Порочен кръг

***

Първото ястие бяха печени миди „Фин де клер“, поднесени в една от черупките с прелестен сос „Холандес“, загатнато подлютен с „Табаско“, и придружени от леденостудено „Шабли". Хектор беше изсипал съдържанието на първата мида в устата си и въртеше очи от удоволствие, когато неговият айфон иззвъня.

— Кой, по дяволите, може да звъни в момент като този? — изруга с пълна уста и погледна осветения екран на телефона си. — Моят лесничей в „Брандън Хол“. Не искам да говоря по средата на вечерята си. Извинете ме… но ще трябва да изключа проклетия апарат.

— Нет, Хектор — спря го Настя. — Това не е много разумно точно сега.

Хектор се досети какво иска да му каже и се поколеба. Беше се научил да се съобразява със съветите на Настя, която притежаваше много силни инстинкти. Затова вдигна телефона до ухото си.

— Пол, за каквото и да става дума, казвай го бързо. Седнали сме да вечеряме.

Пол Стоу извика толкова силно, че всички край масата го чуха ясно:

— Сър, къщата гори. Поне четирима от хората ни са сред пламъците, а от пожарната казаха, че ще могат да дойдат след не по-малко от час.

— Господи, Пол…! Какво причини пожара?

— Запалителни гранати, сър. — Пол беше стар войник. — Мога да разпозная и насън миризмата на горящ бял фосфор. Хвърлиха две, една след друга. Чух експлозиите и в следващата секунда сградата пламна като лагерен огън.

— Коя част от къщата удариха? — осведоми се Хектор.

— Крилото със спалните. Изглежда, една от гранатите е разбила прозорците на кабинета ви под господарската спалня, а другата е проникнала през прозореца на библиотеката под новото детско крило.

Хектор бързо осмисли тази информация. Нападателите изглеждаха запознати с плана на къщата. Бяха направили много конкретна атака. Хектор образно си представи какви биха могли да бъдат последиците, ако той и Катрин бяха останали да спят в Брандън хол тази нощ. Термитът в запалителните гранати гори при 2200 °C. Може да разтопи стомана почти моментално.

— Успял ли е някой да види нападателите? Имаш ли някаква представа кои са те?

— Две отрепки са проникнали в имението късно тази вечер, вероятно около залез. — Гласът на Пол буквално звънтеше от обхваналото го възмущение.

— Откъде си сигурен, че е така, Пол?

— Намерих колата им, нова „Воксхол Зафира“, бяха я скрили от другата страна на преградната ни стена, при Корнър Стоун Драйв. Бях тръгнал да се прибирам, когато видях нещо, което го нямаше там вчера — купчина зелени клони. Понеже ме предупредихте да си отваряме очите на четири, отидох да погледна и намерих под клоните колата. Оттам тръгнах по следите на двамата бандити и видях къде са се прехвърлили през оградата. Отне ми почти половин час да се върна в къщата, защото трябваше да заобиколя и да мина по каменния мост, за да прекося реката. Вече се бе стъмнило и пресичах долната морава, когато чух експлозиите на гранатите и видях пламъците. Нямаше никакъв смисъл да продължавам да ги следя, защото вече бе прекалено тъмно. А и първата ми грижа беше да спася хората, които не можеха да излязат от къщата. Няма никакво съмнение, че онези бандити веднага са се върнали при колата. Само че тя нямаше как да запали, нали така? Погрижих се за това.

— Какво направи? — поиска да разбере Хектор.

— Ами, носех със себе си комбинирания си нож. Така че първата ми работа, след като открих колата, бе да извадя свещите и да ги хвърля в реката. Сега единственият начин тези хора да отидат някъде е да го сторят пеша.

— Какво правиш в момента, Пол?

— Опитвам се да спася някого от нещастниците, пленени от пожара. Но… май няма голяма надежда. Пламъците бушуват с такава сила, че не мога дори да се приближа. На всичко отгоре целият покрив започва да поддава.

— Постъпил си правилно, Пол. Идвам, за да ти помогна. По това време едва ли ще има голямо движение по пътищата и сигурно ще съм при теб след по-малко от два часа. — Той прекъсна връзката и погледна Пади.

— Отново е Звяра — изтъкна Пади. — Няма никакво съмнение. Прочели са вестниците, знаят за Катрин и си мислят, че е в „Брандън Хол“. Тя е тяхната цел. — Помълча и добави: — И ти, Хектор.

— Преоблечете се и да тръгваме — каза Хектор.

Зарязаха мидите и оставиха виното недокоснато. Изтичаха нагоре по стълбището до спалните си. Няколко минути по-късно тримата отново се събраха на стълбището, преоблечени в дрехи за работа на открито. Хектор носеше шилела — ирландска бойна тояга, изработена от дървото на трънка. Хвърли я на задната седалка, когато слязоха при роувъра в подземния гараж.

Магистралата беше почти празна и след бързо шофиране пристигнаха в Уинчестър за час и двайсет минути. След като преминаха през града, Хектор се обади отново на Пол Стоу.

— Кажи какво става. Пол?

— Пожарната пристигна преди около половин час. Овладяха пожара, само че вече почти не остана какво да гори. Намериха две тела, но не можем да ги разпознаем, толкова лошо са изгорели.

