Порочен кръг

***

На следващата неделя Бриони донесе със себе си новия си мобилен телефон, който Хенри й бе подарил за рождения ден.

Двете със Саша тръгнаха ръка за ръка надолу към езерото. Бриони носеше одеялото и кошницата за пикник. Когато стигнаха на специалното им място, Саша разстла одеялото и се увери, че няма гънки и никъде не е подгънато. Одеялото бе нейно задължение, към което се отнасяше съвестно и много се гордееше със способността си да го опъне идеално. Докато сестра й бе съсредоточена изцяло върху одеялото, Бриони извади телефона от джоба на дънките си, включи го на диктофон и го прибра пак, без Саша да забележи нищо.

Денят премина по вече установения начин — нахраниха патиците и разговаряха за кученцето на Саша, което беше при мама на небето. После обядваха и Бриони заведе Саша до тоалетната. Върнаха се на брега на езерото и легнаха на одеялото. Саша помоли да бъде почесана по гърба и Бриони я накара да каже думичката „моля“. После започна да я гали по гърба и пак запя „Хъмпти-Дъмпти“, което насочи мислите в главата на Саша в определена посока, както Бриони се бе надявала да стане.

Внезапно Саша проговори:

— Не ми хареса, когато накара нещото си да изцвърка в устата ми… имаше гаден вкус.

Бриони потръпна, но продължи тихичко да тананика. След малко Саша отново се отпусна и продължи да говори объркано.

— Мъчих се да си спомня името му. Той ми каза, че ми е брат, но аз нямам брат. Показа ми как да държа онова нещо и да го движа в ръката си нагоре-надолу, докато… изцвърка. Харесваше ми, когато ми казваше, че съм умна и колко много ме обичал.

Отново замълча, а Бриони продължаваше успокоително да тананика. Изведнъж Саша се изправи в седнало положение и възкликна:

— Сетих се! Казваше се Карл Питър и наистина ми беше брат. Но после замина. Всички заминаха. Мама и тате… вече ги няма, напуснаха ме. Всички ме изоставиха освен теб, Бриони.

— Никога няма да те изоставя, Саш. Ние завинаги ще си останем сестри.

Саша се успокои и пак се отпусна по корем. Бриони започна да я гали и да тананика тихичко без думи.

Все така внезапно Саша заговори с глас, който повече подхождаше за двайсетгодишна девойка, каквато бе, а не за петгодишното момиченце, в което се бе превърнала.

— Да, сега си спомням, че брат ми Карл дойде онази нощ в спалнята ми и легна в моето легло. Разтвори краката ми, набута голямото си твърдо нещо в мен и го накара да пръска. Изпищях, но никой не ме чу. Започнах да кървя и много ме заболя, но не казах на никого, защото Карл ми нареди да не го правя. Правилно ли постъпих, Бриони?

— Разбира се, сестричке моя. Ти си толкова добро момиче и винаги постъпваш правилно.

— Обещай ми никога да не ме напуснеш, Бриони.

— Обещавам никога да не те напусна, мила моя Саш.