Порочен кръг

***

До тях, макар да се намираха толкова високо, достигна звукът на барабаните и дюдюкането, които идеха от околностите на пристанището.

— Най-добре да слезем и да видим, какво, по дяволите, става там! — предложи Джони.

Качиха се на чисто новия рейнджроувър, неотдавна внесен от Карл като подарък за рождения ден на Джони. Джони седна зад волана и колата се понесе надолу по склона към пристанището, където паркира на пристана. Тълпата вече бе изтласкана назад от кралските телохранители, за да им бъде направен път.

Карл и Джони застанаха на ръба на каменния пристан и заслониха очи, за да видят какво става невътре в езерото. Цяла флотилия от издълбани канута приближаваше към тях от север. Разстоянието не позволяваше да се преброят, но Карл прецени, че има над двайсет по-малки съда, които бяха заобиколили и ескортираха две много по-големи бойни канута.

Барабанистите седяха по средата в по-малките съдове. Те налагаха триумфален и първичен ритъм. Гребците — високи стройни мъже, чиито голи тела блестяха под слънцето като току-що изкъпан антрацит. — стояха прави на кърмата и носа, а дългите им гребла се спускаха и вдигаха в ритъма на барабаните. Те напевно припяваха.

Двете големи бойни канута в средата на формацията бяха натоварени до отказ — всяко от тях газеше с борд само на сантиметри от повърхността на водата. От всяка страна имаше колона от по десетина или дори повече гребци. Когато наближиха пристанището, те завиха и се насочиха към брега. Тълпата хукна от пристана към мястото, където канутата щяха да акостират, за да ги посрещне. Джони и Карл ги последваха, а Сам и телохранителите тичаха покрай тях и ги пазеха, налагайки глави и рамене с тежките бамбукови тояги, които винаги носеха, за да разчистват пътя.

Пристигнаха точно когато най-голямото бойно кану заби нос в пясъка. Зрителите наскачаха до кръста във водата, за да помогнат канутата да бъдат изтеглени максимално навътре в сушата. След това се стълпиха наоколо и започнаха да се смеят и взаимно да си сочат товара. Телохранителите ги разбутаха, за да позволят на Карл и Джони да пристъпят напред и да разгледат големите животни, които лежаха на дъното на канутата. Челюстите им бяха стегнати с въжета от сплетена папирусова тръстика, а върху главите им бяха нахлузени стари чували от царевично брашно, за да бъдат животните по-спокойни.

Джони измери с крачки дължината на по-големия крокодил и впечатлен подсвирна:

— Този тук е пет крачки дълъг, което го прави малко под пет метра. Как, по дяволите, са ги заловили?

— Построили са дълъг капан от пръти и са сложили в него коза за примамка — обясни Сам Енгвеняма. — В мига, в който му покрият очите, крокодилът заспива.

Беше нужна група по двайсет души, за да изнесат дремещия крокодил по товарната рампа на една от руските амфибии, и едва тогава беше възможно да го откарат с товарна кола до крокодилската арена. Друга група от петдесетина души го спусна с въжета до дъното на рова.

Вторият крокодил беше дълъг някъде около три и половина метра. Решиха, че е женска, макар отсъствието на външни полови органи да не позволяваше това да се определи със сигурност. Сложиха ги един до друг на пясъка за припичане край басейна, докато Карл и Джони викаха с пълно гърло указания, надвесени до кръста над перилата по перваза.

— Освободете сега очите им! — разпореди се Джони на суахили. Двама от най-смелите се подчиниха, а останалите се разбягаха и се натъпкаха в изходния тунел, бързайки да се озоват в безопасност.

Двете земноводни бавно се върнаха в съзнание. След това тръгнаха, клатейки се, на късите си крака към зеленясалия от водорасли басейн и се потопиха в топлата вода така, че на повърхността останаха да се виждат само очите и ноздрите им.

