Порочен кръг

***

Тритонен стар форд чакаше акостирането на баржата на един от кейовете в края на пристанището. Посрещна ги нов екип — шофьор, помощникът му и двама главорези. Момичетата бързо бяха пренесени на брега и набутани в каросерията на камиона. Отново ги скриха под платнище. Амарантус и биячите се качиха отзад. Шофьорът и помощникът му седнаха в кабината. Камионът се отправи към портала на пристанището. От караулката излезе да ги пресрещне митничар. Разменени бяха няколко реплики, които никой не чу, и пачка банкноти премина от едни ръце в други. Митничарят се отдръпна и махна с ръка да минават. Камионът потегли към града.

Следващите шест дни минаха в пътуване на юг по все по-лоши черни пътища, през джунгла и планини. По някое време напуснаха територията на Колумбия и се прехвърлиха с ферибот през река, от другата страна на която започваше Венецуела. На всяка спирка по пътя шофьорът спираше, качваше се отзад при момичетата и им инжектираше доза хероин. Те вече дотолкова бяха свикнали с процедурата, че още като го видеха, подаваха с готовност ръка, нетърпеливи за утехата, която наркотикът им носеше.

Щом се посъживяваха, помощникът на шофьора спираше с махане на ръка колите, с които се разминаваха на пътя, отмяташе платнището на каросерията, за да покаже момичетата на потенциалните клиенти. Ако някоя от тях окажеше съпротива, биеха я и я лишаваха от следващата доза хероин. Когато пристигнаха в Минас де Йе, сестрите бяха използвани толкова пъти, че бяха изгубили представа за броя мъже, качили се в камиона, за да им се насладят.

Минас де Йе се намираше дълбоко в Амазония. Простираше се на двата бряга на Рио де Оро, врязан в планината приток на Амазонка. Цяла армия незаконно работещи златотърсачи се трудеше в изкопите, рискувайки живота си за скрити в наносите няколко зърна жълт метал.

Камионът спря за последен път пред голяма порутена сграда, в която един от изкупвачите на злато от град Калабозо бе отворил пункт. Изкупвачът бе рошав тип на име Гойо, който обикновено седеше на верандата зад везна и се пазареше със златотърсачите, донеси от дървените си корита в хълмовете няколко златни люспи или зърна.

Жената на Гойо бе опърничаво създание, толкова тънка, колкото Гойо бе дебел. Казваше се Долорита. Продаваше на клиентите на мъжа си марихуана, хероин и домашна текила. В задните стаи на порутената сграда въртеше и бардак. Саша и Бриони бяха свалени от камиона и предадени на Долорита, която сякаш очакваше пристигането им с нетърпение. Тя веднага накара момичетата да съблекат парцалите, в които бяха облечени, и бързо ги огледа.

— Тези вече са били използвани. Не са като на снимките — оплака се тя, когато видя синините им. — Но вече е късно. Не мога да ги върна. Платила съм по сто долара за всяка. Както и да е, винаги имаме нужда от нови момичета. — Тя се обърна към своя помощник. Неговото име бе Силвестре. Изглеждаше страховито и бе силно кривоглед. Когато се усмихнеше — нещо, което правеше рядко, — в предната долна челюст на устата му се показваше един златен зъб, редом до друг напълно почернял.

— Опитай се да ми върнеш поне част от парите, Силвестре. Чу ли ме? Накарай ги добре да се потрудят! — заповяда му Долорита.

Силвестре отведе момичетата в задната част на сградата и ги блъсна в тясна стаичка, където им предстоеше да живеят и да се трудят върху два мръсни дюшека, сложени един до друг върху пръстения под. Нямаше канализация и момичетата трябваше да използват за къпане и пиене речна вода от ведро в ъгъла на стаята. Подобно ведро стоеше до първото. То пък беше клозетът, използван не само от Саша и Бриони, но и от всеки от техните клиенти, който почувстваше нужда. Замърсената речна вода бе причина за леката дизентерия, от която момичетата периодично страдаха.

Долорита бе определила толкова ниски цени, че понякога пред вратата чакаше опашка от трима-четирима души. Всички те бяха златотърсачи и телата им смърдяха на засъхнала пот, а устата им вонеше на прогнили зъби и евтина текила. Кожата им и парцаливите им дрехи бяха покрити с коричка червеникава кал.

Бриони така и не разбра колко още момичета работят в съседните стаи. Знаеше единствено, че са много. Долорита хранеше труженичките си оскъдно с обикновена варена касава и бе много по-щедра с дозите нискокачествен хероин. Болестите, недохранването и свръхдозите водеха до бърз оборот на работната сила.

Покривът над главите им беше от сплетени палмови клонки. Тропическият дъжд проникваше през него и много рядко се случваше момичетата напълно да изсъхнат. Още към края на първата седмица Саша започна хронично да кашля. Отказваше да хапне повече от няколко хапки от противната храна и започна обезпокоително бързо да слабее.

Стените на стаята им бяха от небоядисани кашони и се чуваше всичко, което ставаше в съседните помещения. Два или три пъти седмично Бриони чуваше Долорита да извиква Силвестре и да му нарежда:

— С тази кучка е свършено. Закарай я във фермата.

Бриони нямаше представа какво означава „фермата“. В съзнанието й отдавна се бе спуснала мъгла на болка, изтощение и хероин. Подобно на сестра си и тя бавно губеше представа за реалността.

През няколко дни идваше Амарантус. Двамата със Силвестре пиеха текила, после той снимаше епизод от жалкото съществуване на Бриони и Саша. Бриони вече не му обръщаше внимание — почти бе престанала да забелязва присъствието му. Единственото нещо, което я измъчваше, бе бързото влошаване на здравето на Саша. Бриони съзнаваше, че Саша умира.

Тя се примоли на елементарния си испански на Долорита и Силвестре да доведат лекар, но те й се надсмяха.

— И кой ще плати на този лекар, керидо? — подигравателно попита Долорита. — Ако сестра ти се трудеше по-съвестно, можех да й купя лекарство за кашлицата, но тя е само една мързелива крава. Защо да си прахосвам парите за нея?

Три дни по-късно Саша изпадна в изгаряща треска и Бриони отново помоли Долорита да повика помощ.

— Сестра ми е много болна. Пипнете я, за да видите колко горещо е тялото й.

— Буено! Мъжете обичат това. Харесва им да слагат хляба си в гореща фурна — дрезгаво се изкикоти Долорита.

Призори на следващата сутрин Саша почина. Бриони я държеше в прегръдката си, докато животът бавно я напускаше. Тялото й започна да изстива и Бриони едва намери сили да поплаче за нея за последен път.

На изгрев Долорита и Силвестре дойдоха в стаичката и се надвесиха над измършавялото голо тяло на Саша.

— Си — делово констатира Долорита. — Свършено е с нея. Закарай я във фермата, Силвестре.

Бриони продължаваше да няма представа за каква ферма става дума, но това не я вълнуваше особено. След загубата на Саша вече нищо друго нямаше значение. Беше се отказала да се бори. Искаше само да умре и да отиде при Саша, където и да бе тя вече.