Порочен кръг

***

— Инфаркт! — радостно съобщи Карл Питър Банок. — Масивен инфаркт. Единственото лошо е, че не бил страдал. Лекарите му обясниха по телевизията, че станало толкова бързо, та едва ли е почувствал някаква болка. Щях да съм много по-щастлив, ако бе свършил, крещейки несвързано в агония.

— Не го познавах — усмихна се Джони, — но мразя стария пръч почти толкова, колкото и ти. Трябва да го дадат на прасетата, както ти направи с лиглите му.

— За нещастие баща ми си беше построил приживе голям мраморен мавзолей на върха на хълм, където ще лежи вечно като Наполеон — препариран и балсамиран.

— Това е чудесно, белокожко. Когато те освободят, ще можеш да отидеш там и да се изпикаеш на гроба му.

Карл прихна.

— Страхотна идея! А защо да не му изтропам и нещо по-едро на главата.

— Когато му изпрати видеото, предполагаше ли, че нещата ще се развият точно така? Знаеше ли, че това ще убие стария мръсник? — поинтересува се Джони Конго.

— Естествено! — продължи да злорадства Карл. — Ти едва сега ли стопли, мъжки, че притежавам нечиста сила? Баща ми пазеше пепелта на всички мръсни евреи, които бе изгорил в газовите пещи на Берген-Белзен, и в дена на раждането ми натрил по челото ми щипка от тази пепел.

Джони спря да се хили и го погледна обезпокоено:

— Не говори тези дивотии, човече, че настръхвам.

— Казвам ти, Джон! Имам лош поглед. — Карл разтвори широко очи и се втренчи в Джони Конго. — Мога да те превърна в крастава жаба. Искаш ли да станеш крастава жаба, Джони? Само ме погледни в очите… — Карл изкриви лице в комична пародия на страховита гримаса и забели очи.

— Пак ти казвам, пич, спри това! Не си прави дори шеги с тези работи! — Джони скочи от нара си и отиде до прозореца с решетката. Обърна нарочно гръб на Карл и заби поглед в късчето небе, което минаваше за „гледка“ в „Томас Тъск“. — Предупреждавам те! Не ме влудявай!

— Майка ти те е направила луд, Джони. Направила те е луд, като те е изпуснала на главата ти още като си бил бебе.

Думите му накараха Джони да се извърне от прозореца и гневно да го изгледа.

— Не намесвай майка ми, белокожко! — Карл усети, че този път прякорът му не е гальовно обръщение. Той отдавна се бе научил да долавя какво може да си позволи и този път разбра, че е достигнал абсолютната граница.

— Стига, Джони — вдигна той две ръце в знак на помирение. — Аз съм ти приятел, не помниш ли? Каза ми, че ти правя най-добрите свирки, които някога си получавал. И не владея вуду. Обичам те, мъжки. Майтапя се, не виждаш ли?

— Добре, но без майтапи с майка ми. — Джони вече бе забравил основната тема на разговора им. — Тя беше светица, човече, наистина! — Но беше само частично умилостивен.

— Вярвам ти, Джони. Показвал си ми снимката й, спомни си. И на мен ми се стори истинска светица. — Карл побърза да смени темата. — Помисли си за следното… Аз и ти се захванахме да премахнем трите кучки, с които имах кръвна връзка, а постигнахме повече от това. Ликвидирах и баща си. Страхотно, нали?!

— Готино стана, да. Направо като куп лайна във фризера. — Вече пак се усмихваше.

— С един удар отстранихме половината от тях. Сега останаха само две — новата жена на баща ми и копеленцето им. Само още две и всички пари ще са мои…

— И за колко пари става дума, момчето ми? — Джони вече бе забравил и простил оскърблението срещу паметта на святата му майка. — Кажи ми колко ще получиш, човече.

— Един ден ще притежавам петдесет милиарда зелени гущера, Джони.

Чернокожият театрално извъртя очи.

— Пич, това са толкова много пари, че чак главата ми не го побира. Кажи ми за колко става дума, но така, че тя да го разбере. Колко коли например ще можеш да си купиш с тях?

Карл се замисли за момент.

— Нека ти го кажа така… Ще имам достатъчно пари да купя всяка лека кола в добрите стари Щати, пич.

