Порочен кръг

***

Когато шест дни по-късно двамата взеха препълнения полет от Дубай за Джеда, те бяха в превъзходна физическа форма, кожата на Хектор бе с тъмен слънчев загар, а брадата му беше черна и къдрава. Пътуваха с малко багаж, понеже не носеха със себе си нито оръжие, нито каквито и да било електронни устройства от рода на мобилни телефони. Бяха взели билетите си с включен обратен полет, паспортите и шепа смачкани и износени банкноти в чантички на колана, който все от тях носеше под робата. Основните тоалетни принадлежности и малкото дрехи бяха в малки стегнати вързопи.

Самолетът бе чартър за поклонници — древен витлов „Фокер“, базиран на спомагателно вътрешно летище. Климатикът бе немислим лукс и миризмата на немити тела в кабината бе такава, че очите се насълзяваха. Седалките бяха тесни и нетапицирани. Мястото за крака бе толкова малко, че коленете на Хектор се намираха под брадичката му. Детето на реда пред него се изпика на пода по време на излитането и струйката потече назад под краката на Хектор. Полетът продължи три часа, но му се сториха като трийсет.

След като минаха през паспортния контрол и другите летищни формалности в Джеда, наложи се да изчакат седем часа, преди да си намерят места за правостоящи в автобус на обществения транспорт с курс за Мека. Автобусът се повреди два пъти по пътя, така че стигна в Светия град доста след полунощ. Хотелът, резервиран от Тарик за двамата, се намираше далече от великолепните сгради от оцветен мрамор, разположени в централните райони на града. Той беше скрит в плетеницата от тесни криволичещи улички. Стаята се оказа споделена с други дванайсет поклонници. Но никакво хъркане и пърдене не можаха да задържат Хектор буден за дълго. Още преди съмване всички в стаята се размърдаха.

Хектор изчака реда си в единствения клозет с клекало, след което се изми, загребвайки студена вода с тас, вързан с верига към основата на умивалника. Облякоха чисти роби и слязоха на шумната и тясна улица, носейки скромните си лични вещи.

Закусиха със силно подправени кръгли питки чапатис, които си купиха от подвижна крайпътна сергия, а след това поеха по десетте километра до центъра на града.

Саудитското кралско семейство е вложило милиарди долари от петрола в това най-свещено за исляма място. В центъра му се намира внушително струпване от кули, куполи, минарета, сгради и площади, изградени от украсен със златни орнаменти мрамор. Всичко това заобикаля най-почитаната джамия в исляма, „Масджид ал— Харам”, и светинята Кааба[5], които били издигнати преди хиляда и четиристотин години от ръката на самия пророк. Всеки истински мюсюлманин се обръща с лице към тези паметници по време на петте си молитви всеки ден.

Само в Мека има още стотици не толкова почитани джамии, много от които са от езическите времена. Аазим Муктар проповядваше именно в една от тези по-незначителни джамии. Тя се казваше „Масджид ибн Бааз“ и се намираше в западната периферия на квартала Азизия. Отвън изглеждаше съвсем съвременна, но Тарик увери Хектор, че е на над хиляда години и широко почитана от голям брой известни духовници, които се молят и проповядват в прилежащия й район.

Навлязоха в обществения парк, намиращ се от другата страна на улицата срещу джамията. „Паркът“ представляваше десет-петнайсет декара гола, изгоряла от слънцето земя, но стотици поклонници вече се бяха събрали тук и чакаха да посетят джамията отсреща и да участват в дур, обедната молитва.

Тарик отведе Хектор до леко издигната могила в центъра на парка, където растеше гъст шубрак от бодливата пустинна еуфорбия. Клекнаха там един до друг в кафявата трева до групите чакащи богомолци. Разделиха си обяда, състоящ се от хумус[6] и фалафел[7], загърнати в замесен без квас хляб. След това пиха от обща бутилка студен мътен чай, който Тарик бе купил от крайпътна сергия. Тарик внимателно избърса гърлото на бутилката в полата на робата си, преди да я подаде на Хектор.

Докато се хранеха, Тарик посочи простиращата се пред тях зона за атаката и Хектор я огледа с окото на снайперист.

— Реших, че двамата с теб можем да заемем позиция сред онези храсти. — Тарик посочи с брадичка еуфорбията. — Достатъчно гъсти са, за да ни скрият заедно с оръжието. Рано сутрин тук идват много малко хора. Към шест часа сутринта Аазим Муктар излиза от дома си в неговия комплекс на около четиристотин метра по-нагоре по пътя — посочи той сградата с плосък покрив. — Върви откъм далечната страна на пътя, заобиколен от голям брой негови последователи.

— Ще мога ли го различа сред толкова хора? Определено не бих искал да прахосвам първия изстрел за грешен човек.

