Порочен кръг

***

Амарантус се появи на следващия следобед и се ядоса, когато научи, че Саша е мъртва. Бриони го чу да се кара на Силвестре на верандата.

— Защо не изпрати да ме известят? Сега аз ще го отнеса вместо теб. Това ще ми струва пари, да знаеш! Трябваше да заснема всичко, особено ако някоя от кучките умре. Ще ми отрежат възнаграждението. Трябваше да ме повикаш…

Точно по време на този разговор, който се провеждаше под прозореца й, един от златотърсачите бе с Бриони. Той се „трудеше“ шумно над нея и грухтеше като животно в ухото й, което й пречеше да разбере всичко казано от Амарантус, но пък дочу ясно отговора на Силвестре:

— Не се тревожи, приятелю. Другата пута скоро ще я последва. Този път ще те повикам. А сега ела с мен и нека те черпя една текила.

Той хвана Амарантус под ръка и го поведе към бара. Седнаха на една от малките мръсни маси и отпиха от първата текила. Настроението на Амарантус се подобри и той дори почерпи Силвестре с второто питие.

— Искам да видя тази ферма, за която двамата с Долорита толкова говорите. Може да снимам нещо там. Ще ме разведеш ли, Силвестре?

— Ако ме черпиш още едно…

Не след дълго Силвестре допи чашата си и стана.

— Буено, амиго. Ела с мен и ще ти покажа прословутата ни ферма.

Той поведе Амарантус през банановата плантация към речния бряг, където завиха в горичка от дървета кашу. Изведнъж Амарантус подуши из въздуха и отвратено възкликна:

— Уф! Каква е тази воня?

— Онова, което подушваш, са кланицата и кочините.

— Свинеферма било, значи?

— Да, и мога да те уверя, че свинските ни колбаси са най-добрите в Южна Америка. Цялата ни продукция се изкупува в големите градове.

Излязоха от горичката и се озоваха на голямо разчистено място сред джунглата. Силвестре пое надолу по пътека между две редици кочини. Животните в тях бяха от черната иберийска порода.

Силвестре спря пред една от кочините, в която се намираха осем чудовищно големи прасета. Всяко от тях стигаше до половин човешки ръст. Имаха къси остри бивни. Твърдата четина на гърба им образуваше гъста грива. Душеха въздуха гладно и щракаха с челюсти, грухтяха възбудено, без да свалят от Силвестре блестящите си алчни очички.

— Познават те… И ми изглеждат много щастливи да те видят — отбеляза Амарантус.

— Това са моите питомци — съгласи се Силвестре. — Аз съм онзи, който ги храни. — Той посочи най-едрото животно. — Този се казва Анибал. Когато му дойде времето да отиде в кланицата, за да стане на салам, ще тежи триста килограма.

— Истинско чудовище — възхити се Амарантус. — А с какво ги храниш? С касава?

— Да, с касава — почука носа си Силвестре с един пръст и го погледна лукаво и заговорнически. После сниши глас: — Но и месо. Даваме им доста месо.

— Че откъде намирате месо за прасетата? — учуди се Амарантус. — Малко хора в Минас де Йе могат да си позволят да хапнат месо, па дори и веднъж месечно. Месото е много скъпо.

— Не и когато въртиш бордей в Минас де Йе — подсмихна се Силвестре.

Амарантус го зяпна недоверчиво.

— Нее…! — възкликна той, като схвана какво му намеква Силвестре. — Не… не мога да повярвам. — После сам се усмихна: — Момичетата, нали…? Това ли е?

— Си! — доволно подсмъркна Силвестре и изсумтя почти като своите прасета. — Си! Когато окончателно престанат да работят в бардака, Долорита ги изпраща тук, във фермата.

— И това ли се случи с първата американска крава, когато умря? — поиска да се увери Амарантус. — Нахрани с нея прасетата?

Силвестре се смееше толкова силно, че бе неспособен да му отговори. Амарантус се извърна и се подпря на ниската ограда на кочината. Мислите в главата му бясно се въртяха. Сви си джойнт с марихуана, но ръцете му трепереха от възбуда. Запали джойнта и се обърна към Силвестре:

— Би ли искал да ти платя сто американски долара?

Силвестре моментално престана да се смее. Помисли си какво би могъл да стори със сто долара… Реши, че може да си позволи много неща с подобна сума. Та това си беше два пъти повече, отколкото Долорита му плащаше за седмица тежка работа.

— Какво трябва да направя?

— Искам да ме оставиш да снимам, когато докараш на гости на Анибал другата пута.

Силвестре успокоено изсумтя:

— Нямаш проблем, амиго. Ще те известя веднага щом тя умре. За твое сведение, не мисля, че ще изкара дълго. Не може да прежали сестра си. Скоро ще се предаде. За сто долара можеш да снимаш, докато свършиш филма в чантата си.

— Не! — спря го Амарантус. — Не ме разбра. Искам да я докараш във фермата, преди да е умряла. Дай я на Анибал, докато може да рита и да се бори. Искам да я снимам, докато пищи.

Дори Силвестре бе изумен от чудовищността на предложението. Лицето му пребледня и той изгледа оператора.

— Искаш да кажеш, жива?! — заекна той. — Искаш да оставя прасетата ми да я изядат, докато още е жива? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Си, амиго. Жива!

— Пресвета Богородице! Сега вече знам, че съм чул всичко на този свят. Дай да си дръпна от тази порета. — Силвестре имаше нужда от малко време, за да дойде на себе си. Амарантус му подаде джойнта си. Силвестре всмукна дълбоко и изпусна дима, докато говореше.

— Не… сто долара не са достатъчно! — задавено изломоти той. — Искам петстотин.

— Триста и петдесет — контрира Амарантус.

— Четиристотин!

— Добре… нека са четиристотин — доволно се съгласи Амарантус. Беше чувал за някакъв, който направил на черния пазар сто хиляди долара с шестминутен филм. Беше гледал този филм. Той изобщо не можеше да се сравни с онова, което предстоеше да заснеме.

„Милион! — размечта се той. — Това ще ми донесе милион, ако не и повече!“