Порочен кръг

***

Рано на следващата сутрин Хектор намери място за паркиране на Харли Стрийт и извървя пеша половината пресечка до кабинета на д-р Алан Донован. Предпочете да изкачи стълбите вместо да вземе асансьора, а когато влезе в приемната, завари я празна. Остана пред рецепцията няколко минути, докато сестрата се върна от кабинета на доктора, носейки купчина папки на пациенти.

— Извинете, че ви накарах да ме чакате, господин Крос.

— Няма нищо, Виктория. — Тя изглеждаше малко притеснена, но той го отдаде на напрежението от работата за човек като Алан.

— Доктор Донован закъснява с графика си. Имате ли нещо друго, което искате да свършите?

— Няма нищо. Не бързам, мога да го изчакам — успокои я Хектор.

Тя подреди папките на бюрото си. В свободната си ръка държеше айфон S4, който остави до купчината, когато иззвъня интеркомът.

— Извинете ме, господин Крос. Тази сутрин хаосът е пълен. — Тя вдигна слушалката на интеркома и заговори: — Да, докторе. Да… веднага. — После остави слушалката и отново се извини: — Извинете ме пак, господин Крос.

Тръгна към вътрешните стаи, като остави мобилния си телефон до папките. Хектор забеляза, че устройството е идентично с неговото. Нещо в главата му прещрака и изведнъж всичко си дойде на мястото. Оказа се, че отговорът на загадката е бил пред очите му през цялото време, но като елемент от мебелировката бе останал невидим поради очевидността си. Съжали, че не се бе досетил по-рано.

— Виж, Виктория, сетих се, че има нещо друго, което трябва да свърша. Не е чак толкова важно да се видя с доктор Донован точно днес и сега. Отмени срещата ни, а следващата седмица ще ти се обадя за нов час.

— О… разбира се. Съжалявам, че си загубихте времето, господин Крос. — И тя изтича към кабинета на Алан.

Вратата се затвори зад нея, а Хектор бе приближи до бюрото й, за да вземе мобилния телефон. Със същото плавно движение той извади своя от калъфа на колана и ловко го размени. Надяваше се да мине известно време, преди тя да забележи подмяната. Не се безпокоеше, че може да остави в ръцете на момичето важна информация. Дейв Имбис го бе научил как да поддържа телефона си непробиваем и напълно чист. Излезе от приемната и отиде при колата си. Върна се на номер 11. Намери останалите трима от екипа в библиотеката.

— Много бързо, шефе, не те очаквахме толкова скоро — подхвърли Дейв Имбис.

— Имам за теб малък подарък… ето — подхвърли му Хектор айфона на Виктория.

— Хиляди благодарности — ловко го улови във въздуха Дейв. — Само че аз вече си имам такъв.

— Такъв като този си нямаш — увери го Хектор. — Искам да го свалиш в работилницата и да изчовъркаш от него всеки бит информация. Искам пълен списък на всички номера в списъка на контактите. Всички получени и изпратени есемеси, независимо дали мултимедийни или текстови. Искам копия на всички видеоклипове в паметта. И искам особено старателно да прегледаш всичко с дата от началото на март досега.

— Откъде го имаш, шефе? — с остро любопитство изгледа телефона Дейв, като го завъртя в ръцете си, и без да поглежда Хектор, продължи с въпросите: — На кого е? Как се добра до него?

— Откраднах го от момичето на рецепцията в кабинета на д-р Алан Донован. Алан беше гинекологът на Хейзъл. Момичето се казва Виктория Вусамазулу. Тя е малка симпатична африканка, а името й означава „Събуди се, народе на зулу“, което е политически зов за битка. Не съм сигурен за народа, но с нейните физически данни не се съмнявам, че би могла да вдигне от гроба поне няколко мъртви. Предполагам, че вече е разбрала за смяната на телефона си, но ще успея да я забавя до утре. Разполагаш с това време, за да източиш всичко. Защото, с изключение на шефа й, Виктория е единствената, която знаеше, че Хейзъл ще идва в Лондон в деня на засадата.

Дейв се усмихна, доволен от предизвикателството.

