Порочен кръг

***

Трябваше да има фокус за гнева и омразата си. Скочи от леглото и влезе в банята. Взе набързо душ и слезе в кабинета си. Включи настолния компютър. Макар да знаеше, че е прекалено скоро, надяваше се Пади да има вече нещо за него. Но когато отвори имейл акаунта си, установи, че пощенската му кутия е препълнена. Прегледа набързо първите няколко съобщения и видя, че всички те изразяват съболезнования. И веднага се досети какво бе станало.

Проклетите кучи синове от пресата бяха научили. Но как са се добрали до историята толкова бързо?

Въпреки опасенията си отвори началната страница на „Сън“ — един от най-четените боклуци на Рупърт Мърдок. Над снимката на Хейзъл в кожа и диаманти, слизаща от ролса си с Хектор във фона, буквално крещеше заглавие:

Милиардерка застреляна на селски път.

Убива двама от нападателите си, преди да издъхне.

Единственото вярно в репортажа бе, че Хейзъл наистина беше мъртва. Не се споменаваше и дума за раждането на Катрин.

Слава богу поне за това. Прегледа другите уебсайтове. За всеки голям вестник това бе централната новина. Тонът на „Таймс“ бе сдържан и пълен с достойнство, този на „Мейл“ и „Телеграф“ в по-малка степен, но никъде не се съобщаваше за раждането на Катрин. Това му донесе голямо облекчение.

Трябваше да я извади от онази проклета болница колкото може по-бързо. Хрътките вече сигурно са я обсадили. Усети, че отново кипва, а това означаваше, че е готов да посрещне деня. От Пади нямаше никакви новини, но той разбираше, че е твърде рано да очаква нещо.

Джон Бигелоу бе изпратил дълъг имейл. От името на всички останали директори на „Банок Ойл“ той изразяваше шок и ужас от убийството на Хейзъл. Вече бе направил нужното за отслужването на възпоменателна служба за нея в Хюстън и продължаваше:

Искам да получа вашето разрешение за организирането на подобна служба в Лондон, където Хейзъл има толкова много приятели и бизнес партньори. Помолих американския посланик при двора на Сейнт Джеймс[2], който е стар мой приятел, да резервира за целта църквата „Сейнт Мартин“ на Трафалгар Скуеър. Предложих дата след две седмици от днешната, за да дам възможност на желаещите да присъстват — а аз съм убеден, че такива ще има много, — да организират пътуването си.

Надявам се да не обмисляте оставка от борда на „Банок Ойл" заради трагичното събитие. Останалите колеги директори високо ви ценят, а приносът ви е ценен и важен за нас.

„Няма да се отървеш толкова лесно от мен, Бигълс. Нужен си ми в същата степен, в която твърдиш, че ви трябвам аз. Инфраструктурата на „Банок" ще ми даде влиянието и средствата да се справя с мръсниците, сторили това на Хейзъл“, каза си Хектор.

Той отговори на имейла на Джон Бигелоу, обикновено наричан Бигълс, като му благодари, прие предложението му и го увери в желанието си да остане в борда на „Банок Ойл". Изтъкна, че смята за свой дълг пред паметта на Хейзъл да продължи работата, на която тя бе посветила толкова голяма част от живота си.

Бързо се придвижи надолу по колоната имейли, като триеше наведнъж по няколко. Един от тях обаче привлече вниманието му и той го отвори. Беше от Роналд Бънтър, управителя на „Семеен тръст Хенри Банок“.

Скъпи господин Крос,

Получих имейла ви и той дълбоко ме натъжи. Моля ви да приемете съболезнованията ми във връзка с кончината на вашата съпруга, госпожа Хейзъл Банок-Крос. Тя беше прекрасна жена със силно присъствие и голямо влияние. Беше освен това и изключително интелигентна. Лично аз се отнасях към нея с върховно уважение и възхищение.