— Ще го видиш днес. Видиш ли го веднъж, ще го запомниш за цял живот. Той изпъква във всяка тълпа — увери го Тарик.

— Ще е подвижна цел — продължи да размишлява на глас Хектор, но Тарик не се съгласи.

— Ако си търпелив, не е задължително да бъде така. По пътя го обсаждат най-различни просители. Те лягат пред него и го молят за благословията му, а други му протягат болните си деца, за да ги докосне и излекува. Той не отказва на никого и спира за всекиго. Така че целта ще бъде неподвижна и лесна за човек като теб. — Тарик погледна през рамо. — След като Аазим Муктар падне, ще настане голяма суматоха и в хаоса за теб няма да е проблем да оставиш карабината и да се измъкнеш през задния портал на градината. Насреща има автобусна спирка, а по улицата непрестанно се движат триколесни тук-тук таксита. Някое от тях веднага ще те качи.

— Това ми е ясно. Ехото от изстрела ще се отрази от високите сгради на отсрещната страна на улицата. Никой няма да може да каже със сигурност откъде се е стреляло. Това ще ми даде добър аванс от време за измъкване.

— Нека не избързваме. Всичко това ще се случи, след като видиш и чуеш Аазим Муктар днес и решиш дали той е Звяра, разпоредил Хейзъл да бъде убита — тихо каза Тарик, защото наблизо до тях клечаха много непознати.

— Къде ли е Аазим Муктар в този момент? — попита Хектор. — Ти спомена, че идвал всяка сутрин много рано в джамията.

— Той идва рано всеки ден в шест часа, като часовник. Остава там цял ден. Провежда молитвите пет пъти дневно, както се изисква съгласно втория Стълб на исляма — обясни Тарик. — Проповядва два пъти — веднъж след обедната молитва дур и после след вечерната молитва иша. А след нея, към девет вечерта, се прибира у дома при семейството си. Много от последователите му вървят с него.

— Значи сега трябва да е в джамията?

— Със сигурност е там. — Тарик погледна часовника си. — Четиридесет минути след пладне е, значи сме улучили подходящ момент. Можем да изчакаме тук и да си починем.

Слънцето разпръскваше топлина, а шепотът на гласовете в тълпата около него бе приспивен и Хектор задряма. Внезапно се стресна. Не беше сигурен колко време е спал и бързо се огледа. Тарик го нямаше. Разтревожи се, но тогава го видя — Тарик идваше срещу него, като лавираше между групичките поклонници, разпръснати по прашната земя.

— Къде беше? — попита Хектор, когато Тарик клекна до него.

— Там — посочи му той обществената тоалетна до входа на парка. — Ходих да пусна една вода.

— Трябваше да ми кажеш — нервира се Хектор. Бяха в бърлогата на Звяра. Трябваше да могат да разчитат един на друг през всичкото време — това беше основен принцип.

— Съжалявам, ти спеше. — Тарик видимо се засегна от забележката, но си я заслужаваше. Хектор овладя раздразнението си. Може би беше прекалено чувствителен. Пък и той носеше в равна степен вина — не трябваше да заспива. Тарик седна до него и Хектор докосна леко рамото му в знак на помирение.

Малко по-късно от минарето на джамията в основата на хълма прозвуча острия напевен призив на мюезина за молитва. Тарик незабавно се изправи.

— Трябва да слезем за молитва — каза той и в гласа ivty имаше нетърпение, което не можеше да скрие. Хектор също се изправи и двамата се вляха в потока хора, устремен надолу към джамията. Оставиха сандалите си в двора пред главния вход на масджида и отидоха за измиване заедно с останалите богомолци. След това, боси и ритуално изчистени, влязоха с тълпата в масджида и се отпуснаха един до друг на колене върху вълнения килим за молитви с лице в посока към Кааба.

Възцари се осезаемо усещане за очакване, което бе обхванало всички богомолци. Сякаш всеки присъстващ бе затаил дъх. Когато молла Аазим Муктар Типоо Тип влезе в масджида, Хектор изпусна сдържания дъх и се отпусна заедно с останалите.

Тарик не бе преувеличил. Хектор нямаше никакви съмнения — той знаеше с категорична увереност, че това е Аазим Муктар. Мъжът имаше присъствие, което като че ли резонираше с голямата зала на джамията. Той буквално излъчваше някаква вътрешна сила. Хектор не бе сигурен дали това е зла, или добра сила, но тя беше могъща.

Външният му вид бе какъвто му го бяха описали: висок, слаб, симпатичен, със силни, почти свирепи черти. Този човек можеше да бъде убиец, прецени Хектор, но от друга страна, имаше прекалено много други неща, способни да поставят това допускане под съмнение. Устата му бе благородна, но не мека. Погледът му бе търсещ и прям, но не жесток. Хектор осъзна почти веднага, че този мъж представлява загадка.