— Няма да отнеме толкова дълго време. Тази малка зулуска скоро няма да има никакви тайни от мен. Извинете ме, приятели…

Хектор устоя на импулса да слезе с Дейв в работилницата. Дейв беше един от най-добрите в занаята, но дори той щеше да работи по-ефективно, ако никой не му висеше над главата със съвети и въпроси. Затова го остави да си върши работата, а сам той се качи в кабинета си.

Агата бе вкарала на цифров носител цялата информация на Хейзъл от времето, когато бе започнала да работи за нея. Сега на бюрото стоеше голям външен диск, който съдържаше всичко… стотици гигабайти.

След като следата на убиеца бе изстинала в Мека, Хектор бе решил да се върне в началото на блестящата кариера на Хейзъл и да издири всички врагове, които тя си бе създала по пътя. Колкото и силно да я обичаше, Хектор нямаше никакви съмнения в способността на Хейзъл да си създава врагове. Тя си бе пробивала път с всички възможни средства и никога не бе избягвала схватка.

А ако прекараш живота си в раздрусването на планини, разпенването на океани и шибането на джунгли, няма начин да не извадиш на бял свят някои доста страховити създания. И Хектор тръгна на поход за такива като тях. Интересуваше го най-злият и най-отмъстителният — врагът, в сравнение с когото смъртоносната голяма бяла акула би изглеждала като безобидна малка чихуахуа.

В преглеждане на безброй документи загуби представа за времето и се изненада, когато два часа по-късно интеркомът му иззвъня. Беше Агата.

— Добро утро, господин Крос. Търси ви администраторката от кабинета на д-р Донован. Опитах се да я отрежа, но тя е много настоятелна. Ще приемете ли обаждането й?

— Благодаря, Агата, прехвърли ми я. — Реши, че е време да проведе сериозен разговор с Агата. Имаше спешна нужда от личен помощник и тя бе идеалният кандидат за тази работа. Хейзъл бе разчитала на нея през почти целия си живот. Може би сега Агата щеше да пожелае да прехвърли лоялността си към него. Допълнително предимство бе и фактът, че не съществуваше опасност от емоционално обвързване. Остави засега тази мисъл настрана и каза в слушалката:

— Крос на телефона.

— Извинявам се, че ви безпокоя, господин Крос. Обажда се Вики Вусамазулу. Изглежда е станало някакво объркване, макар да не си представям как. Забелязах още при първото ви посещение тук, че имате айфон S4, съвсем същия като моя…

— Да, така е… — отговори Хектор и после престорено изпъшка: — Ох, дявол да го вземе! Сега разбирам какво се е случило. Не можах да отворя телефона си. По някаква причина отказваше да приеме паролата ми. Стоях до бюрото ти тази сутрин, когато излезе от стаята. Исках да се обадя, но се наложи да отида до тоалетната. По пътя се сетих, че съм оставил телефона си в офиса ти. Върнах се, ти не беше в стаята, но видях айфона на бюрото ти. Реших, че е моят, и го взех. Извинявам се, Вики. Много глупаво от моя страна. Надявам се моят телефон да е у теб, нали така?

— Затова ви звъня, сър. Да, вашият телефон е у мен. Разбрах, че е вашият, защото от вътрешната страна на задния му капак е изписан вашият номер. Но на моя има много лична информация. Мога ли да мина през дома ви довечера, за да си разменим телефоните?

— Извини ме, Виктория, но до няколко минути се налага да изляза и няма да се върна до късно тази нощ. След като на телефона ти има толкова важни неща, няма да го оставя на никого от служителите ми… човек вече не може да има вяра никому в наши дни. Утре рано сутринта ще мина през офиса ти да направим размяната.

— Господи..! Просто не знам… Не е ли възможно да стане днес по някое време? За мен е адски неудобно така.

— Съжалявам, Виктория. Утре, преди десет сутринта, обещавам ти.

Хектор бе уверен, че тя е защитила файловете си с пароли и че дори на Дейв ще му трябва време да разбие защитата. Затова затвори, преди момичето да продължи да го умолява.

Малко след пет следобед Дейв Имбис му позвъни на интеркома.

— Съжалявам, шефе, но отне повече време, отколкото предполагах. Нашата малка госпожица Вусамазулу се оказа хитра като лисица. Беше заложила цял куп капани пред онзи, който опита да проникне в телефона й. Ала в крайна сметка извадих всичко.

— Чудесно. Кажи ми сега за какво става дума.

