Порочен кръг

***

Камионът бе паркиран в охранявания вътрешен двор, опрян до задния вход на съдебната палата. Задните му врати бяха разтворени, за да посрещнат Карл Банок. Отстрани на камиона бе изписана абревиатурата на Тексаската служба на правосъдието — Дирекция на затворите. Карл бе избутан в каросерията, а оковите на краката му бяха заключени за занитените към пода скоби. Вратите бяха затръшнати и заключени и камионът потегли на стокилометровото си пътуване до центъра за въдворяване „Холидей“.

Центърът за въдворяване „Холидей“ представляваше квадратна бетонна сграда на четири етажа и с прозорци, защитени с масивни решетки. Охраняваше се от четири кули, между които минаваше тройна редица от огради с телена мрежа. На всеки от трите портала камионът бе подложен на внимателен оглед. Когато стигна до основната сграда, краката на Карл бяха отключени от пръстените и той бе съпроводен от охраната през серия врати с електронно управление до зоната за обработване на новопостъпили.

Документите му бяха проверени отново, след което името на Карл и подробните му данни бяха въведени в регистъра. Накрая сержантът подписа разписката за „Доставка“. Двама нови надзиратели го поеха от онези, които го бяха довели тук от Хюстън. Те го преведоха през следваща врата, управлявана от разстояние, и той попадна в основната зона за приемане. Бяха му иззети всички лични вещи, включително златния пръстен с монограм, портфейла му, златния ролекс и дрехите му. Описаха всичко подробно и го опаковаха. Когато надзирателят му даде да се разпише в книгата, той извади десет долара от портфейла му и му ги подаде.

— За какво са ми? — безразлично попита Карл.

— Ти си сексуален престъпник. Ще ти трябват за тоалетни принадлежности.

— Какво общо има присъдата ми с това?

— Ще разбереш — многозначително се усмихна надзирателят.

После го отведе на бръснар, където го остригаха почти нула номер. Бръснарят отстъпи крачка назад, за да се възхити на творението си.

— Изумително! — изрази мнението си той. — Момчетата в „Томас Тъск“ ще се влюбят в теб, сладурче.

Надзирателите го заведоха в банята да се изкъпе. Гол и мокър, той попадна в гардероба, където му подадоха униформа през прозорче в стената. Тя се състоеше от бяла тениска, долно бельо, широко яке от здраво платно, панталони с връв вместо колан и бели брезентови обувки без връзки.

Следващата дистанционно управляема врата го отведе до единична килия в дълга редица от подобни, в която го заключиха. Обзавеждането се състоеше от клозет с клекало и дървен нар, здраво хванат за пода и страничната стена. Имаше едно одеяло, но нямаше дюшек. По-късно му донесоха вечерята и му я подадоха през люк във вратата. Тя представляваше рядка яхния с дебела филия хляб, накисната в соса.

Рано на следващата сутрин го изкараха от килията му за разпит в стая с трима служители на комисията по въдворяване, които го чакаха, седнали зад стоманена маса. И тримата бяха униформени членове на персонала на Дирекцията на затворите.

— Карл Питър Банок. Така ли е? — осведоми се седналият в средата, без да вдига поглед.

— Да — отговори Карл.

— Сър! — поправи го разпитващият.

— Сър — послушно добави Карл.

— Най-малко петнайсетгодишна присъда. Така ли е?

— Да, сър.

— Сексуален престъпник и педофил. Така ли е?

— Да, сър — потвърди Карл през стиснати зъби.

— Най-добре да го изпратим в „Томас Тъск“ при дългите присъди — обади се един от членовете. Карл знаеше от уроците по история в гимназията, че Томас Тъск е бил един от героите на Република Тексас. Беше се застрелял няколко седмици преди Битката за Аламо. Сигурно е предчувствал колко високо ще бъде оценен от историята, иронично си помисли Карл.

Старшият на тройката предложи:

— Да го изпратим ли на шесто ниво, за да не могат да се доберат до него старите?

— Единственото място, където момчетата няма да се доберат до него, е в рая, но този красавец никога няма да се възвиси дотам — подхвърли третият и колегите му се засмяха.

Същия следобед друг камион със същата абревиатура го откара на още трийсет километра по на юг в историческия „пояс на памука", където затворът „Томас Тъск“ за излежаване на дългосрочни присъди се издигаше в унила и гола местност, подобно на масивен бетонен паметник на отрепките в човешкия род.

Тук охраната бе още по-строга, отколкото в центъра за въдворяване. Преминаването на колата през трите огради и паркирането пред входа за приемане на затворници отне двайсет минути. Изтекоха нови двайсет и пет минути, преди да свалят белезниците и оковите на Карл и да го прехвърлят от най-долното ниво до шестото и най-горното в сградата.

От асансьора го избутаха по къс коридор до боядисана в зелено врата, на която пишеше „Началник на нивото“.

Един от надзирателите почука на вратата и бе възнаграден с измучаване отвътре. Отвори и кимна с глава на Карл да влезе.

Началникът на нивото седеше зад бюро. На куртката му имаше пластмасова табелка с името му: „Лукас Хелър“.

