Порочен кръг

***

Предаде ключовете за бентлито на портиера пред един от страничните входове на „Риц“ и изтича нагоре по стълбите до фоайето на хотела. Спря на рецепцията. Трима-четирима гости на хотела вече чакаха да бъдат обслужени и той се нареди на края на опашката. Огледа впечатляващото фоайе и онази част от салона, която се виждаше.

Свещеният ритуал на британския следобеден чай бе в разгара си и почти всички маси в салона бяха заети. На една от тях, с лице към фоайето, седеше сама жена. Когато погледът му се плъзна през нея, тя стана и го погледна в очите. Погледът му се върна. Беше висока и изумително красива. Косата й бе блестящо черна с червеникавокафяви оттенъци. Очите й бяха широко разположени върху лице със сърцевидна форма. Дори от неговото място се виждаше, че са зелени… морскозелени и спокойни. Тя се отправи към него с дългите си стройни крака. Прилепналата по бедрата й пола стигаше на два пръста над коляното. Високите токчета подчертаваха прелестните извивки на прасците й. Бедрата й бяха тесни, но заоблени. Гърдите й бяха високо повдигнати и напълно скрити под ушития по поръчка сив костюм. Младата жена спря пред него и се усмихна. Усмивката й бе предпазлива, но достатъчна, за да разкрие равни и блестящо бели зъби. Протегна му ръката си.

— Господин Крос? — попита тя. — Аз съм Джо Стенли.

Гласът й бе мек и леко модулиран, но артикулацията бе ясна и приковаваше вниманието. Той пое ръката й.

— Да, аз съм Хектор Крос. Радвам се да се запозная с вас, госпожице Стенли.

— Господин Бънтър, разбира се, ви очаква. Мога ли да ви заведа до апартамента му?

В асансьора имаше и други хора, така че не говориха, докато не стигнаха до последния етаж. Когато обаче тръгнаха по коридора към двойната врата в далечния му край, тя докосна ръката му, за да го задържи за миг, и прошепна:

— Много съжалявам за съпругата ви. Познавах я много добре. Беше чудесен човек, толкова честна и силна. Сърцето ме боли за нея.

Хектор почувства искреността й и бе трогнат.

— Благодаря ви. Много сте мила.