— Най-добре е да дойдеш и сам да видиш и чуеш. Ще трябва да използваме киносалона. Подготвил съм ти цял час видеоклипове. Само че преди да слезеш, пий едно-две хапчета за успокояване. Защото свят ще ти се завие, шефе.

— След пет минути съм при теб. Извикай също Пади и Настя за представлението.

Пади и Настя седяха в средата на втория ред, когато Хектор влезе в киносалона. Дейв конфигурираше електронното оборудване. Той вдигна поглед точно когато Хектор преметна крак през облегалките на първия ред и се отпусна на седалката до Настя.

— Съжалявам за разочарованието, приятели, но няма да има реклами. Затова преминавам направо по същество… — заяви им Дейв. — Първо, няколко подбрани разговора. Малко известен факт е, но повечето притежатели на айфони нямат представа, че нищо никога не изчезва окончателно, без значение колко пъти го трият. Ние винаги можем да го възстановим. Госпожица Вусамазулу е направила два опита да изтрие този конкретен разговор, но ето го на наше разположение… записът е направен в деня на последната консултация при д-р Алан Донован.

Дейв натисна бутон за възпроизвеждане на аудиоустройството. Първият звук бе единично позвъняване от мобилен телефон, последвано веднага от щракването на приет разговор. Кратка пауза, след което женски глас:

— Ало… Ти ли си, Алеутецо? — попита тя.

Отговорът последва веднага:

— Предупредих те, без имена, кучко.

Интонацията беше като в американски хип-хоп. Изказът бе арогантен. Жената ахна от грубостта, но това едва се чу. Гласът й след това беше покорен и звучеше извинително.

— Съжалявам, забравих…

— Тогава не забравяй да изтриеш този разговор, след като свършим. Сега ми кажи: дойде ли тя?

— Да, вече е тук. Но съпругът й излезе. Каза на доктора, че ще се върне за нея в един и половина.

— Добре! — каза мъжкият глас и по линията се възцари тишина.

Всички помълчаха известно време. След това Хектор наруши тишината:

— Алеутецо… това име ли използва наистина?

— Така прозвуча. Както и да е, това най-вероятно е гангстерски прякор… прозвище. Не е паспортното му име, ако ме разбираш.

— Я го пусни пак.

Дейв пусна записа повторно и всички напрегнато го изслушаха. Когато свърши, Пади се съгласи:

— Алеутецо, няма никакво съмнение. Е… поне най-сетне имаме подобие на име, за което да се заловим.

— Часът и датата съответстват. Тогава оставих Хейзъл в кабинета на Донован и излязох в града, където имах няколко задачи за свършване — потвърди Хектор и попита: — Какво друго има, Дейв?

— Следващият разговор е в девет и четиридесет и пет същата вечер — съобщи им Дейв. — Този път Алеутеца звъни на Виктория.

И пусна записа. Разнесоха се четири сигнала за позвъняване и вече познатият глас на момичето с характерната му интонация.

— Ало… Виктория се обажда.

— Ще мина да те взема след десет минути. Чакай ме долу, пред магазина за цигари. Ще карам синьо беемве под наем.

— Закъсня… каза ми седем.

— Хубаво… забрави. Ще си намеря друго маце за вечерта. Курви тук с лопата да ги ринеш.

— Не! Не исках да го кажа. Извинявай! Прости ми. Ще ти се реванширам… обещавам.

— Дано. Защото така съм го надървил, че ще избия прозорците по цялата улица, като го изпусна.

Виктория се изкиска:

— Толкова си забавен. Ела тук и разбий всички прозорци, момчето ми.

Хектор тихо вметна:

— По време на този интелектуален разговор Хейзъл вече лежеше в кома с куршум в главата и й оставаха около два часа живот.

Пади сведе поглед и размърда крака, а Настя взе ръката на Хектор, която лежеше отпусната между двама им. Стисна я силно, но не каза нищо.

Никой не намери утешителни думи, защото такива нямаше. Дейв се изкашля и наруши тишината.

— Има още четири разговора между двамата с подобно умопомрачително съдържание: уговорки да се срещнат, заплахи, хвалби за сексуални изпълнения и няколко упрека от момичето. Но след двайсет и седми април Алеутеца престава да се обажда. Това означава преди шест седмици.

— Или я е зарязал, или е напуснал страната преди шест седмици — предположи Хектор.

