Порочен кръг

***

В мига, в който Карл се бе скрил от погледа му зад стената на редута, Хектор изтича напред, следван отблизо от Пол Стоу и останалите от белия екип. Хектор зави на ъгъла и видя Джони с Карл на ръце, обкръжен от бандата си, да отстъпва към трите паркирани коли. Хората му влачеха със себе си съпротивляващите се заложници.

Наемниците на Джони Конго бяха все от нилските племена. Те по произход бяха по-високи от повечето хора и гледаха с презрение на по-ниските от метър и осемдесет като на забавили развитието си джуджета. Плещите им се извисяваха над генетично по-дребните им пленници, зад които се опитваха да се скрият. Но правеха каквото можеха да заслонят Джони и тялото в ръцете му, което той носеше към рейнджроувъра.

— Целете се в главите — кресна Хектор на Пол, — но стреляйте високо и гледайте да не улучите някоя от азиатките!

В средата на отстъпващата редица бе Сам Енгвеняма, който бе най-висок от всички. Хектор срещна погледа му и Сам видя как се повдига дулото на картечния пистолет. Затова реши да стреля първи и завъртя с една ръка автомата. Но „Калашников АК47“ е пословичен със склонността си да повдига дулото в режим на автоматична стрелба. Това е почти невъзможно да се коригира с една ръка. Проблемът на Сам се усложняваше от голия травестит, когото се опитваше да усмири с другата си ръка, но младежът се съпротивляваше толкова енергично, че наруши равновесието му в критичния момент. Затова първият му откос вдигна облачета прах в краката на Хектор, без куршумите да го докоснат. Миг по-късно Хектор отговори с единичен изстрел, който уцели Сам в челото, на два сантиметра над носа му.

Без да сваля оръжието си, Хектор го прекара по отстъпващата редица на личната охрана. Бързо изстреля три нови куршума, прицелвайки се в стърчащите незащитени глави. След всеки изстрел падаше по един човек и тялото му се сгърчваше в конвулсивна агония.

Най-ниският бе в края на редицата, най-далече от Хектор. Плоското му лице с груби черти бе допълнително обезобразено от едра шарка. Дребничката азиатка, която държеше като щит пред себе си, се изтръгна от ръцете му и побягна, освобождавайки и двете му ръце за точна стрелба, и той успя да изстреля къс откос с автомата си. Щастието му се усмихна и двама служители на „Кросбоу“ от двете страни на Пол Стоу паднаха поразени.

Хектор се извърна и стреля през отворената от тях междина. Белязаният изпусна автомата си и тръгна заднешком, стиснал гърлото си с две ръце. После падна по гръб, все така държейки се за гърлото. Хектор насочи вниманието си отново към бандитите пред себе си. Успя да изстреля къс откос, след който патроните в пълнителя му свършиха. Свали веднага празния пълнител, но преди да зареди нов, редицата на охранителите пред него се разпадна и хората се разпръснаха.

Повечето от тях побягнаха право към черния екип на Пади, който бе заобиколил отзад и в момента изскачаше на полесражението иззад другия ъгъл на склада. Хектор се усмихна мрачно на добрия си стратегически ход и остави на Пади да се оправя с оцелелите.

Сега насочи цялото си внимание към двамата, които бе дошъл да убие. Видя, че под прикритието на отстъпващата охрана Джони бе успял да изтича с Карл в ръцете до рейнджроувъра. Сега заобикаляше колата, за да остави Карл от другата страна. Метна го на задната седалка и се хвърли обратно към мястото на шофьора, за да седне зад волана.

Хектор се опита да се прицели в него. Но в същия миг обитателите на казармените помещения зад склада, изплашени от виковете и стрелбата, започнаха да изскачат от паянтовите постройки подобно на мравки от мравуняк, нападнат от пчели убийци. Хората на Пади ги подгониха отзад и засилиха паниката им до степен да побягнат право към бандитите и ужасените тайландски проститутки, мъчещи се да избягат от екипа на Хектор. Цялата тази тълпа премина пред полезрението на Хектор, точно между него и мишените му, което му попречи да се прицели.

Хектор се хвърли напред, разблъсквайки от пътя си истеричните негърки и пищящите им бебета, но тогава видя, че по никакъв начин не може да попречи на Джони да се измъкне с роувъра си.

