Порочен кръг

***

Джони Конго караше начело на конвоя. Както обикновено бе настъпил педала за газта на белия си роувър до пода и се носеше с главозамайваща скорост. Сам Енгвеняма седеше отпред, до него. Той изпитваше почти същото нетърпение като Джони да види за първи път новодошлите от Банкок. Знаеше, че в крайна сметка и той щеше да им се наслади.

На задната седалка бяха натъпкани петима от въоръжените му главорези. Бяха облечени в извадени от обръщение камуфлажни униформи на американската армия, върху които носеха кръстосани патрондаши. Дулата на автоматите им стърчаха през отворените прозорци. Всеки път, когато Джони минеше по неравност на пътя, те се блъскаха един в друг. Каските и оръжията се удряха едни в други и в тавана на подскачащия роувър.

Карл Банок караше близо след Джони една от руските десантни амфибии. Носеше копринен халат с ярък мотив във формата на капки. Косата му бе разрошена и се развяваше на вятъра.

Около него тайландски момичета и травестити се бяха вкопчили в наличните дръжки, докато колата подскачаше по неравния път.

Всички бяха в приповдигнато настроение, дължащо се на канабиса и другите субстанции, които Карл бе предоставил за гълтане или дишане предната нощ. Повечето бяха облечени съвсем небрежно. Един от травеститите беше само по широките долни гащи на Джони, които се свличаха по бедрата му и разголваха цепката му отзад и много повече отпред. В мига, в който той ги вдигнеше, те отново започваха да се смъкват надолу. Едно от истинските момичета седеше зад Карл и беше облечено само със захвърлената му риза, напълно разкопчана отпред и развяваща се назад като плащ. Тя слагаше ръце върху очите си всеки път, когато Карл ускореше към поредния остър завой. Всички пищяха и се смееха, когато амфибията вземеше завоя със застрашително накланяне и външни колела буквално над ръба на склона.

Последна в конвоя бе втората амфибия, шофирана от един от сержантите на местната милиция. Тя изоставаше значително от двете коли пред нея. С нея пътуваше взвод от охраната на замъка, който бе толкова набързо мобилизиран, че повечето от мъжете продължаваха да се опитват да закопчаят униформите си, а някои от тях дори бяха пропуснали да вземат оръжията си. Джони в роувъра първи се спусна от хълма и без забавяне премина през портала във високата телена ограда, която вече обграждаше пистата. Той натисна клаксона, за да предупреди за приближаването си охраната на летището. Двама от пазачите изскочиха от караулката и се втурнаха да отварят портала. Джони премина покрай тях, без да забавя ход, и зави към залата на терминала, която се намираше в далечния от езерото край на пистата.

Паркираха до укрепения с пясъчни чували редут, зад които се намираха тежките картечници. В една от сградите по протежение на пистата се помещаваше казармата за бандитите на Сам Енгвеняма и техните семейства. Другата по-голяма сграда бе складът, където се съхраняваше стоката, докарана от кондора, както и очакващата експорт — скъпоценен колтан и други конфликтни минерали от конгоанските мини.

За да може самолетът да стигне до основния портал откъм южната страна на склада, когато се извършваха товарноразтоварни дейности, имаше ивица за рулиране, свързваща самата писта с високия портал на склада.

По това време изгряващото слънце вече беше изцяло над хоризонта. Всички глави бяха вдигнати и обърнати към снижаващия се над езерото товарен самолет. Когато машината премина над тясната плажна ивица по брега на езерото и се изравни с началото на пистата, Бърни Восло поклати крила в приветствен знак. Тълпата край спрените коли в западния край на пистата трябваше да гледа към слънцето, както Хектор бе пожелал да бъде, когато бе планирал захода. Той не искаше да дава на никого възможност добре да разгледа кондора, преди да е кацнал и максимално приближен от посрещачите.

Това не попречи на тълпата да закрещи и затанцува от възторг. Когато кондорът изрева на пределно ниска височина над тях, повечето инстинктивно снишиха глави, но някои успяха да зърнат за миг красивите дългокоси жени брюнетки, седящи зад илюминаторите на кондора и махащи им с ръка. Дори стрелците на Сам Енгвеняма зарязаха оръжията си и скочиха върху пясъчните чували, за да се присъединят към шумното приветстване.