Джони извика на Сам да плати на ловците на крокодили за улова. Сам извади няколко дебели пачки танзанийски шилинги и без да брои, ги набута в ръцете на водача, който бе ръководил цялата операция по залавянето. Сумата бе предостатъчна за купуването на голямо стадо добитък. Водачът тръгна надолу по склона, следван от превъзбудените ловци, които не спираха да пеят и дюдюкат.

Джони и Карл останаха сами на каменните седалки в кралската ложа, за да се насладят на новите си домашни питомци.

— Трябва да им дадем имена — замисли се на глас Карл: — Имаш ли някакво предложение?

Джони се смръщи от усилие и след малко предложи:

— Защо не ги наречем… Големия лапач и Малкия лапач?

— Идеята не е лоша! Даже е много поетично! — кимна Карл: — Но на мен повече ми харесва Анибал, като онзи от филма за „татко“.

Двамата се изсмяха на спомена и Джони игриво го удари по ръката.

— Жестоко е, Карл, момчето ми. Доволен съм, че се сети за това. Ще наречем големия лапач Анибал, а малкия — Алин.

— Какво? — озадачи се Карл.

— Алин, пич, жената на Анибал Кадафи. Тя беше страхотна. Обичаше да излива вряла вода върху главите на прислугата си, когато някой я ядоса.

— Мислех, че говорим за Анибал, сина на Хамилкар Барка и кошмара на Рим, а не за Анибал, сина на Муамар Кадафи — засмя се Карл. — Но няма значение, всеки може да допусне глупава грешка. Нека женската бъде Алин.

— Вече съм влюбен в нея — призна Джони.

— Да й докажем тогава любовта ти. Имаш ли някого наум за вечеря на Алин? Някой да те е ядосвал напоследък? — попита Карл. — Това не е проблем, нали теб хората вечно те ядосват.

— Прав си, белокожко. Не знам защо винаги ще се намери някой, който да се възползва от мен. Предполагам, че просто съм прекалено добър за тези задници!

— Избери един… който и да е.

— Снощи Сам заловил една в склада за зърно, опитвала се да открадне кофа царевично брашно. Тъпата крава се оправдала, че хленчещите й деца умирали от глад.

— Това е непростимо — съгласи се Карл. — Всеки с всичкия си ще се ядоса от такова поведение. Кажи на Сам да я доведе тук.

Жената беше толкова парализирана от ужас, че не можеше да ходи. Двама от хората на Сам я довлякоха нагоре по хълма, за да я изправят пред крал Джон.

— Знаеш ли какво има в онази яма? — посочи Джони рова.

Жената поклати глава отрицателно.

— Е, сега ще те хвърля в нея, за да разбереш.

Жената го гледаше тъпо, явно не разбираше.

— Изражението й е толкова комично! Според теб знае ли какво я очаква? — изхили се Карл.

— Не — отговори сериозно Джони. — Сам я е държал окована в подземието на замъка, откакто са я арестували. Още не е виждала крокодилите. За нея това ще бъде хубава изненада. — Джони се обърна към мъжете, които я държаха: — Съблечете я. Закарайте я надолу по стълбите и я хвърлете в рова.

Съблякоха простото облекло на жената и я задърпаха надолу по стълбите към вратата с решетка. Карл и Джони се надвесиха над перилата, за да виждат по-добре. Мъжете отвориха вратата, блъснаха я през нея и я затръшнаха зад гърба й.

Жената заблъска по прътите на решетката с голите си юмруци, докато кокалчетата й се разраниха. После погледна нагоре към мъжете над нея и се разплака, молейки ги за милост.

— Ела тук — извика й Джони на суахили — Ела и аз ще те вдигна навън.

Тя се отдръпна от вратичката и неуверено се отправи към мястото, където той се бе надвесил до кръста над перилата и я викаше с пръст. Мина по перваза на басейна, без да поглежда към водата.

Изведнъж зеленясалата повърхност избухна с такава сила, че водните пръски обляха двамата надвесени мъже. Анибал изскочи от басейна като голямо сиво торпедо.