Джони извъртя очи към тавана.

— Жестоко е, пич. Направо е жестоко! — поклати глава и се изкиска като момиче. Карл винаги се стряскаше, когато чуеше този смях.

— Да ти кажа още нещо. Ако един от приятелите ми не ме изостави, когато всичко това един ден се сбъдне той ще получи десет камиона от зелените.

— О, аз ще бъда редом с теб, Карл, момчето ми. До самия край. — Лицето на Джони се смръщи като муцуна на булдог. — Искам да кажа, ако не ме боцнат с иглата преди това.

Веселото им настроение бързо се изпари. В началото на седмицата адвокатът на Джони Конго му бе съобщил, че молбата му за обжалване на смъртната присъда е стигнала до Върховния съд и че по всяка вероятност решението по нея ще бъде взето през следващите осемнайсет месеца. До този момент обжалването му беше „загубено“ някъде из дебрите на съдебната система. Годините минаваха и Джони Конго бе свикнал да живее безгрижно. Дори бе започнал да вярва, че удобното му съществуване зад стените на „Томас Тъск" ще продължи до естествения край на живота му.

Но ето че на хоризонта се бе появила призрачната сянка на екзекутора с ужасяващата му спринцовка и тази сянка бавно и неумолимо бе започнала да надвисва над него.

Още преди много време Върховният съд на Тексас го бе намерил за виновен в извършването на множество убийства при утежняващи обстоятелства. Към текущия момент точният брой на смъртните му присъди бе дванайсет. Щатският прокурор бе сметнал, че толкова са му достатъчни. Но в случай, че сметката се окажеше грешна и Джони някак успееше да се освободи от куката, той бе приготвил още двайсет и осем обвинения в убийство, които можеше да отправи срещу Джони във всеки момент в бъдеще.

В тексаския закон има девет обвинения в углавни престъпления, присъдата по които може да бъде смърт. И Джони се бе хвалил няколко пъти на Карл Банок, че са успели да го осъдят по пет от деветте.

Бяха го осъдили за обикновено убийство, за убийство, утежнено със сексуално насилие, защото Джони обичаше да подслажда работата си, за убийство срещу заплащане, което бе основната професия на Джони, след като бе изкарал два мандата в състава на американските морски пехотинци.

Бяха го заковали и за убийство на повече от едно лице, което бе неизбежно в неговата работа, както и за убийство при опит за бягство от затвора. В неговия случай опитът бе завършил неуспешно.

Джони съвсем основателно се бе оплакал пред Карл:

— И как може да се очаква да се измъкнеш оттук, без да убиеш някого? Това не е логично, пич!

Като че ли възмездието за всичко това наближаваше и Джони Конго бе започнал сериозно да се безпокои.

— Успокой се, чернилко. Не се тревожи — посъветва го Карл.

— Когато някой ми каже „Не се тревожи“, аз започвам дяволски силно да се тревожа, пич.

— Разполагаме с Марко, а половината надзиратели направо ядат от ръката ни. Дойде ли моментът да те измъкнем, те ще опънат червения килим, за да излезеш с валсова стъпка през портала, без да си изцапаш обувките.

— И кога ще стане това, човече? — настоя да разбере Джони.

— Адвокатът ти каза, че няма да ти забият иглата поне още две години. Значи имаме на разположение поне толкова — обясни Карл. — След десет месеца изтича моята присъда и аз си тръгвам оттук. Вече сме организирали тук каквото можеше. Когато изляза, аз ще организирам отвън останалото. Ще го направим без издънка.

— И ще продължим навън бизнеса, който подхванахме?

— Можеш да се обзаложиш, че ще стане точно така.

— Не знам, Карл… — не беше убеден Джони. — Мислил съм по въпроса. Когато изляза, аз ще бъда белязан. С дванайсет убийства на шията ми, за главата ми ще бъде обявена награда от поне милион долара, а снимката ми с надпис „Издирва се“ ще бъде на всяка стена в Тексас, че може би и из целите Щати. А с лице като моето всеки веднага ще ме разпознае. Всички ловци на глави ще тръгнат като хайка по следите ми — загрижено изреди той списъка на проблемите си. — Къде ще се скрия?