Пади О’Брайън трябваше да положи титанични усилия, за да убеди петнайсетима от най-младите си бойци да сложат перуки, да облекат ярки блузи и да позволят на Джо и Настя да наплескат лицата им с грим и червила.

Хектор бе клекнал между двете пилотски седалки, за да не се вижда от земята, но да може да дава бързи команди на Бърни и Нела. За да скрие женския си пол, Нела носеше бейзболно кепе и слънчеви очила, които бе взела назаем от Юри Волков. Надяваше се наблюдателите на земята да разпознаят тези два елемента на облеклото.

Както Бърни, така и Нела се наслаждаваха безкрайно. Те водеха тежкия кондор с безразсъдството на тийнейджъри след съботен купон. Никога нямаше да се отнесат с обичния им „Херкулес“ така безотговорно.

— Правим вираж и обръщаме за кацане — каза им Хектор и се хвана с две ръце за подлакътниците на седалките, между които се намираше.

Двамата Восло вдигнаха носа на машината, набраха височина в обръщащ червата вираж и прелетяха над прегърнатите от облаците върхове на планините по границата с територията на Конго. След това се насочиха във финален заход над сградите около пистата. Точно пред тях тя се простираше права като трикилометрова стрела, свършваща в брега на езерото. В източния й край се намираше вторият укрепен с пясъчни чували редут, където бе другото картечно гнездо.

Бърни спусна задкрилките, за да намали въздушната скорост на кондора, а Нела му помогна да отпусне дръжката на дроселите, намираща се между седалките. Със съвместни усилия двамата внимателно снижиха самолета над заравнената отъпкана червена пръст, и в мига, в който колелата я докоснаха, включиха двигателите на обратна тяга и задействаха спирачките, да убият допълнително скоростта на носещия се по пистата гигант.

Струята на мощните двигатели вдигна плътен въртящ се червен облак прах от пистата.

— Слушай ме внимателно, Дейв! — каза Хектор по оповестителната система. — Намираме се на осемстотин метра от мястото за слизане… — Той започна да обявява на глас разстоянието, обозначено на таблата по лявата страна на пистата, които се стрелкаха назад: — Петстотин метра… триста метра… — Дейв Имбис и неговият „червен екип“ вече бяха напуснали местата си и отиваха назад, към товарното отделение. Когато стигнаха там, спряха в напрегнато очакване на площадката на задната рампа. — Падне ли капакът на земята, Дейв, действайте с максимална решителност! — остро извика Хектор.

Последните двеста метра изминаха устремени към редута, където сдвоените цеви на тежката картечница ги следяха като окото на палач. Бърни прецени оставащото разстояние с увереността на експерт.

За секунда Хектор помисли, че приятелят му е сгрешил в преценката си и че ще се забият в стената от чували със скорост от сто километра в час. Дори се напрегна и впи пръсти в дръжките на седалките.

В последния възможен миг Бърни включи на максимална мощност двигателите дясно на борд, докато Нела подаде максимална обратна тяга на двигателите ляво на борд. Едновременно с това и двамата стъпиха с всички сили на педала на спирачките за левите колела. Кондорът се завъртя със сила на сто и осемдесет градуса и закова на място, като реактивните сопла на четирите двигателя се оказаха насочени точно срещу картечното гнездо от разстояние само сто метра.

За десет секунди Бърни и Нела оставиха двигателите на максимална тяга, като едновременно с това блокираха постъпателното движение на машината чрез спирачките. Целият фюзелаж на самолета се тресеше като попаднало в капан диво животно, протестирайки срещу грубото отношение. Скоростта на газовете зад соплата превишаваше с много тази на всяко торнадо и те се носеха назад със скоростта на звука. Струята издуха първата редица чували от горната част на стената пред редута. Газовете подхванаха пясъка и чакъла от повърхността на пистата и ги изстреляха като малки куршуми в лицата на картечарите, надничащи през амбразурите в преградата. Това моментално ги ослепи и изстърга като с шкурка клепачите им, изпържи очните им ябълки и свали кожата от лицата им. После вдигна и запрати тежките оръжия право върху тях, убивайки и обезобразявайки всичко по пътя си. Накрая безжизнените им тела бяха вдигнати с лекота и стоварени в задната стена на редута.