Не беше отворил челюстите си, за да захапе жертвата — държеше ги здраво стиснати, така че показващите се зъби от горната му челюст припокриваха долната му устна в подобие на сардонична усмивка. Той завъртя голямата си глава към жената. Плочките по черепа му бяха твърди като плетена ризница. Удари жертвата си в гръдния кош в мига, в който тя вдигна ръка, за да я подаде на Джони Конго. Ударът я запрати върху каменната облицовка на стената на рова. Ребрата й изпукаха като съчки за огън. Тя падна в основата на стената.

Анибал разтвори челюстите си максимално и се изправи над нея, после затвори дългите си жълти зъби върху тялото й. Челюстите му щракнаха като затварянето на желязната врата на рова. Анибал повдигна тялото високо, държейки го напречно в челюстите си, така че пръстите на ръцете и на краката на жената се влачеха по пясъка, докато я пренасяше назад в басейна.

И тогава зелените води избухнаха още веднъж.

— Ето я прелестната Алин, която също иска да се позабавлява — възбудено извика Карл.

Женската изскочи от басейна и се насочи към Анибал, но той не направи опит да я избегне. Вместо това застина и извърна глава към нея, сякаш й предлагаше голото тяло в челюстите си.

После с едно замахване на грамадната си глава той изхвърли тялото на жената високо във въздуха и го улови, докато падаше, но този път захапа само една от ръцете й.

Жената крещеше като обезумяла, а Алин разтвори паст и захапа краката й. След това земноводните изпълниха удивително добре репетирана маневра: и двете се превъртяха. Анибал претърколи голямото си тяло надясно. Масленожълтият му корем проблесна на слънцето за момент, после той отново застана на ноктестите си крака. В същото време Алин се превъртя наляво. Никое от животните не изпусна тялото на жената по време на превъртанията в противоположни посоки.

— Видя ли това? — изкрещя Джони. — Какво, по дяволите, правят!?

— Не могат да отхапят късове месо с коничните си зъби. Затова трябва да го откъснат с извъртане. — Карл бе чел в интернет за поведението на крокодилите и сега нямаше търпение да демонстрира знанията си.

Крайниците на жената бяха откъснати от тялото й като крилца на добре изпечено пиле.

— Я виж…! Лапаните направиха точно както ти каза — впечатли се Джони от ерудицията на Карл.

Кръвта шуртеше от артериите на разкъсаното тяло и дори изпръска Карл, но той бе толкова погълнат от случващото се, че дори не забеляза.

Двата крокодила отстъпиха назад, разкъсвайки плът и кости, като поглъщаха късовете цели.

След това Анибал се върна при останките, вдига трупа в челюстите си и тежко се отправи с него в басейна. Алин го последва във водата и двата звяра продължиха съвместното си угощение. Във водата можеха да се превъртат много по-лесно. Разчленяването продължи без бързане и организирано. Пирът не спираше.

Алин изтегли вътрешностите от останките на жената. После дойде ред на Анибал и той с извъртане откъсна главата от раменете. Смачка черепа с челюсти, разчупвайки го като зряла диня, за да го глътне с конвулсивно преглъщане.

Двамата мъже в горната част на стената гледаха захласнато. Когато Алин откъсна останалата ръка на жената и натроши костите на парчета, розовата длан се разклати за миг в ъгълчето на устата й.

— Виж, виж…! — изрева възторжено Джони. — Маха ни за сбогом!

— Точно както малката ми сестра Бриони се сбогуваше с „татко“. — Карл изрече последната дума с патос и двамата се прегърнаха, заливайки се от смях.

Джони с мъка се отдръпна, задъхан.

— Пак ще го кажа: само истински жив гений може да измисли такова нещо като крокодилско шоу на живо. Това е едно от най-великите неща, които някога съм гледал. Трябва да го правим по-често.

— Не се тревожи по този въпрос, белокожко. Аз ще се погрижа Анибал и Алин винаги да ядат до насита.