Джони вече бе успял да отвори вратата и сниши глава, за да влезе в колата, в момента, в който Хекгор блъсна встрани чернокожа жена с дете във вързоп на гърба си и започна да стреля без задръжки с картечния си пистолет. Изпразни цял пълнител. Видя куршумите да се забиват в роувъра, да разтрошават стъклата на прозорците и да оставят следи в боята. Но проклетият дявол явно имаше ден — вече беше зад волана, без да бъде засегнат дори от един куршум, когато ударникът на оръжието в ръцете на Хектор удари в празна камера.

Джони запали двигателя и освободи спирачката. Дебелите колела захапаха пръста под машината и роувърът скочи напред по пътя към портала на летището.

Хектор изтича до по-близката от двете изоставени амфибии. Качи се по стълбата на палубата на голямата, но тромава машина. Седна на пилотското място в бронираната кула на носа. С облекчение видя, че ключовете са в гнездото на таблото. Мощният дизелов двигател още беше топъл и запали от първи опит. След това забоботи ритмично, изхвърляйки син дим от изнесения над главата му стърчащ ауспух.

Пол бе заповядал на хората си да се качат на палубата след него. Хектор зърна с бърз поглед, че четирима липсват, но беше ясно, че без жертви няма да се мине. Насили се да не мисли в този момент точно за това и размаха ръце към Пади и Настя. Те го видяха и наредиха на екипа си да се затича, като разблъсква изумените жени и деца от пътя си.

Зад тях останките от въоръжените сили на Джони отстъпваха в пълен безпорядък. Повечето бяха захвърлили оръжията си и тичаха към прикритието на джунглата. От тази страна на летището имаше само един отворен портал и сега всички се боричкаха да излязат през него. Разстоянието бе прекалено голямо за картечния му пистолет, но Джони не се поколеба да изстреля цял пълнител, за да разчисти пътя си. Целеше се високо, за да компенсира далечината. Не видя никого да пада, но забеляза рязко увеличаване на усилията им да избягат и на силата на крясъците им.

Пади се качи на амфибията първи от екипа си.

— Какво стана с Джони и любовника му? — извика той на Хектор. — Къде избягаха копелетата?

— Ето го там! — отговори Хектор и посочи напред към портала в заграждението, през което точно в този момент минаваше на скорост роувърът. — Побързай, за бога. Ще ни се измъкнат.

Трима от хората на Пади все още се държаха за перилата на желязната стълба за качване, но без да ги изчака, Хектор включи на скорост и потегли към портала. Беше забелязал, че Дейв Имбис предвожда хората си на бегом към далечната страна на пистата, в посока към склада и жилищните сгради около него. Когато ги изпревари, Хектор отби от пътя, рязко спря и се изправи в цял ръст в кулата за управление. Видя, че Бърни вече е поел с кондора към хангара. Извика на намиращия се от другата страна на пистата Дейв:

— Иди там и охранявай самолета, докато не се върнем. Ние ще преследваме Джони там горе — и посочи замъка.

Дейв му махна с ръка и изкрещя в отговор нещо утвърдително.

Хектор се отпусна обратно в седалката на водача, настъпи педала на газта и мина на скорост през портала, за да излезе на пътя, който водеше нагоре към замъка. Пред него се виждаше вдигнатият от роувъра облак прах. Машината вече бе преполовила разстоянието до върха на хълма.

Пади, Настя и Пол внимателно се придвижиха напред, като се държаха здраво за дръжките, предвидени за ходене по време на движение. Платформата под краката им подскачаше неудържимо. Събраха се зад Хектор. Спидометърът на таблото показваше умопомрачителните шейсет и пет километра в час, прекалено висока скорост за това чудовище по тесния виещ се път. Никой обаче не протестираше. Всички бяха с мрачни лица.

— Щети, Пади? — осведоми се Хектор, без да отклонява поглед от пътя.

— Трима — докладва Пади. — Оказа се, че едно въоръжено с автомат копеле се бе скрило зад нас в жилищните помещения. Пусна ни да го подминем и после откри огън в гърба ни.

— Но аз му светих маслото — със задоволство вметна Настя. — И никоя от щетите ни не е фатална. Всички са на крака. Изпратих ги обратно в самолета.

— Страхотна си, Нази — похвали я Хектор, след което погледна през рамо към Пол Стоу: — А нашата сметка поносима ли е, Пол?

— За съжаление е по-висока от тяхната, сър — отговори Пол. — Имаме четирима извън строя, един от които… може би двама, са убити.