Беше се изтегнал назад, така че столът му опираше само на два крака, и бе проснал ботушите си върху бюрото. С въздишка на отегчение мъжът върна с трясък стола на четирите му крака и се изправи. Беше висок, с отпуснати рамене и слаб. Пясъчнорусата му коса оредяваше, но остатъците от нея падаха по челото му. Ушите му бяха непропорционално големи за издълженото му бледо лице. Очите му бяха светли и воднисти, но връхчето на носа му бе розово, а ноздрите хремаво влажни. Горните му предни два зъба излизаха напред, което му придаваше вид на анемичен заек.

В дясната си ръка държеше бич за езда. Излезе иззад бюрото и бавно обиколи Карл на дългите си като на щъркел крака. Пое въздух с влажно хриптене и погали задника на Карл с кожения край на бича. Карл трепна от изненада, а Лукас отново вдиша дълбоко и се закиска по момичешки.

— Чудесно — проговори той. — Мноооого добре. Ще се впишеш чудесно тук. — Той намигна на един от надзирателите. — Ще обереш всички луфтове. Нали…?

— Да! Схванах, началник! — прихна и надзирателят.

Лукас застана пред затворника и седна на ръба на бюрото си.

— Имаш ли десет, долара за тоалетни принадлежности, красавецо Банок?

— Да, началник.

— Дай ми ги — протегна ръка Лукас и щракна нетърпеливо с пръсти. Карл разрови в джоба на новите си бели панталони и извади оттам смачканата банкнота. Лукас я грабна като с клюн от ръката му. После отиде зад бюрото си и отвори едно от чекмеджетата. Извади голяма пластмасова бутилка и я плъзна по плота на бюрото към затворника.

— Това е за теб.

Карл взе бутилката и разгледа етикета.

— „Масажно масло от най-добро качество“ — прочете той на глас, видимо озадачен. — И какво трябва да правя с това, началник?

— Ще разбереш, когато му дойде времето — увери го Лукас. — Просто гледай да ти е подръка. — Погледна към надзирателя: — Оформихте ли го за постъпване?

— Ето тук, началник — подаде му книгата за вписване надзирателят и Лукас драсна подписа си.

— Добре, момчета. След мен…

Притиснат между надзирателите, Карл бе съпроводен по коридора, през нова масивна врата и в дълга галерия, в която доминираха тъмносива стомана и още по-тъмносив бетон. Извитият купол на тавана високо над тях бе покрит с армирано стъкло. Остри правоъгълни лъчи ярка слънчева светлина сякаш прогаряха пода, а в тях танцуваха сребристи прашинки. От двете страни на галерията имаше дълга редица от заключени стоманени клетки. Сенчести фигури стояха, хванали прътите на решетките от другата страна, и се взираха в Карл, докато той минаваше покрай тях. Някои сардонично го приветстваха, други пронизително изсвирваха с пръсти, изкикотваха се и мушкаха ръце през решетките, за да направят неприлични жестове.

Лукас спря пред последната килия в редицата и отвори вратата с електронния си универсален ключ.

— Добре дошъл в килия 601, иначе казано, апартамент „Меден месец“ — усмихна се той и му направи жест с ръка да влиза. Карл мина през прага, а вратата се затвори с плъзгане зад него. Лукас и ескортът му се върнаха по пътя, по който бяха дошли, без да поглеждат назад.

Карл седна на единствения нар и огледа килия 601. Не беше по-голяма от килията в центъра за въдворяване. Единственото „подобрение“ в нея бе умивалникът от алпака до клекалото и столчето до голата маса. Всичко бе здраво хванато с болтове за стените, за да не може да се изтръгне и използва като оръжие.

Това щеше да бъде домът му за следващите поне петнайсет години, унило осъзна той.

В шест вечерта прозвъня звънец и следвайки примера на другите затворници, Карл застана пред вратата на килията си. Всички врати се отвориха едновременно и затворниците излязоха в галерията.

По команди, давани от въоръжените надзиратели по опасващата пътека с железен решетест под над тях, те се обърнаха и в колона по един се отправиха към трапезарията в другия край на галерията. Затворниците един по един минаха пред шубера на кухнята и оттам им подаваха малък пластмасов поднос. Вечерята се състоеше от купичка супа, друга купичка овнешка яхния и парче бял хляб. Карл си избра място в края на една от няколкото голи железни маси, но никой от затворниците не седна до него. Мъжете се събираха на групички по етнически произход. Някои от тях явно обсъждаха Карл, но той не можеше да чуе какво си казват, затова реши да не им обръща внимание. Каза си с горчивина, че сигурно ще минат години, докато намери мястото си в това смахнато общество.

Дадоха им двайсет минути да се нахранят, след което охранителите над главите им с викове ги пришпориха обратно към килиите.

Заключването стана точно в седем и половина. Карл легна по гръб на нара, кръстоса крака в глезените си и подложи ръце под тила. Беше изтощен. Приключваше ден на неизвестност и тревоги. Но вечерята, макар и противна, бе поносима и той си помечта да изгасят за през нощта мощното външно осветление. Само че надзирателите го бяха предупредили, че това никога няма да стане.

