Порочен кръг

***

Минаваше полунощ, но Хейзъл бе помолила Куки да държи готова вечеря за Хенри. Нощта бе топла, а небето обсипано със звезди. Тя стоеше на терасата и чакаше мъжа си.

Беше избрала синя вечерна рокля без ръкави и цветовият нюанс подхождаше на очите й. Гърбът й оставаше гол, а деколтето разкриваше гърдите и фината мускулатура на ръцете й. Знаеше, че ще достави удоволствие на Хенри.

Беше се грижила на себе си след раждането на Кайла и затова бе все така слаба и красива, както когато се бяха срещнали за първи път.

Не я сдържаше. Кръстосваше терасата неспокойно с грациозността на пантера, отпиваше от чашата с „Пуйи Фис“, която си позволяваше всяка вечер, и тихо си тананикаше в синхрон с музиката от скритите тонколони. Помисли си дали да не позвъни на Хенри, за да се увери, че е добре, но поклати глава. Хенри не обичаше прекъсванията, когато бе на бизнес срещи.

Спря до масата за вечеря и подравни сребърните прибори, приготвени за Хенри. Виното беше в кристален декантер. Сама бе отворила и наляла едно от любимите бургундски вина на Хенри, за да му даде време да подиша и да разкрие прелестта си. Щеше да запали свещите, щом чуе ролс-ройса да се качва по хълма, затова провери дали запалката „Ронсон“ е налице.

Знаеше, че нещо се е случило с момичетата. Нямаше значение какво му е казал Рони тази нощ, тя щеше да бъде силна, обеща си тя. Нямаше да се пречупи и нямаше да плаче. Щеше да остане силна заради него.

Отново закрачи неспокойно. Изведнъж телефонът, който бе оставила до мястото си на масата, иззвъня. Тя изтича при него и сграбчи слушалката с облекчение.

— Хенри! — извика. — Скъпи…! Къде си? — прозвуча радостно гласът й.

— Не, Хейзъл, аз съм — Рони.

— О, боже! — Музиката в гласа й заглъхна. — Добре ли е Хенри? Къде е той?

— Има само един начин да се каже такова нещо, Хейзъл. Пред всяка друга жена бих се опитал да го смекча, но ти си различна. Ти си силна като всички мъже, които познавам.

Хейзъл чу пулса си в ушите. Замълча за пет тежки тупвания на сърцето си и едва тогава тихо промълви:

— Той го предчувстваше. Мъртъв е, нали, Рони?

— Ужасно съжалявам, мила моя.

— Как?

— Удар. Масивен инфаркт. Стана почти моментално. Не усети нищо.

— Къде е той? — Стана й студено, вкочаняващ арктически студ скова душата й.

— В болницата — отговори адвокатът. — Епископална болница „Свети Лука“.

— Изпрати Бонзо да ме вземе, Рони.

— Вече потегли — увери я той.