— Зарязал я е — уверено заяви Настя. — Мъже като Алеутеца не се задържат повече от няколко седмици. Тя се изпаряват веднага след като са се наситили — и тя многозначително повдигна вежда към Пади.

— Ако може без лични шеги — предупреди я Дейв. — Нека останем сериозни и съсредоточени. Това е краят на телефонните обаждания, но те ни дават добра храна за размисъл. — Той погледна Хектор. — Готов ли си за видеото, шефе?

— Давай.

Дейв намали осветлението и пусна първото свалено от телефона видео. През тонколоните веднага се разнесе какофония от фонов шум, повишени гласове на мъже, писклив женски смях, силна музика и тракане на бутилки и чаши. Изображението на екрана подскачаше объркващо, защото камерата снимаше от пода до тавана, над отрупана с бирени бутилки и полупразни чаши маса, с увеличени от вариото хорски крака и ходила. После образът се стабилизира. Действието очевидно се развиваше в долнопробен нощен клуб. Масите бяха разположени по периферията на малък дансинг. Над шумотевицата се разнесе разпознаваемият глас на Виктория:

— Дръжте се прилично, всички! Не забравяйте, че това е прослушване за „Х— фактор“.

Вариото изтегли, за да покаже на фокус група младежи, седнали край отрупана с напитки и препълнени пепелници маса. Някои се плезеха на камерата, други вдигаха чаши за наздравица, трети държаха навити на ръка джойнтове, увиснали наперено в ъглите на устата им, и издухваха облаци дим, а един навря пръст в устата си и имитира повръщане.

Камерата се фокусира върху симпатична млада блондинка, седнала в скута на момче в далечния край на масата, и гласът на Виктория я окуражи:

— Хайде, Анджи, направи номера си.

Анджи подпъхна палци под бюстието си и го свали на кръста. Двете й огромни бели гърди изскочиха, а тя взе по една в ръцете си и насочи зърната им към камерата.

— Бум! Бум! Мъртъв си! — изписка. Камерата се разтресе от смях и се прехвърли на следващия „кандидат“ в кръга.

— Ето сега…! — предупреди Дейв и даде стопкадър. Гледаха образа на тъмнокож мъж. По преценка на Хектор той беше към трийсетгодишен или малко по-възрастен. Косата му бе застинала в гелосан перчем и носеше яке с отметната качулка и навити над лактите ръкави. Ръцете му бяха мускулести и добре оформени от редовни посещения във фитнес салона. Изглеждаше добре, но по брутален начин. Имаше жестока цинична уста. Изражението му бе престорено равнодушно.

Дейв ги остави да разгледат образа още малко.

— Мисля, че гледаме липсващото звено в пъзъла — организатора на удара. Това, момчета и момичета, е Алеутеца.

Хектор се поизправи на седалката и се наведе напред като надушила дивеч хрътка.

— Имаме ли повече материал за този красавец? — попита той с плашещо тих глас.

— Много, шефе. Много. Виктория, изглежда, доста си е падала по него. Не е можела да му се насити.

— И аз — прошепна Хектор. — Нямаш представа колко го искам. Давай нататък, Дейв.

Възпроизвеждането бе възобновено и гласът на Виктория подхвана коментара от мястото на спирането:

— Дами и господа. По-страхотен от него няма да намерите. Представям ви господин Страхотен. Поздравете феновете си, господин Страхотен.

Господин Страхотен вдигна два пръста в знак V и постави палеца си между тях. Без никаква промяна в изражението си той навря комбинацията в камерата. Виктория издюдюка и изтананика:

— Още веднъж само за мен!

Мъжът в кадър се облегна на стола си и вплете ръце зад тила си. Намигна на камерата. Дейв отново натисна стопкадър.

— Добре, приятели, обърнете внимание на лявата му ръка — каза той и увеличи интересната зона. — Това ли е червената татуировка, шефе?

— Това е, Дейв. Татуировката на Маалик. Но сигурни ли сме, че това е Алеутеца? Не я чух да споменава името му в клипа. Давай нататък.

Дейв пусна отново видеото, но камерата изостави обекта и той се извини:

— Няма нищо повече на този. Но не се безпокойте — на останалите три има много. Предостатъчно, за да повърне всеки.