Малко по малко осъзна, че гласовете на съкилийниците му са притихнали в очаквателен шепот, накъсван от шумно подхилкване. Карл се надигна и надникна през решетката към дългата галерия, но полезрението му бе ограничено и от мястото си не виждаше никаква причина за промяната в настроението, обхванала другите обитатели на ниво 6.

Скоро обаче се разнесе тропотът на множество крака, приближаващи по галерията. Той отново се надигна и спусна крака на пода. Този път видя Лукас Хелър, който държеше бича си за езда. Носеше униформена шапка с козирка.

— Затворник, на крака! — заповяда той и Карл скочи от нара. — Как ти хареса първата нощ в „Томас Тъск“, Банок?

— Чудесна е, началник.

— Вечерята?

— Не се оплаквам, началник.

— Скучаеш, нали?

— Не бих казал, началник.

— Лошо за теб, Банок. Защото съм довел със себе си няколко от старите момчета да ти правят компания. Някои от тях са тук от двайсет години, че и повече, и им е адски скучно. Никой от тях не е помирисвал жена през цялото това време и ако щеш вярвай, но са надървени като дяволи!

Карл продължаваше да стои изпънат в стойка „мирно“, кожата му настръхна. Беше чувал, разбира се, различни шеги и слухове, и бе предпочел да смята, че в тях няма нищо вярно и че нищо такова няма да му се случи. Но зад Лукас надничаха много странни мъже.

— Позволи ми да ти представя господин Джони Конго — сложи Лукас ръка на рамото на най-близкия до него. Лукас беше висок, но трябваше да се протегне за да го направи. Мъжът изглеждаше като планина от антрацит. Главата му бе сферично кръгла и гладка като гюле. Беше по тениска и шорти, което позволяваше на Карл да види крайници като стволове на абаносово дърво, плътни мускули и никаква следа от подкожна тлъстина. — Господин Конго е със смъртна присъда и излежава дните си долу, докато Върховният съд разгледа обжалването й. При нас е от осем години, затова се ползва от някои специални права за посещение. — Лукас протегна ръка с отворена длан и Джони Конго сложи в нея двайсетдоларова банкнота. Лукас се усмихна в знак на благодарност и отключи вратата на килията, която се плъзна встрани. — Действайте, господин Конго, и не бързайте, просто се насладете на всичко.

Конго влезе в килията, а останалите мъже се струпаха от другата страна на решетката, като се бутаха за по-добра позиция. Всички се усмихваха в очакване на забавлението.

— Имаш масажно масло, нали, белокожко? — попита Конго. — Давам ти трийсет секунди да се смажеш и да застанеш на колене, иначе влизам в теб на сухо.

Карл отстъпи крачка назад. Беше загубил дар слово от ужас и можа само несвързано да изломоти:

— Не…! Не, моля ви, оставете ме на мира!

Килията бе малка и с три гигантски крачки Конго го приклещи в ъгъла. Посегна и сграбчи Карл над лакътя. После с небрежно извъртане на китката го запрати по корем на нара.

— Събуй си панталонките, белокожко. Дай ми маслото… — Забеляза бутилката масажно масло на поставката над умивалника, където Карл я бе оставил. Взе я и разви капачката. Карл се бе свил на кълбо, заврял колене под брадичката си. Конго го обърна по корем, затисна го с коляно между плещите и разкъса ластичния колан на панталоните му. Вдигна бутилката високо и изля половината й съдържание върху задните бузи на Карл.

— Все ми е едно дали си готов… ето ме! — каза той и се намести зад Карл.

— Не…! — избърбори Карл и изпищя. Писъкът му бе изпълнен с върховна мъка.

Всеки от чакащите плати на Лукас „входната такса“ — все едно бяха зрители на някакво състезание, — след което мъжете се вмъкнаха в килията зад двойката на нара. Гласовете им издаваха похот и възбуда. Един от тях извика:

— Давай, Конго… Давай, давай, давай!

Другите весело подхванаха:

— Давай, Конго, давай!

В един момент Конго изви гръб, отметна глава назад и изрева като възбуден лос. Мъжът зад него му помогна да се изтегли и веднага зае мястото му. Карл изпищя отново.

— Мили боже, колко сладко можел да пее… — коментира третият в опашката.

Когато дойде ред на петия, Карл вече не крещеше, а последният, след като приключи, скръбно поклати глава, докато се отдръпваше:

— Този май хвърли топа…

Конго, който почиваше на нара до Карл, стана и заяви:

— Нее, още диша. А щом диша, значи е готов за любов — и отново се намести зад Карл.

Фелдшерът от лазарета — всъщност облечен в доверие затворник, — който бе поканен на купона едновременно в лично и професионално качество, пристъпи напред в ролята си на професионалист и сложи пръсти върху сънната артерия на Карл.

— На момчето му стига за тази вечер. Помогнете ми да го отнесем долу и ви обещавам до две-три седмици да е готов за още забавления.