Порочен кръг

***

Инспектор Харлоу беше към четиридесетгодишен, възпълен и оплешивяващ. Очите зад очилата с метални рамки бяха измито кафяви, мъдри и издаваха преситеност от живота. Той стана и заобиколи бюрото си, за да стисне ръката на Хектор.

— Моите съболезнования за загубата ви, сър. Моля, седнете. Да ви предложа ли чаша чай или кафе…?

— Кафе. Без мляко и захар.

Докато отпиваше от противната напитка, в стаята влезе стенографка и седна срещу него.

— Готов ли сте да започваме? — попита Харлоу.

Хектор отмести чашата си встрани и инспекторът му зададе дълга поредица въпроси, изискващи подробно описание на събитията, довели до фаталната атака срещу Хейзъл, собствените му усилия да я защити от убийците и последващите му действия до момента на случайната среща със сержант Еванс в полицейската „Панда“.

Хектор спести само пълното описание на шофьора на френския ван, от който бяха изсипани тухлите на пътя, за да го забавят. Когато Харлоу все пак настоя, Хектор обясни:

— Носеше гумена маска и го зърнах само за секунда, докато ме изпреварваше.

— Не можете ли да кажете поне дали беше бял, или чернокож?

— Голата му ръка беше черна. Това е единственото, в което съм сигурен. Съжалявам, но го погледнах само за миг. — Ала на себе си каза: „Ако някой някога разпитва копелето, това ще бъдем аз и Пади О’Куин. И няма да има полицейска процедура или прочитане на правата му, преди да го разчекнем. Той определено беше организаторът“.

Отговорът му, изглежда, задоволи Харлоу.

— Да… Всичко това съвпада с намереното от нас на местопрестъплението.

Инспекторът отпрати стенографката да направи копие от показанията и да го донесе за подпис. Когато жената излезе от стаята, Хектор подхвърли:

— Научих от сержант Еванс, че двамата извършители са били намерени мъртви.

— Точно така, господин Крос — потвърди Харлоу.

— Успяхте ли вече да ги идентифицирате, инспекторе?

— Да. Веднага намерихме съвпадение на пръстовите им отпечатъци. И двамата имат криминални досиета. — Той отвори чекмедже и извади от него няколко листа, които му подаде един по един.

Докато Хектор разглеждаше първия, Харлоу четеше останалите от другата страна на бюрото. Първият бе снимка, направена при задържане от полицията. Хектор позна лицето веднага.

— Да…! Това беше мотоциклетистът.

Харлоу сведе поглед към листата пред него и прочете на глас:

— Казва се Виктор Емануел Даду. Двайсет и четири годишен. Британски гражданин, роден в Бирмингам. И двамата му родители са имигрирали тук от Кения през 1981-ва. Без постоянен адрес. Три присъди. Излежал за кражба на кола шест месеца в затвора за непълнолетни престъпници във Фелтам през 2004-та, три месеца през 2009- а за грабеж с утежняващи обстоятелства и три месеца през 2011-а за публични насилствени действия по време на летните размирици през същата година. Във всичко останало — истински сладур. — Той обърна следващия лист и го подаде на Хектор.

— Да — моментално отговори Хектор, като погледна снимката. — Това е мръсната малка свиня, която уби съпругата ми.

Харлоу се намръщи неодобрително на изблика, но продължи да чете от листовете в ръката си:

— Алан Брайтбой Даймар. Възраст — двайсет и три. Роден в Могадишу, Сомалия. Излежал една година за взлом и обир. Обжалвал депортирането си и получил през 2010 година постоянен статут на бежанец.

Хектор кимна небрежно, но вътрешно бе доволен, че първоначалната му оценка се бе потвърдила.

Сомалия. Още една улика срещу клана на Типоо Тип. Нещата започваха да се изясняват, помисли си той и погледна към Харлоу:

— Има ли нещо друго, с което бих могъл да ви съдействам? — попита той.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Крос. Ще ви открия, ако се наложи отново да разговаряме. В случай че шофьорът на френския ван бъде задържан, ще имаме нужда от вас да свидетелствате на процеса. Нека още веднъж ви поднеса най-дълбоките си съболезнования за смъртта на вашата съпруга. Бъдете сигурен, че ще направим всичко възможно да открием виновните за тази ужасна трагедия.

На път за „Брандън Хол“ Хектор се отби във „Флаг и мечка“ в Смолбридж. Омете половината от мазната порция картофено суфле и изпи по-малко от половината халба топла наливна бира, преди откровените погледи и неприятните подмятания на двете силно гримирани жени, седнали на бара, да го нервират. Върна се у дома, изпи две хапчета мелатонин и се отпусна в двойното легло.

Събуди се сутринта с усещането, че нещо определено не е наред. Остана да лежи напрегнато заслушан в очакване да долови дишането й. Без да отваря очи, посегна към нея, но чаршафите от нейната страна на леглото бяха студени. Отвори очи, обърна глава и видя, че наистина я няма. Болката отново го връхлетя като дълбоко впил се раков тумор — неумолима и непоносима.