— Да ги видим тогава, моля — с твърд тон нареди Хектор.

Следващото видео започна с панорамен кадър на дансинга на все същия нощен клуб. Операторът, изглежда, се бе качил на маса, за да постигне този ъгъл от горе надолу. В близкия край на дансинга Виктория Вусамазулу танцуваше с мъжа с татуировката на Маалик. Тя въртеше ханша си и мяташе глава наляво-надясно, така че дългата й изкуствена коса я шибаше през лицето. Партньорът й се извисяваше над нея. Беше съблякъл суитшърта си, а ръкавите на блузата му бяха отрязани, за да разкрият цялата дължина на здравите му мускулести ръце. Хектор прецени ръста му, като го сравняваше с Виктория, която едва стигаше до плещите му.

Беше едър, много едър и се движеше много добре… Беше балансиран и координиран. Беше бърз в краката. Хектор прецени, че подобен противник може да бъде много опасен в бой. Мъжът изведнъж сграбчи и отскубна перуката от главата на Виктория, след което я заобиколи и започна да я шиба с косата по гърба и задника, сякаш му беше робиня. Момичето се загърчи във фалшива агония. Той свали ципа на роклята й до цепката на задните й бузи. Тя притисна предницата на роклята върху гърдите си, но гърбът й бе изцяло гол и плувнал в пот.

Останалите се стълпиха около тях и запляскаха в такт с музиката и животинските им извивания, окуражавайки ги с диви писъци и възбудени викове.

Мъжът зад Виктория се приближи, сграбчи я за бедрата и започна да я блъска с камшични движения на таза си в имитация на анално сношение. Тя също се натискаше със сила в него, пресрещайки тласъците му.

Екранът изведнъж потъмня и звукът заглъхна до пълна тишина. Дейв запали горното осветление.

— Извинявам се — весело съобщи той. — Край на видеото. Никога няма да разберем как свършва историята.

— И още по-добре. Никое свястно момиче няма да се чувства в безопасност с мъж, гледал такова нещо — изрази мнението си Настя и сръчка Пади в ребрата.

— Ако ти се струва, че е малко прекалено, Настя, по-добре напусни салона сега, преди да пусна последния клип — предупреди я Дейв.

Настя обаче поклати глава и се притисна в Пади, Като го стисна за ръката.

— Ще се доверя на този човек да ме защити — каза тя. — Длъжна съм да остана. Един ден може да се наложи аз да убия това гадно алеутско животно

— Но откъде знаем, че това е Алеутеца? — намеси се Хектор. — Хайде, Дейв, дай ни име.

— Твоето желание е заповед за мен, шефе. Ето и името му! — И той пусна последния видеоклип.

Началото отново се състоеше от бърза поредица размити, не на фокус кадри, показващи пода и тавана на нещо, което явно бе женска спалня с розови постелки на единично голямо легло с тоалетна масичка до него, отрупана с тоалетни принадлежности и флакони с парфюм. На стол до леглото бе подредена цяла менажерия от плюшени играчки. Изображението се стабилизира, сякаш камерата бе фиксирана към триножник. Вариото увеличи към леглото. Мъжът от нощния клуб лежеше по гръб на него. Беше чисто гол. Гледаше в обектива с все същото загадъчно изражение. Едната му ръка бе отметната зад главата му и татуировката на нея ясно се виждаше. С другата онанираше.

— Хайде — каза той на оператора. — Какво чакаш. Да не се изплаши от големия ми хуй, кучко?

Вики Вусамазулу се вмъкна диагонално в кадъра. И тя беше гола. Разклати блестящия си черен задник, докато отиваше към мъжа в леглото. Прехвърли един крак през него и го яхна.

Никой в киносалона не каза нищо доста дълго време. Виктория ставаше на два пъти от леглото, за да нагласи ъгъла и фокуса, сменяйки от панорамно изображение на близък план, след което притичваше обратно в леглото и отново ентусиазирано да се залавяше „за работа“.

— Не е ли странно? — не издържа в един момент Хектор.

— Кое да е странно? — попита Пади, без да откъсва очи от екрана.

— Не е ли странно колко досадно е да гледаш други хора да правят онова, което ти е толкова приятно да правиш сам?

Настя весело се засмя.

— Обичам те, Хектор Крос! Умееш да си толкова мъдър и забавен едновременно.

