Порочен кръг

***

На третата нощ Хектор влезе в котела на „Разтапяне“ малко след полунощ. Беше събота и на дансинга се танцуваше рамо в рамо. Силата на музиката парализираше сетивата. Огромните отразяващи топки, висящи от тавана, сякаш потрепваха в ритъм с краката на танцуващите.

За да се впише в средата, Хектор бе облякъл испанско сако „болеро“ от черен сатен, а отдолу носеше бяла риза с жабо и черна лента, завързана като вратовръзка. Тореадорските му панталони от атлазена тъкан бяха прилепнали по кожата му. Костюмът му отново бе дело на Настя. Той седна на вече обичайната си маса и моментално в скута му се настани напълно непознато момиче с несъществуваща пола, дребно личице и нацупени устни.

— Ти си прелестен и аз искам да се омъжа за теб — съобщи му тя. — Богат си, нали?

— Мултимилионер — сериозно отговори той.

— О, господи! — задъха се тя. — Кълна се, че току-що свърших!

Беше много забавна. Той се засмя, погледна над рамото й и погледът му попадна върху тъмното мрачно лице, което така добре помнеше от видеоклиповете на Виктория Вусамазулу.

Алеутеца стоеше в далечния край на дансинга, на горната площадка на стълбището, водещо надолу до входното фоайе. Беше с момиче, повдигнало лице към него, но бе с гръб към Хектор. Алеутеца покровителствено гледаше надолу към нея. Макар тълпата да се въртеше около двойката, той се извисяваше една глава над всички. Точно поради тази причина Хектор го бе забелязал така лесно. Изгледа го само няколко секунди, колкото да се увери, че няма грешка, но дори това се оказа прекалено дълго.

Ако гледате втренчено животно в джунглата, то ще усети погледа ви и ще реагира на него. Алеутеца беше точно това — див хищник в естествената си среда. Погледът му се стрелна нагоре от лицето на момичето и за миг се вплете с този на Хектор. После мъжът се извърна и се хвърли надолу по стълбището.

Хектор скочи на крака и изтърси момичето от себе си на пода. Прескочи я, втурна се през дансинга и започна да си пробива път през хората, за да стигне до площадката, от която бе изчезнал Алеутеца.

Стълбите бяха почти толкова претъпкани, колкото и дансингът. Когато се добра до входната врата и изскочи през нея, Хектор се озова на улицата, но там нямаше и следа от беглеца. Хектор овладя първичния инстинкт да побегне наслуки из пустите улици.

Сети се за момичето, с което бе дошъл Алеутеца. Може би можеше да я намери. Може би тя щеше да му каже къде би се скрил Алеутеца. Изостави тази мисъл в мига, в който му хрумна. В „Разтапяне“ бе пълно с кукли като нея. А и той не бе видял лицето й. Нямаше начин да я разпознае в тълпата. Пък и беше напълно възможно тя да е само проститутка, която Алеутеца е забърсал за тази нощ.

Как е дошъл дотук? С кола? Такси? Ако е така, значи вече го няма, трескаво мислеше той. Метрото! Да, разбира се!

Знаеше от онлайн проучването си, че северният вход на метростанция „Блекфрайърс“ е на може би триста и петдесет метра от мястото, където се намираше сега. Затича се натам. Стигна до първата пресечка и видя входа за метростанцията в края на пряката. В този час на нощта улицата бе почти безлюдна. Имаше само шепа закъснели, които бързаха да се приберат. Един от тях бе Алеутеца. Той спринтираше, отдалечавайки се от Хектор в посока на метростанцията. Хектор се впусна след него в момента, в който Алеутеца стигна до входа и скочи в него като заек в хралупа. Хектор изоставаше с три минути. Последва го и започна да скача надолу по стъпалата, вземайки ги през три, като крачките му отекваха из празния тунел. Стигна до разклонението на дъното. Табелата наляво бе с надпис „Ричмънд“, тази надясно — с „Ъп-минстър“. Нямаше представа коя от двете посоки е избрал Алеутеца. Насочи се към тунела надясно и чу приближаването на влака в направление „Ричмънд“. Извърна се моментално и се втурна в другия тунел. Изскочи на една от междинните площадки и огледа от нея перона. Влакът вече беше спрял и вратите бяха разтворени. През тях се качваха закъснелите по различни причини хора. Хектор веднага забеляза, че интуицията му не го бе подвела — Алеутеца си пробиваше път през хората. Хектор го проследи как се качва в един от вагоните.