По случайно стечение на обстоятелствата се намирам по служба в Лондон точно в този момент. Отседнал съм в „Риц“ на Пикадили, където ще остана до събота. Телефонът на хотела е 0207 493 8181, а апартаментът ми е 1101.

Понеже сте изпълнител на завещанието на съпругата ви и на нейната последна воля, смятам, че е от изключителна важност да се срещнем колкото е възможно по-скоро и когато е удобно за вас. Моля ви, позвънете ми, за да се уговорим за срещата.

Искрено ваш,

Роналд Бънтър

Хектор посегна към телефона и набра номера. Операторката на централата вдигна почти веднага и го свърза с апартамент 1101. В слушалката се разнесе женски глас:

— Добро утро. Аз съм Джо Стенли, помощник по правните въпроси на господин Роналд Бънтър. Какво мога да направя за вас? — Акцентът бе средноатлантически, модулацията отчетлива и контролирана.

— Може ли да говоря с господин Роналд Бънтър, моля?

— За кого да съобщя?

— Казвам се Хектор Крос.

— О, божичко! Господин Бънтър очакваше да му се обадите. Задръжте така за момент, моля ви.

Усмихна се на малко старомодното „божичко!“. Единственият друг човек, когото някога бе чувал да го използва, беше майка му.

След по-малко от минута Бънтър прие обаждането му. Гласът му бе тънък и прецизен — глас на добродетелна стара мома.

— Господин Крос, толкова се радвам, че се обадихте.

— Господин Бънтър, кога и къде можем да се срещнем?

— Ще бъда свободен днес след шест вечерта. Доколкото ми е известно, вие живеете извън града. За нещастие не разполагам с транспорт…

— Ще бъде ли удобно да се видим в „Риц“?

— Да, това наистина е най-удобният за мен вариант.

Продължи да работи през останалата част от деня, като проведе маса телефонни разговори и разчисти натрупаните по бюрото му документи. Няколко минути след един слезе в специалното помещение, обу високи рибарски ботуши, взе пръта си и слезе до реката. Под увисналите клони на върбата подскачаше риба — това бе Езерото на влюбените, както го бе кръстила Хейзъл, докато бяха седели тук по време на медения им месец, хванати за ръце.

Рибата трудно можеше да се достигне със замятане от този бряг. Но Хектор върза суха муха Daddy Longlegs и с третото замятане достигна точно до местата, където се криеше пъстървата. В продължение на цели петнайсет минути той не мислеше за нищо друго, освен за рибата, която играеше из езерото. Когато накрая я извади на брега, за момент се възхити на елегантната й форма и блестяща красота, след което я приспа с остър удар със „свещеника“ — малка пръчка от еленов рог, с която рибарите „причестяват“ за последно. Готвачът я изпече на скара с диви гъби и Хектор обядва на терасата.

След като хапна, той се преоблече в тъмен делови костюм и отново поръча да му докарат бентлито. Обичаше да шофира тази кола. Тя се държеше на пътя великолепно. Спря пред болницата и прекара цял един откраднат час с Катрин.

Определено се разхубавява с всеки изминал ден, реши той. Когато най-сетне се остави да го изгонят от родилното, отиде да види дежурния лекар.

— Кога ще можете да изпишете дъщеря ми, докторе?

Лекарят прегледа картона на Катрин.

— Развива се доста добре. Организирахте ли кой ще я гледа, господин Крос?

— Да, успях.

— Знам, знам… Научих, че отвличате една от най-добрите ми сестри.

— Признавам си — смути се Хектор.

Лекарят не изглеждаше щастлив.

— Добре… Ще изпиша дъщеря ви утре сутринта след визитацията. Ще можете да се разпишете за нея и да си я вземете.

На път за паркинга Хектор се почувства странно щастлив от възможността да се грижи за това малко човешко създание. Катрин бе единственото останало му, което го свързваше физически с Хейзъл.

Пое по пътя за Лондон.