— Превърти напред, Дейв — настоя Хектор и Дейв сви примирено рамене.

— Добре, но ви предупреждавам, че ще пропуснете страхотни кадри.

Движенията на двойката на екрана се забързаха и станаха накъсани като в черно-бял филм с Чарли Чаплин от 30-те години. Звукът беше писклив, думите — неразбираеми.

Настя се разкиска, което разсмя останалите. Накрая Дейв Имбис овладя пристъпа си достатъчно, за да ги предупреди:

— Тихо сега! Наближава моментът, който всички очакваме…

Екшънът се върна в реално време и Алеутеца ясно каза:

— Стегни се, малка красавице! Ето я смъртоносната черна африканска змия!

— О, да, Алеутецо! Дай ми я цялата, мръсно алеутско копеле, дай мия!

— Ето! — самодоволно подчерта Дейв. — Искахте име и аз ви го дадох, неведнъж, а цели два пъти. Това наричам аз обслужване на ниво. — Той се пресегна и изключи видеото.

Хектор първи наруши настъпилата тишина.

— Това момиче не е получило образцово възпитание! — сериозно отбеляза той. — Обърнахте ли внимание, че накрая даже не каза „Благодаря“. — Той стана и отиде на подиума. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се обърна с лице към тях. — Отлична работа, Дейв. Ти никога не си ме разочаровал. В момента направи от Виктория Вусамазулу най-желаната жена в града. Тя обаче е единствената ни връзка с Алеутеца, така че няма да я изпускаме от поглед. — Той погледна към Настя. — Тази задача се пада на теб, опасявам се.

— Не мен? — изненада се тя. — Не забелязах Виктория да проявява каквито и да било лесбийски наклонности.

— Ти знаеш може би дори по-добре от мен колко по-предразположена към приятелски разговор е една жена, когато към нея се обърне друга жена, а не мъж, защото се опасява, че ще бъде сваляна. Искам двете с Вики да станете духовни сестри. Така ще можем да бъдем близко до Алеутеца.

— Добре — сви рамене Настя. — Какво искаш да направя?

Хектор се обърна към Дейв.

— Дай ми айфона на момичето, ако обичаш.

Дейв му подаде устройството и Хектор го включи, и набра номер.

— Звъня на номера на моя айфон — обясни той. Когато звукът за позвъняване прозвуча във високоговорителите, той направи знак на останалите да мълчат.

— Ало… Виктория се обажда.

— Тук е Хектор Крос, Вики. Все още ли държиш да си получиш мобилния телефон тази вечер, или можеш да изчакаш до утре? Защото мисля, че мога да организирам нещо.

— О, да, моля ви, господин Крос! — ентусиазирано възкликна тя. — Това би било прекрасно. Просто не знам какво да правя без него.

— Добре тогава. Секретарката ми си тръгва след малко. Ще й поръчам такси и ще я изпратя при теб. Тя ще ти го даде.

— Благодаря. Много, много ви благодаря, сър!

— Предполагам, че си у дома. Какъв е адресът ти?

— Да, в момента съм в апартамента ми в Ричмънд. Адресът е Гардънс Лейн номер 47, а пощенският ми код е TW9 LA5. Нека каже на шофьора, че това е на пресечката с Кю Гардънс Роуд. Намира се на около триста метра надолу по пътя от метростанция „Кю Гардънс“.

— Чудесно. Секретарката ми се казва Наташа Воронова. Тя е руска блондинка. Би трябвало да е при теб след тридесет-четиридесет минути. — Той затвори и даде телефона на Настя. — Тръгвай, царевна. Виктория те чака. Не бързай. Ще ти запазим вечерята. — Той помълча малко и после каза: — Знаеш ли какво…? Отбий се по пътя в магазин за алкохол. Купи за Вики бутилка хубаво вино. Кажи й, че е подарък от мен. Може да те покани да си я разделите. Предполагам, че след изчезването на Алеутеца е самотна. Сприятели се с нея, накарай я да сподели момичешките си тайни. Тя най-вероятно ще иска да се оплаче от Алеутеца и да те увери какъв мръсник е той. Ти пък можеш да се оплачеш от Пади и да я увериш, че и той е истински мръсник. Двете ще си прекарате страхотно.

— Идеята започва да ми допада — съгласи се Настя.