Затича се надолу по последния ред стъпала, но едва бе изминал половината разстояние до перона, когато чу вратите да се затварят и влакът да потегля. Докато вагоните се изнизваха покрай него, той видя Алеутеца да стои до един от прозорците и да го гледа. Хектор посегна за пистолета си в скрития кобур, но се овладя. Ъгълът и разстоянието бяха невъзможни за точен изстрел. Алеутеца беше плътно заобиколен от други пътници. Хектор не смееше да рискува да рани някого от тях в ускоряващия хода си влак.

Алеутеца знаеше, че е в безопасност. Усмихна се на Хектор. Усмивката му бе сардонична и пълна със заплаха. Кожата на Хектор настръхна. Той гледаше в очите един от убийците на Хейзъл. Краката му се разтрепериха от силата на връхлетелите го емоции. Последният вагон се скри в тунела и Хектор отново видя табелата с направлението — „Ричмънд“. Трябваха му няколко секунди след скриването на влака в тунела, за да успее да си наложи отново да мисли безстрастно.

Извърна се и побягна в посоката, от която бе дошъл, но знаеше, че ще му трябват поне десетина минути, за да стигне до паркираната Q— кола. Влакът откарваше Алеутеца със скорост от 65 км/час. Авансът вече бе прекалено голям, за да се надява да го настигне, дори и с кола. Трябваше да телефонира и уведоми Пади или Настя да го пресрещнат. Само че имаше поне десетина спирки, на които Алеутеца можеше да реши да слезе, преди да стигне до крайната метростанция „Ричмънд“. Беше невъзможно да покрият всичките.

Не, нещо му убягваше. Знаеше, че бе пропуснал нещо, докато тичаше обратно по тунела, за да излезе навън.

„Мисли! — заповяда си той. — Остави се да те ръководи мозъкът, а не топките!“ Накъде ли отиваше това копеле?

Изскочи от тунела на улицата, когато го осени. Спря като закован. После бръкна за мобилния си телефон и набра номера на Настя. Сигналът звучеше и звучеше, но той продължаваше да притиска слушалката до ухото си, докато тичаше към колата.

„Ключът е Вики Вусамазулу — установи той с кристална яснота. — Просто видях с очите си как Алеутеца навърза фактите. С инстинкта на лисица той веднага разбра, че е бил предаден. Знаеше, че вероятността слепешката да се натъкна на него в „Разтапяне“ е нищожна. Знаеше също, че някой ме е насочил към него. Бе наясно, че Вики е единствената, която познава и двама ни. А също и единствената, която е знаела, че той има навика да посещава „Разтапяне“. Колко му е да се досети, че само тя може да ме е насочила към него. Готов съм да се обзаложа, че сега е тръгнал към нея, за да си отмъсти. Хайде, Нази! Отговори на шибания телефон…!“

— Хектор, къде си? — внезапно се разнесе гласът на Настя.

— Подплаших Алеутеца. Измъкна ми се и сега се отдалечава от мен. Смятам, че отива при Вики. Помниш адреса на Вики, надявам се?

— Гардънс Лейн номер 47. Намира се на по-малко от триста метра от метростанция „Кю Гардънс“ — бързо отговори Настя. Тя беше истински професионалист.

— В този момент Алеутеца пътува с метрото към тази метростанция. Ти си много по-близко до него от мен. Можеш да стигнеш до Вики много преди ние с Пади да се доберем дотам. Вземи такси. Пади и аз идваме на помощ веднага щом успеем. Само побързай, Настя. Приятелката ти Вики е примамката, а онзи тип е убиец.

Телефонът в ръката му заглъхна. Настя винаги бе' много пестелива с думите.

После набра Пади и му нареди, без да спира да тича към Q— колата:

— Пади, чакай ме пред „Бясното куче“. Ще съм там след двайсет минути, може би и по-скоро.

— Какво става?

— Алеутеца изплува, а аз тотално оплесках всичко.: Измъкна ми се и сега бяга от мен. Ще ти разкажа останалото, като се видим.

Пади едва не изтръгна дръжката на предната врата и скочи в колата, преди Хектор да бе спрял напълно. Хектор натисна педала на газта и колата скочи напред.

— Гардънс Лейн 47. Това е адресът на Вики. Въведи го в джипиеса, Пади. Абсолютно съм сигурен, че Алеутеца отива натам.