— Изключи двигателите! — нареди Хектор на Бърни, надвиквайки рева на моторите, и плесна плещите на пилотите, за да не остане съмнение в заповедта му. Грохотът стихна до нежен шепот и кондорът спря да се дърпа като мустанг.

— Спусни задната рампа! — Гласът на Хектор прозвуча неестествено силно в непривичната тишина. — Червен екип, действайте! Давай! Давай! Давай! — Заповедта беше излишна, но възбудата му бе толкова силна, че за момент той не можеше да мисли логично.

Между търбуха на кондора и терена имаше просвет от най-много метър и двайсет, така че капакът на задната рампа падна почти моментално. Дейв Имбис поведе дванайсетте си бойци по пистата в посока на редута. Момчетата ловко се прехвърлиха през горния ръб на стената и нахлуха в помещението на редута със скоростта и настървеността на гладни маймуни, нападнали бананово дърво. Заповедта на Хектор бе никакви пленници и никакви живи врагове зад тила, но… всичко да стане тихо. Съпротивата, срещу която се изправиха, беше минимална.

Картечарите и помощниците им бяха ослепени и извън строя. Повечето от тях изобщо не помръдваха, разхвърляни като парцалени кукли из вътрешността на укреплението. Няколко се търкаляха по пясъчния под, виеха в агония и държаха в ръце напълно обезобразените си лица. Достатъчен бе по един карате удар с ръба на дланта, за да замлъкнат завинаги. Командирът на картечния взвод бе единственият останал на крака. Той побягна иззад натрупаните алуминиеви сандъци, в заслона на които бе намерил убежище от разразилата се в редута убийствена вихрушка. Стигна до тесния изход в задната стена на редута. Тогава Дейв Имбис вдигна тежкия си нож с дясната си ръка. Изнесе я над рамото си и вложи силата на цялото си тяло в замаха. Двайсетсантиметровото острие се завъртя един и половина пъти във въздуха, преди да порази бягащия между плещите. Мъжът загуби устрема си и се заби в стената от чували. Свлече се бавно, като се опитваше да достигне дръжката на ножа с двете си ръце. Изкашля се, от устата му шурна струя кръв и обля чувала пред лицето му. Ръцете му увиснаха безпомощно, той се свлече на колене и се подпря с чело в пода, сякаш застинал в молитва.

Дейв Имбис пристъпи зад него, стъпи с ботуша си върху тила му, за да го задържи неподвижен, издърпа окървавения си нож от тялото и го избърса в ръкава на ризата на мъртвеца. Едновременно с това каза в гласово активирания микрофон на бъркина:

— Тук е червеният командир. Мишената е ликвидирана.

Всичко приключи за по-малко от две минути след слизането им от кондора. Пистата бе дълга три километра. От това разстояние нито Джони Конго, нито Карл Банок в далечния й край можеха да видят каквото и да е било през гъстия прашен облак, който продължаваше да се стеле ниско над повърхността, а още по-малко да чуят нещо повече от краткотрайния грохот на самолетните двигатели, включени за секунди на пълна мощност.

— Браво! Начало на фаза две — заповяда Хектор. — Дейв, извади от строя оръжията и веднага тръгвайте към нас.

Монтираните в амбразурите картечници бяха извадени от въоръжение американски „Браунинг“ 50- и калибър и Дейв ги познаваше отлично. Той бързо мина по огневата линия и свали от всяка плъзгащия се затвор. Подаде ги един по един на хората зад себе си. Те изтичаха през задния изход на редута и хвърлиха затворите в езерото. Приключил с тази задача, Дейв строи бойците си в свободна формация и ги поведе в тръс към сградата на терминала, на три километра от тях. Бяха изминали по-малко от една четвърт от разделящото ги разстояние, когато внезапно се разнесе огнестрелна стрелба с малокалибрено оръжие.