Този въпрос затрудни и двамата.

— Откъде си, Джони? — неочаквано попита Карл.

Джони неразбиращо го изгледа.

— Това е тъп въпрос. Казвал съм ти вече, че съм от Накогдочес — най-свирепия град в щата на единичната звезда[12], нали?

— Питах те къде си роден. Не говориш като роден в Тексас.

— Роден съм в Африка, пич.

— И къде по-точно в Африка?

— Как според теб се казвам, белокожко? — ухили се Джони.

— Джони.

— Джони кой?

— Джони Конго.

— Позна, мъжки. Това съм аз. Дядо ми е притежавал половината от страната. Бил най-високият вожд на цялото проклето място.

— Искаш да кажеш „върховния вожд“?

— Няма значение, пич. Бил е кралят. Имал е петстотин жени, пич. По-голям крал от това, здраве му кажи!

— Говориш ли езика? — поинтересува се Карл.

— Знам го от майка ми. Има два езика. Там, откъдето идвам, се говори инхуту. А в цяла Източна Африка говорят суахили. Аз говоря и двата езика.

— И защо баща ти е решил да напусне Африка, Джони?

— Когато дядо ми умрял, баща ми бил двайсет и шестият му син. Измъкнал се оттам, преди големият му брат, който бил първородният, да го хвърли в казана и да го сготви за вечеря. Там, където съм се родил, никой не се шегува. Ние сме най-гадните копелета на света, пич.

— И кое Конго е твоето Конго, мъжки? Защото, ако си спомням вярно уроците по география от училище, има десетина места в Африка, които се наричат Конго. Има само Конго. После има Белгийско Конго, след това има Демократична република Конго, да не говорим, че има места, които вече не се наричат Конго, като Руанда и Бурунди, и…

— Моята страна е Казунду.

— Как се пише това?

— Убий ме, ако мога да ти кажа. Аз само съм роден там, пич, не съм откривател на проклетото място.

Изведнъж отвън се разнесе тракане на ключове и Карл стана.

— Време е да си ходя — примирено каза той.

Влиянието им в затвора бе такова, че те можеха да се срещат всяка вечер от полунощ до три часа сутринта. Всяко посещение им струваше по няколко хиляди долара, давани за подкупи. Никой от тях обаче не се оплакваше. Съдружието им бе направило Джони мултимилионер, благодарение на финансовите операции на Карл.

С изключение на Карл Джони бе лишен от всякаква друга форма на съжителство, интимен контакт и човешко съчувствие. Килиите в крилото на смъртниците бяха подредени така, че затворниците да не могат да се виждат един друг. Единствената им възможност за контакт бе да си викат в отекващата галерия. Бяха лишени и от правото да имат външни посещения.

Джони Конго бе готов за освидетелстване психопат още преди да бъде тикнат в затвора. Без компанията на Карл в продължение на осем години той със сигурност щеше сам да посегне на живота си или да полудее.

От друга страна, всекидневието на Карл като облечен в доверие затворник му гарантираше безметежен живот. Той имаше право на четири часа разходки и физически упражнения в двора, където контактът му с другите човекоподобни бе практически неограничаван.

Макар да имаше право на две посещения всяка седмица, никой никога не идваше, освен личния му банкер. Някога приятелите на Карл бяха стотици, но сега единственият му приятел бе Джони Конго. Печалната слава на престъпленията му го бе белязала със знака на звяр на челото и този знак бе видим от всички. Всички извън стените на „Томас Тъск“ го бяха изоставили и не искаха да чуват за него.

Карл обаче изпитваше вътрешно присъща нужда от човешки контакт, от тълпящи се около него ласкатели и подмазвачи, които да го уверяват колко е велик. Знаеше, че след като излезе от затвора, ще трябва да си купува приятелите и да ги търси сред редиците на отхвърлените от същото общество, в което някога бе намирал стотици почитатели.

Изведнъж идеята за Африка започна да му се струва крайно привлекателна. Когато навърши шестнайсет години, баща му го бе завел там на сафари. Беше убил над петдесет диви животни и бе правил секс с голям брой момичета от племената масаи и самбуру. И това му бе доставило неизмеримо удоволствие.