— Бедните! Остави пожарникарите да си довършат работата. Трябва да се опитаме да заловим мръсниците, които са хвърлили гранатите. Ако се опитват да се измъкнат, трябва да са още на пътя. Ние пристигаме откъм Уинчестър. Ще претърсим шосето до „Брандън Хол“. Но те може да не са тръгнали насам. Може да са избрали да отидат на юг, през Саутхемптън. Вземи един от лендроувърите и огледай онази част от пътя. Вземи със себе си двама от твоите помощници и на всяка цена се въоръжете с ловджийски пушки. Не забравяй, че копелетата няма да се спрат пред нищо. — Хектор прекъсна връзката и каза през рамо на Настя, която седеше на задната седалка: — В багажното отделение зад теб има прожектор. Извади го и го включи в контакта за запалка до пепелника между седалките. Отвори шибидаха над главата ти. Ако стъпиш на седалката, дори нисичка като теб ще може да си подаде главата и раменете през отвора. Искам да осветяваме и двете страни на пътя. Оттук до отбивката за „Брандън Хол“ е доста открито, но те могат да се скрият между дърветата, когато ни видят да се задаваме към тях.

Пътят оставаше все така безлюден, докато се носеха на скорост по него. Хората в провинцията си лягат рано, така че следващите осем километра не срещнаха нито една кола. Тогава направиха остър завой, за да минат през горист участък, и започнаха да се спускат. От двете им страни се простираха ниви. На само двеста метра, хванати в лъча на мощния прожектор, който Настя местеше наляво-надясно, двама мускулести мъже вървяха по бялата осова линия право срещу тях.

Горичката бе крила фаровете им до момента, в който рейнджроувърът буквално бе изскочил срещу мъжете и ги бе изненадал. В продължение на няколко критично важни секунди те останаха замръзнали, докато колата ги връхлиташе.

Лицата им не се виждаха, понеже носеха якета с качулки. Мъжете бързо се съвзеха от изненадата, обърнаха се и побягнаха. Бяха имали глупостта да се оставят да бъдат открити в местност, където нямаше къде да се скрият, а на всичко отгоре бяха побягнали, потвърждавайки вината си, но поне проявиха съобразителността да се разделят. Направиха го, сякаш се бяха разбрали предварително. Единият от тях напусна шосето, прехвърли се през оградата и хукна нагоре по склона през наскоро засятата с ръж нива, насочвайки се към тъмно петно дървета, осветено слабо от звездите в близост до билото.

Другият се отправи в противоположната посока — през оградата и по откритата нива, надолу към нещо, което приличаше на малък ручей, минаващ успоредно на пътя в основата на хълма.

Когато Хектор достигна мястото, където те бяха изоставили шосето, той наби рязко спирачки и отвори вратата. Посегна назад, за да вземе зловещо изглеждащата шилела, и извика:

— Пади, ти и Настя се погрижете за онзи откъм вашата страна. Аз тръгвам след другия.

Настя изскочи през отворения шибидах и се приземи с лекотата на балерина в края на пътя. Беше стигнала при оградата, преди Пади да слезе от колата. Използва наклона на склона, за да се засили и атакува оградата. Скочи срещу нея, хвана върха на кола, сгъна тялото си надве и се прехвърли от другата страна. Поникналата ръж в нивата бе висока около трийсет сантиметра и не можеше да я забави. Скъси разстоянието до бягащия с лекотата, с която хрътка догонва заек. Настигна го много преди той да стигне до дърветата. Пади изоставаше с двайсетина метра.

Мъжът долови леките й стъпки през ръжта и се обърна. Видя, че е преследван от дребничко слабо момиче, и бръкна в джоба си. Извади сгъваем нож и го отвори с движение на китката. Приклекна в отбранителна поза и насочи към нея върха на оръжието си.

— Ела, кучко — задъхано я предизвика той. — Ще ти отрежа вонящата путка и ще ти я натъпча в гъза.

Настя изобщо не забави устрема си. Атакува го на скорост, но в последния момент се плъзна с краката напред, поемайки удара в земята с раменете си. Оттласна се нагоре и изстреля напред двата си крака с бързината и силата на стрела, излитаща от тетивата на лък.

Напълно изненадан, мъжът реагира бавно. Изкрещя от болка, когато Настя заби ходилата си в дясната му китка. Но писъкът му бе заглушен от острото изпукване на счупените карпални кости. Ножът излетя от ръката му и се завъртя във висока дъга. Настя използва инерцията си, за да скочи отново на крака. Улови ловко ножа за дръжката, докато падаше.

Хванал раздробената си китка, мъжът отстъпи, но тя безмилостно го последва, като разсичаше въздуха на сантиметри пред носа му.

— Долу! — заповяда му. — На колене, мръсно говорещ сине на Сатаната, преди да съм ти отрязала топките и да съм те принудила да ги изядеш!

— Чакай! — изхленчи той. — Сега… Ще направя всичко, което ми кажеш…

Той се отпусна на колене, като продължаваше да придържа счупената си китка, излагайки се по този начин на следващия й ритник. Той го улучи право под брадичката и тялото му отхвръкна назад. После падна, задушен от шуртящата кръв и полуотхапания си език.

Пади се приближи зад Настя и погледна гърчещото се в ръжта тяло.

— Исусе и Дева Марийо! Та ти не си ми оставила никаква работа, жено!