Хектор наведе глава, понеже по корпуса на амфибията изчатка автоматен откос. Останалите се хвърлиха на палубата и потърсиха заслон зад бронята.

— Откъде, по дяволите, дойдоха изстрелите? — осведоми се Хектор.

— Горе, на бойниците, има група бандити — обясни Пади. — Но тази стара каруца не би трябвало да се бои от обстрел с леко оръжие. Ти се моли да нямат там горе репегета или тежки картечници,

— Ще оставя молитвите на теб. Никога не го правя, когато шофирам — тросна се Хектор, без да отмества поглед от пътя, взе следващия завой странично, вдигайки облак прах и изхвърляйки канонада от камъчета.

— Както шофираш, Хектор Крос, бандитите няма да имат нужда от репегета — строго го скастри Настя. Тя натискаше с една ръка кевларовата каска върху русите си къдри, а с другата стискаше Пади за рамото. Както винаги този стил на говорене служеше, за да маскира ужаса им.

Автоматичната стрелба от бойниците в стената вече се сипеше върху тях със силата на тропическа буря. Куршумите чаткаха по бронята като откачен барабанист и отскачаха от нея с писъка на рикошетите. Други се забиваха в пътя пред тях, така че амфибията продължаваше през облак от прах и трасиращи куршуми.

Хектор надникна през процепа в предната броня на машината и видя роувъра на Джони да изчезва зад портите на замъка пред тях. Изруга разочаровано, като видя, че те се затвориха след колата без забавяне.

Следващият завой скри гледката към портите на замъка от очите му, но ги остави незащитени за стрелбата от намиращите се високо над тях бойници.

В канонадата от летящи куршуми Хектор заговори в гласово активирания си бъркин.

— Джо! — повиши глас, за да може да го чуе тя. — Джо Стенли, чуваш ли ме?

— Тъй вярно! — незабавно се отзова тя. — Но… боже мой, каква е тази дандания около вас?

— „Полъх на картеч[18]“, както се изразил навремето Бонапарт. По-важно е дали ти и Ема имате представа за местонахождението на Джони и Карл? Защото ни се изплъзнаха — уведоми я Хектор. — И сега ще се окопаят в замъка.

— Тъй вярно — потвърди Джо. — Ема ги е засякла с камерите си в замъка. Твоите две мишени току-що влязоха във вътрешния двор с бяла кола. Джони извади Карл през задната врата и го носи нагоре по стълбището в основната сграда. Карл изглежда ранен. Ема го чува да стене и вижда, че кърви.

— Ранен е и още как — мрачно потвърди Хектор. — Едва не му откъснах краката.

— Боже мой! — ужасено прошепна тя.

— Нали не мислиш, че сме дошли чак тук, за да шляпаме карти с тях? — сряза я той. Позволяваше си го за първи път, но гнусливостта й в разгара на битка, в която собствените му хора бяха ранявани и убивани, му идваше малко в повече и го ядоса. — Това вече не е игра. На хората им се случват лоши неща. Стегни се, ако обичаш!

Докато говореха, той зави на последния завой и когато излязоха от него, видя замъка на по-малко от триста метра пред себе си. Тежките дървени врати бяха затворени.

Пътят в тази част минаваше почти успоредно на замъка и толкова близко до основата на стените му, че хората горе на пътеката зад бойниците не можеха да ги видят. Канонадата срещу тях внезапно секна.

В относителната тишина Хектор отново каза в бъркина:

— Джо, чуваш ли ме?

— Тъй вярно, сър. Все още ви чувам. — Тонът й бе студен като утринна слана. Не бе приела добре срязването му.

Бог да ни е на помощ с тези цупения и фасони, когато се опитваме да свършим нещо, помисли си той, но го запази за себе си. Въпреки това и неговият тон бе също толкова хладен, когато проговори в микрофона:

— Има ли Ема представа за числеността на гарнизона в замъка?

— Тъй вярно, сър! — отсече по военному Джо. — Ема потвърждава присъствието на двайсет и трима вражески елементи на територията на замъка, без да се броят Джони и Карл. Петнайсет от тях са отвън на стената. Петима охраняват главния портал. Последните трима са с Джони и му помагат да пренесе простреляния от вас враг.

— Разбрано — не обърна внимание на студенината й той. Тонът му бе неутрален, но не и мислите му.