Аазим Муктар се възкачи на минбара, амвона над събраните богомолци. Движеше се с грациозност, която издаваше, че тялото под робата е гъвкаво като тяло на красив хищник. Когато призова присъстващите към молитва, гласът му се отрази от всеки ъгъл на огромната зала и отекна от купола над тях. Хектор го съзерцаваше в захлас, докато той ги водеше през многобройните ритуални просвания и вричания. Улови се, че изпитва неувереност. В един момент усещаше, че това е човекът, когото трябва да убие, в следващия го връхлитаха съмнения и подкопаваха решимостта му. Вълните на дълбоко благоговение, излъчвани от заобикалящите го богомолци, влияеха на преценката му и го люлееха като тръстика на вятъра.

Знаеше, че е невъзможно, но някак му се искаше да се изправи пред този човек очи в очи, да може да отлепи слоевете, скриващи истинската му самоличност, да докосне сърцевината му и да установи със сигурност светец ли е, или демон. Почувства, че не би било достойно и за двамата, ако го застреля отдалече и от засада. Искаше доказателство, че е достоен за него враг или че е фин и честен човек, заслужаващ уважението му.

Официалните молитви свършиха. Богомолците се изправиха след последното просване и останаха коленичили. Вълна на очакване премина през плътните им редици и всяко отделно лице бе обърнато нагоре към внушителната фигура в минбара над тях.

Аазим Муктар седна с лице към хората. Повдигна дясната си ръка и започна да говори. Призоваващият звучен тембър на гласа му приковаваше вниманието на всички, дори на скептично настроения Хектор Крос.

— Избрал съм да ви говоря за закона Ал Кисас, закона за отмъщението, както е формулиран най-първо в Тората, в Изход 21:23–25, а впоследствие е одобрен от пророк Мохамед в сура 5 на Корана… Ал Кисас е правото на потърпевшата страна да поиска живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак, изгаряне за изгаряне, рана за рана, натъртване за натъртване.

Хектор почувства по гърба му да преминава полъха на леденостуден вятър. Избраната от Аазим тема беше прекалено близка до собствените му намерения, за да бъде това съвършено случайно. Седеше доста назад в препълнената зала и не виждаше по най-добрия начин лицето на моллата. Затова не можеше да разчете нито изражението му, нито блясъка в очите му.

— Ние знаем, че сура 5 от Корана е получена от пророка пряко свише. Знаем, че в Хадит са запазени описания как Мохамед е прилагал този аспект на шериата. Веднъж лелята на Анас, един от неговите другари, счупила зъб на слугинята и семейството й поискало компенсация, Анас отишъл при пророка и го помолил да се намеси. „Любими господарю — извикал той, — нали не трябва и тя да загуби зъб?“, но Мохамед отговорил: „Такъв е законът на Аллах“.

— Иншалла! — извикаха в хор слушателите.

— Дали обаче волята на Аллах и неговия пророк позволява да прикриваме жаждата си за отмъщение под плаща на свещен закон? — безжалостно се осведоми Аазим Муктар. — Затова ли Аллах, Всевиждащия и Всемогъщия, ни предлага втори избор? Това е кръвнината, или Ал Кисас. Потърпевшата страна може да приеме заплащане в брой или в натура, за да забрави за вината на извършителя. Не е нужно да се пролива кръв. За смъртта няма да бъде заплатено със смърт и гневът на Аллах ще бъде умилостивен.

— Машалла! — възликуваха събраните.

— Но дали алчността е по-благородна от отмъстителността? Има някои, които не са съгласни, че е така. И ето че Аллах ни предлага трети избор. Този избор е прошката.

— Аллах акбар! Бог е най-велик! — извикаха всички към небето.

— От друга страна, ако простим на убиеца, дали е справедливо той да си отиде, може би за да убие пак? Какво благородство на съзнанието се изисква от някого, за да позволи на убиеца на любимата му съпруга да оцелее?

— Не! Той трябва да умре! — извикаха всички гневно. Аазим Муктар ловко манипулираше всички в Сократовия оборващ стил, опровергавайки даден довод чрез доказване на грешката на извода, до който се стига, ако той бъде приет. Хектор наистина се възхищаваше на ловкостта му.

— Най-сетне, ако убиецът бъде убит, значи ли това, че брат му има правото да отмъсти за него? Ще се върне ли той, за да убие сина на убитата жена. Няма ли това да запрати човечеството в порочния кръг на смърт, пораждаща нова смърт?

Събралите се започнаха да обсъждат шепнешком помежду си казуса, разколебани и неуверени. Аазим Муктар ги остави да се поборят със съвестта си, преди да се съжали над тях.

