нарежда на Сам да използва тайландските курви като щит срещу предстоящата атака.