„Не трябваше да я вземам тук. Не мислех с главата си, поне не с която трябваше.“

Наближи портала на замъка, без да намалява скоростта, напротив, дори настъпи докрай педала на газта и двигателят изръмжа.

Вече беше толкова наблизо, че видя три процепа за стрелба в самия портал и други два в каменните колони от двете страни. От всички стърчаха черните цеви на автомати, насочени от защитниците на замъка. Подновената канонада отгоре по носа на машината му подсказа, че са излезли от сянката на стените. Хектор погледна през тесния процеп в предната броня право към святкащите дула на противника.

Оставаха му още само няколко секунди в тежката машина, преди да я забие челно във високите почти пет метра врати от грубо издялани трупи. Те бяха дело на живелия преди триста години омански султан и през вековете бяха изсъхнали и излъскани от пясъка. Железните им панти бяха от ковано на ръка желязо и бяха почти изгнили от ръжда.

Древните врати бяха неспособни да окажат съпротива на атаката на масивната машина със стоманен корпус. Те просто експлодираха в гейзер от дъски и трески и останките им се стовариха върху каменните плочи на вътрешния двор. Тримата стрелци, стоящи зад тях, бяха смазани на кървава пихтия от тежестта им.

Амфибията изкатери купчината и с рев навлезе във вътрешния двор. Хектор я спря в центъра на открития площад.

Двамата оцелели охранители изоставиха постовете си от двете страни на разбития портал и изтичаха към стълбището, извеждащо до голямата зала на основната сграда на замъка.

Хектор бързо се изправи в кулата и изстреля два откоса. Първият охранител се свлече на място в основата на стълбището и остана там, без да помръдва. Вторият успя да изкачи стълбището, преди Хектор да се завърти към него и да го порази с дълъг откос. Мъжът изви гръб, когато куршумите направиха шев през гърба на маскировъчната му куртка. После падна и се изтърколи по стълбите, за да свърши до убития си другар. И двамата не помръднаха.

Хектор за момент си помисли, че макар Ема в Хюстън да бе станала чрез камерите си свидетел на бързата екзекуция, тя едва ли щеше да сподели видяното с Джо Стенли, защото двете можеха да си общуват само по късовълновото радио. Джо вече бе изживяла сериозно претоварване на крехката си нервна система.

— Пади, чу ли какво съобщи Джо?

— Всяка дума.

— Тръгвам след Джони и Карл.

— Добре, Хек.

— Ти и екипът ти се оправете с петнайсетимата бандити горе на бойниците. Те едва ли ще останат там още дълго. Предполагам, че ще слязат, за да се разправят с нас. Макар да ми се струва по-вероятно вече да бягат към джунглата като другарите си долу, в равнината.

— Остави това на мен — каза Пади и изстреля заповед към оцелелите от екипа си, които чакаха снишени зад преградата на амфибията. — Хайде, момчета! — Всички скочиха на крака.

Хектор бързо се усмихна на Настя:

— Колкото до теб, моя смъртоносна царевна, не бъди лакома, остави няколко трохи и за нас.

Тя го стрелна с един от високомерните си погледи.

— Луд човек ти, Крос. Защо винаги говори глупости на мен, сякаш съм бебе? — Под стрес английският на Настя се разпадаше по шевовете и тя започваше да използва членовете и предлозите като в руския език.

После се обърна и скочи с превъртане през борда на амфибията, за да се приземи точно зад Пади. Двамата поведоха черния екип на бегом към основата на стълбището, където лежаха двата трупа.

Хектор отново се обади в микрофона на бъркина:

— Джо, моля те, попитай Ема може ли да актуализира местонахождението на Джони и Карл. И обърни внимание, че използвах думата „моля“ — добави той с цел да стигнат до примирие.

— Моля те, задръж малко така, Хектор, и моля те, забележи по какъв начин ти отговарям. — В гласа й се долавяше намек за усмивка, а и бе използвала малкото му име. След кратка пауза тя продължи: — Хектор, Ема ги вижда на камерата си. Спуснали са се на ниво „Браво“, под основната кухня и избата за припаси. Сега са в коридора при „Браво Танго 05“, като се движат в източна посока към малката задна крепостна врата, излизаща над езерото. Групата се състои от петима.

— Благодаря, Джо Стенли. Тръгваме след тях. Край засега.

— На твоите услуги, Хектор Крос. Край и от мен. — Поне беше примирие, ако не и пълно мирно споразумение. Хектор си забрани да мисли за това и поведе екипа си към замъка.