Порочен кръг

***

Саша Жан постепенно бе деградирала до умственото състояние на пет-шестгодишно момиченце. Светът й се бе свил едновременно с изключването на мозъка. Вече бе неспособна да разпознае никого, освен една от медицинските сестри на средна възраст, която се държеше подчертано мило с нея. Другото изключение бе по-малката й сестра Бриони.

След като любимата й медицинска сестра се пенсионира, свитият свят на Саша се смали двойно и тя стана особено зависима от Бриони. Когато времето позволяваше, двете прекарваха всяка неделя в градината на „Деветте бряста“. С течение на времето лекарите се убедиха колко отговорна е Бриони. Разбраха също, че могат да й се доверят, така че без колебание я оставяха Да се грижи за Саша през целия ден.

Саша се бе превърнала в затлъстяла двайсетгодишна девойка. Бриони се грижеше за нея майчински и я водеше за ръка до любимото й място край езерото, където си правеха пикник и хранеха патиците. Саша вече не можеше да се концентрира достатъчно дълго, за да чете самичка, но обичаше детските стихотворения. Бриони й ги четеше. Играеха на дама, „Направи като мен“ и криеница. Търпението на Бриони беше неизчерпаемо. Тя даваше на Саша от храната, която обикновено донасяше от дома, и избърсваше лицето и ръцете й, когато я нахранеше. Водеше я до тоалетната и й помагаше да се избърше и оправи дрехите си на излизане.

Най-много от всичко Саша обичаше да я гъделичкат по гърба. Харесваше й да съблече блузката си, да легне по лице на одеялото за пикник и да накара Бриони да я гали. Когато спреше, Саша започваше да вика „Още, още!”.

Един ден Бриони я гъделичкаше, когато Саша каза съвсем отчетливо:

— Ако някога поиска да те докосне по нуну, не му позволявай!

Бриони застина и се замисли над току-що казаното от сестра й. „Нуну“ беше бебешкото име за онова място.

— Какво каза, Саш? — тихо попита тя.

— Кога?

— Преди малко.

— Не съм казвала нищо — отрече Саша.

— Не, каза!

— Не съм. Никога не съм казвала нищо.

Саша беше развълнувана и неспокойна. Бриони познаваше тези симптоми. Онова, което следваше, бе да се свие на кълбо и да започне да си смуче палеца или да блъска глава в земята.

— Сбърках, Саш. Естествено, че не си казала нищо.

Саша бавно се отпусна и започна да говори за кученцето си. Искаше си го обратно. Майка им й бе подарила кутре за последния й рожден ден, но Саша бе много силна и го бе задушила от любов. Наложи се да я излъжат, че спи, за да вземат телцето му от нея. Но тя не спираше да моли Бриони да й го донесе обратно. Само че докторите не бяха съгласни Саша да получи друго кутре.

Следващата неделя бе ясен слънчев ден и двете отново си направиха пикник на същото място край езерото. Саша не обичаше промените — те я правеха неспокойна и беззащитна. Когато приключиха с обяда, Саша настоя:

— Почеши ме по гърба.

— И каква беше вълшебната думичка? — попита я Бриони.

Саша се замисли, сбърчвайки чело от концентрация, но накрая се предаде.

— Забравих я. Каква беше?

— Дали не беше „моля“?

— Да, да. Беше „моля“ — въодушевено плесна с ръце Саша. — Моля те, Бриони. Много, много те моля да ме почешеш по гърба.

Тя съблече през глава блузката си и легна по корем на одеялото. След малко Бриони реши, че е заспала, но внезапно Саша проговори:

— Ако му позволиш да те докосне по нуну, той ще напъха коравото си нещо в теб и ще ти потече кръв.

Бриони замръзна. Думите я шокираха до такава степен, че направо й призля. Тя обаче се престори, че не е чула и продължи да гали Саша по гърба. След малко Бриони запя „Хъмпти-Дъмпти седеше на стената“. Саша се опита да припява, но бъркаше думите и двете се разсмяха.

И тогава Саша изрече:

— Ако си завре нещото в твоята нуну, много ще те заболи и ще ти потече кръв.

Повреденото й съзнание я караше да повтаря някои неща до безкрай.

— Време е да си тръгвам, Саш — каза накрая Бриони.

— О, не, не! Моля те, остани още малко. Много се страхувам и ми става мъчно, когато си тръгнеш и ме изоставиш.

— Ще дойда пак следващата неделя.

— Обещаваш ли?

— Да, обещавам.