Порочен кръг

***

Карл бе запазил внимателно няколко копия на документалния филм, който бе възложил на Амарантус, мексиканския кинооператор на порнофилми. На Карл и Джони така и не им омръзна да го гледат. На всеки няколко седмици те сядаха и цяла вечер захласнато гледаха по няколко пъти целия филм. Последната борба на Бриони в калта и мръсотията на кочината с грамадния Анибал ги караше да се заливат от смях.

На финала те имитираха в синхрон смъртния й вопъл към баща й — онзи покъртителен вик, който бе убил Хенри Банок.

— Татко!

В един такъв момент на Джони му хрумна уникална идея.

— А защо не си построим наша кочина?

Карл възприе идеята с ентусиазъм.

— Чернилко, ти си направо гений. Това е гениално. Така ще си имаме наше шоу на живо, когато ни се прииска.

— Ще бъде много добре за дисциплината тук. Ядоса ли ни някой, ще нахраним с него прасетата, като накараме другите да гледат — разшири Джони предложението си, а Карл се закиска като ученичка и го прегърна с благодарност.

— Можем дори да построим амфитеатър като Колизеума в Рим… нали се сещаш, където древноримските императори са принуждавали гладиаторите да се бият до смърт един срещу друг, хранили са лъвовете с красиви жени и са измисляли най-различни хубави неща?

— Никога не съм чувал за тях, но онова, което ми разказваш, ми харесва. Онези пичове трябва да са страхотни. Не е зле някой път да отидем и да погледаме.

— Е, закъснели сме с около две хиляди години за това — осведоми го Карл. — Но ние сме също толкова готини като онзи, дето е носил венец от листа на главата си. Както е казал той, можем да имаме всичко, което пожелаем, защото сме мегабогати и суперготини.

— Да не мислиш, че прасетата са суперготини, белокожко? — презрително изсумтя Джони. — Ние можем да измислим нещо по-добро от някакви прасета. Какво ще кажеш за лъвовете, пич? Тук е Африка, за бога! Лъвовете са по-готини от прасетата, откъдето и да ги погледнеш.

Карл се замисли над предложението за момент и изведнъж стана сериозен.

— Лъвовете не ми харесват — неодобрително поклати глава той. — Опасни са, мъжки!

— Че какво им е опасното на няколко лъва в клетка? — осведоми се Джони.

— Могат да бягат по-бързо от прасетата, ако избягат от клетката. Сещаш ли се? Какво ще стане, ако един от тях се измъкне от клетката? А…? Не, не искам да съм там, когато това се случи.

— Хубаво… какво бяга бавно, но яде хора? — замисли се Джони над собствения си въпрос.

— Колко бързо бяга крокодилът, Джони? Имаш ли някаква представа?

— Виждал съм снимки на крокодили, човече. Имат къси крака. Няма начин да бягат толкова бързо, колкото лъвовете.

— А откъде можем да намерим няколко големи крокодила канибали, Джони?

— Ако бавно се завъртиш и погледнеш зад гърба си, ще видиш най-голямото шибано езеро на света.

Карл послуша съвета му и се завъртя в стола си. Седяха на бойната пътека зад бойниците и гледката към езерото бе изумителна.

Това не попречи на Карл да го поправи със строг тон:

— Това не е най-голямото, а само второто по големина езеро на света.

— На мен ми изглежда като най-голямото — отхвърли поправката му Джони. — Обзалагам се, че в него има няколко чудовищно големи крокодила, белокожко.

— Ще видя какво пише по въпроса в интернет — каза Карл, стана и влезе в тройната зала, която бе превърнал в свой комуникационен център. След малко излезе отново със самодоволно изражение: — Налей ми още една бира, чернилко. — Настани се на стола си и продължи: — Почерпи и себе си. Заслужаваш я. Прав си и за двете неща. Крокодилите не могат да бягат толкова бързо, колкото човека, да не говорим, че никога не биха те преследвали. Тези крокодили дебнат от засада, а не преследват. Няма никога да ги видиш да те приближават, особено ако си близо до вода. Дотук едно на нула за теб. — Карл отпи дълга глътка от бирата и се оригна. — Две на нула, защото езерото Танганика и вливащите се в него притоци… — Той посочи вътрешното море със замах: —… е абсолютната родина на Crocodylus Niloticus.