— Не е ли възможно всяка нова епоха да открива собствения си морал? Може би онова, което е било справедливо и оправдано преди хилядолетие и половина, вече не е валидно. — Той вдигна две ръце и продължи с по-ведър тон: — Казано е не само в Светия Коран, но и в еврейската Тора, както и в християнската Библия, че когато наближи краят на света, какъвто го знаем, Бог ще ни изпрати Спасителя. Коранът ни казва, че Той ще царува над нас девет години и това ще бъде време на мир, любов и справедливост, няма да има повече зло и жестокост, а злодеянията ще изчезнат от лицето на земята.

— Иншалла!

— И има много, които вярват, че това благословено време на прошка и справедливост вече е настанало и Спасителят е вече сред нас.

— Аллах акбар!

Аазим се изправи на крака и направи знак за благословия в посока на всички, след което слезе на мраморния под и се скри през вратата зад минбара.

Богомолците също се изправиха на крака и се отправиха към изходите. Колективното настроение беше приповдигнато. Хората бяха възбудени и видимо трогнати от чутото. Тълпата бе толкова гъста, че Хектор се остави да бъде носен от нея. Колкото повече се приближаваше до изхода, толкова по-притиснат се чувстваше той. Непосредствените му съседи бяха до един едри и високи, много от тях на ръст колкото самия него. Сякаш бяха подбирани по телосложение.

Огледа се за Тарик, но не го видя. Изглежда, плътният човешки поток го бе увлякъл в друга посока. Това не го обезпокои. Знаеше, че двамата ще се намерят в двора отвън. Само че в момента едва можеше да диша от притискащите го тела. Лицето на мъжа отдясно бе само на сантиметри от неговото, а устните му почти докосваха ухото му.

— Ефенди… — каза той тихо на арабски и Хектор се стресна от употребата на уважителната форма на обръщение. — Моля ви да не се безпокоите. Не сте в опасност и не искаме да ви причиним нищо лошо. Обаче аз настоявам да дойдете с нас, ако обичате. — Употребата на множествено число веднага изясни на Хектор ситуацията. Нямаше съмнение, че всички мъже в пряко съседство работеха в екип. Прецени на око, че са поне двайсетина. Беше техен пленник с такава сигурност, както ако му бяха сложили белезници и вериги на краката. Опита се да претегли какви са шансовете му. Можеше да се справи с двама, трима или дори десетима от тях, но в крайна сметка те щяха да надделеят. Дори ако успееше да се измъкне от групата, нямаше никаква представа накъде да търси изход в неизвестния му лабиринт на джамията. Беше невъоръжен и се намираше в непознат град на чужда страна. Срещу него щяха да се опълчат всички до един. Нямаше да стигне далече. Моментът не беше подходящ да търси спасение чрез бягство. Трябваше да изчака удобно за него стечение на обстоятелствата.

— Къде ме водите?

Въпросът безспорно бе глупав, но той го зададе, за да спечели време. Мислеше трескаво. Къде, по дяволите, е Тарик? Тарик бе най-добрият му шанс. Тарик бе изобретателен и смел. Най-важното — Тарик бе лоялен и предан.

— Молла Аазим Муктар Типоо Тип иска да знаете, че е изключително важно да го посетите като негов почетен гост. Той желае да говори с вас. Заповядано ни е да ви заведем в дома му.

— Мисля, че ме бъркате с някого! — протестира Хектор.

— Няма никаква грешка, ефенди. Знаем кой сте.

Хектор замълча, което беше последен безполезен опит за защита. Можеше само да се надява, че Тарик е осъзнал опасното положение, в което се намираха, и щеше да намери някакво решение. И тогава чу един от мъжете зад него тихо да предупреждава другарите си:

— Внимавайте. Може да е въоръжен.

— Не е. И двамата са невъоръжени. — Отговорът на един от останалите араби бе уверен, без сянка на съмнение.

Хектор бе смаян от извода, който следваше от този простичък отговор. Мъжът бе използвал множествено число, а това означаваше, че включва и Тарик. Само Тарик знаеше, че и двамата са невъоръжени, а оттук следваше, че Тарик им го е казал.

„Тарик! — Безмълвният отчаян писък се изтръгна сякаш от душата му. — Тарик е говорил с тях. Тарик е предател.“ Спря като закован. Веднага го сбутаха да върви напред, не брутално, но твърдо. Похитителите му сякаш стегнаха още обръча си около него.

„Кога го е направил? Та той беше с мен през цялото време, кога…?“ И тогава се сети. Тарик се бе отделил, докато той спеше. „Предател! Вкара ме в устата на Звяра!“

Разбра с абсолютна непоколебимост, че ще убие Тарик… Тарик, когото бе обичал като собствен брат. Тарик щеше да умре и тази мисъл му даде сила. Сега вече имаше опората на твърдата решимост. Щеше да убие и двамата — Тарик и Аазим Муктар Типоо Тип. Ако това означаваше да умре заедно с тях, щеше да го приеме, тъй като на този свят не бе останало нищо, в което истински да вярва.