— Какво, по дяволите, е това?

— Това е нилският крокодил, Джони, момчето ми. Твърди се, че в езерото имало един, който бил дълъг седем и половина метра. Дори си имал име — наричали го Гюстав. Казват, че можел да погълне голямо сукалче като теб, дори без да го дъвче.

— Нека само пробва това някой от тези мръсници — войнствено се закани Джони, после отметна глава назад и изрева: — Сам! Самуел! Домъкни мързеливия си задник тук!

Сам бавно излезе на пътеката, без никак да се впечатли от обръщението на Джони. Джони бе престанал да си мери приказките, след като двамата бяха станали истински и доверени братя по оръжие. Сам се бе издигнал до заместник-командващ, втори в йерархията след краля, след превземането на Казунду, когато всички останали зимбабвийски войски бяха репатрирани. Джони веднага го беше повишил в чин полковник. Заплатата му беше няколко пъти по-висока от получаваната в зимбабвийската армия. Сред допълнителните привилегии бе тази, че той бе трети поред след Карл и Джони при посещенията на дамите от Азия. Самуел Енгвеняма беше много щастлив човек.

— Здравейте, кралю. Повикахте ли ме?

— Много добре знаеш, че го направих, черньо — сряза го Джони и му подаде кутия бира „Тъскър“. — Трябват ни крокодили, Сам.

— Колко, шефе?

— Убий ме, ако знам. Да кажем… нека са два за начало, но гледай да са големи и се погрижи да са жизнени и гладни.

— Ще съобщя насам-натам, но може да отнеме малко време. Малко са хората тук, които биха се изправили срещу крокодил.

— Няма проблем, Сам, и без това ще ни трябва време да построим крокодилска ферма.

През следващите няколко месеца те посветиха голяма част от времето и енергията си на планирането и построяването на крокодилската арена. Бригади насилствено работещи изкопаха кръгъл ров по средата на склона под хълма. Не беше нужно да е просторен, но Карл настоя да бъде дълбок, за да се избегне всякаква опасност някой крокодил да се измъкне и да го предизвика на състезание по надбягване.

Стените на арената бяха облицовани с каменни блокове, поставени под обратен наклон, за да бъде изкачването по тях невъзможно. Един от изкуствените водопади бе отклонен така, че потокът да пада в големия басейн, който обхвана почти половината от общата площ на арената. Сухата земя бе дебело застлана със слой златист пясък, докаран от езерните брегове. Идеята беше крокодилите да могат да се приличат на слънце, а като им стане горещо, да се охладят в басейна. По каменния перваз на рова бяха поставени седалки за стотина зрители, а за крал Джон и министър-председателя му бе построена специална кралска ложа, която им предлагаше пряка видимост на всичко, ставащо на пода на амфитеатъра. Най-сетне имаше и специална платформа за камера, с която щеше да се заснема всичко случващо се.

Най-важното бе подземният тунел, по който се стигаше до пода на рова през затваряната със здрава желязна решетка вратичка. На каменна плоча над решетката бе издълбано предупреждението:

„О, вий, прекрачващи тоз праг, надежда всяка тука оставете“.

Когато Джони го прочете за първи път, той се учуди:

— Кои, по дяволите, са тези Вий?

— „Вий“ е абсолютно всеки, който мине през вратичката — търпеливо обясни Карл.

— Ти ли измисли тази дивотия?

— Що за тъп въпрос, чернилко? Естествено, че аз — увери го Карл.

Джони възхитено поклати глава:

— Доста си умен за белокож, знаеш ли това, Карл, момчето ми?