Порочен кръг

***

Хектор бе изведен в чакалнята от медицинска сестра. Там вече имаше петима-шестима души. Всички погледнаха очаквателно при появата му, но се отпуснаха обратно разочаровани и примирени. Хектор си наля чаша кафе от каната за посетители. Ръцете му трепереха и чашката тракаше по чинийката. Овладя се с усилие и си избра място в ъгъла на просторното помещение.

Беше свикнал да държи нещата под контрол, да владее ситуацията, каквато и да е тя, но сега се чувстваше напълно безпомощен. Нищо не зависеше от него, оставаше му единствено да чака. Но не трябваше да допуска отчаянието да го завладее, докато чакаше.

Не бе имал възможност да обмисли случилото се след ужасния момент, когато маскираният шофьор на мерцедеса го бе задминал на тесния път. От онзи момент нататък той бе действал само под влияние на адреналина и инстинктите за оцеляване на себе си и онези, които му бяха най-скъпи — Хейзъл и бебето. Сега за първи път имаше възможност да оцени ситуацията трезво и на спокойствие.

Едно нещо беше напълно ясно — намираше се във война на живот и смърт. Трябваше да бъде готов на всичко и да се подготви за следващата атака на безименен и криещ се враг. Можеше само да предполага откъде ще дойде тя. Единственото, в което можеше да е сигурен, бе, че такава щеше да има.

Само че все още не бе дошъл напълно на себе си. Отчаянието му се завърна с пълна сила в комбинация с усещане за объркване и неувереност, и неумолимото чувство за надвиснала опасност. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе картината в съзнанието му на струйката кръв, стичаща се по бузата на Хейзъл, и празния поглед в разтворените й очи.

Отпи с труд голяма глътка от чашата с кафе и притисна пръстите на другата си ръка върху очите си с такава сила, че го заболя, опитвайки се да се овладее. Отне му известно време, но в крайна сметка почувства, че е способен да действа осъзнато.

„Добре… да видим какво знаем за природата на звяра — каза си той. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам бележниче, подвързано в кожа на къртица. — Ванът със сигурност е откраднат, но помня регистрационния му номер — и той го записа. — След това идва шофьорът на мерцедеса. Хм… тук няма почти нищо. Лицето му бе изцяло скрито от маската. — Той извика в ума си краткия спомен от срещата и се замисли за подробностите. — Синя дънкова риза за петнайсет лири от „Праймакс“. — Помисли още малко и продължи: — Гола лява ръка. Много тъмна кожа. Оформени мускули. Млад и във форма. — Записа го със собствения си тайнопис. — Следи от часовник по кожата, но без часовника. Предпазливо копеле. Подготвил се е за екшъна. Червена татуировка от вътрешната страна на ръката. Сърце? Скорпион? Свита на кълбо змия? Не е сигурно… — Спря за момент. Не, тук няма нищо повече. Какво може да се каже за двамата блаженопочивши? В полицията ще проверят пръстовите им отпечатъци и ще изстискат каквото може от труповете им. Макар че няма съмнение в племенния им произход. Видях ги много добре след отстрела. Нилските им черти няма как да се сбъркат: тънък нос и устни, изразени предни зъби, високи скули, красиви, високи, слаби тела… Почти сигурно сомалийци. — След което се усмихна на собствената си наивност. — А може би масаи, етиопци, самбуру или кое да е друго нилско племе. Но сомалийците изглеждат най-логични. Династията на Типоо Тип, великия главатар. Те бяха първопричината. Те задигнаха яхтата на Хейзъл, отвлякоха Кайла, отрязаха главата й и ни я изпратиха в бутилка. Това е техният стил. Мислех, че съм се разправил с повечето от клана им. Мислех, че съм ги ликвидирал без остатък, но скорпионите се плодят толкова бързо. Напълно е възможно някои от тях да са ни се изплъзнали и сега да искат да си отмъстят.“

Хектор често се бе опитвал да вникне в същността на традиционните убийства. Кръвната вражда бе една от онези основополагащи концепции на шериата, които оставаха чужди на западняците. Целта на кръвната вражда не бе нито наказание, нито възмездие. Ако бе така, тогава щеше да бъде убит истинският извършител на деянието и след това нещата щяха да приключат. В действителност ставаше дума по-скоро за изчистване на фамилната чест чрез убиването на кой да е член от семейството на извършителя. Разбира се, пролятата кръв на жертвата изискваше ответно пречистване. И това затваряше кръга.

Въздъхна. Време бе да потърси помощ. Не се налагаше да размишлява. Отговорът се натрапваше и бе единствен: Пади О’Куин. Добрият стар Пади и веселите му момчета, помисли си той.

Когато Хектор и Хейзъл се бяха срещнали за първи път, той бе собственик и управител на „Кросбоу Секюрити“. Единствен клиент на „Кросбоу“ бе „Банок Ойл“ — огромният петролен конгломерат, начело на който Хейзъл продължаваше да стои. След като двамата се бяха събрали, Хейзъл бе пожелала Хектор да бъде близко до нея през цялото време. Беше го убедила да стане член на борда на директорите на „Банок Ойл“ и да продаде всичките си дялове в „Кросбоу“, за да бъде свободен да се присъедини към нея. Цената, която „Банок Ойл“ плати на Хектор за напускането на „Кросбоу“, бе значителна, но напълно справедлива. Сумата бе достатъчна, за да го направи финансово независим и господар на съдбата си. Това бе избраният от Хейзъл начин да си гарантира, че Хектор е напълно свободен човек и че по този начин двамата ще бъдат абсолютно равностойни партньори в брака им. Тя не искаше той да се чувства потиснат от огромното й богатство. Знаеше, че е мъжкар и водач по природа, и не би могъл, нито би желал да толерира друго решение. Жестът бе абсолютно типичен за нея.

Съобразителна и два пъти по-умна! Настроението му се приповдигна за момент, докато си мислеше за нея, но почти веднага тъмните облаци отново надвиснаха.

Пади О’Куин бе втори след Хектор в йерархията на „Кросбоу“. Беше му помагал да изгради компанията от първите дни на нейното създаване. Нямаше друг, в когото Хектор да бе имал по-голямо доверие. Беше непоклатим като планина, разбираше си от работата, вземаше решения светкавично, но над всичките му добродетели стоеше инстинктът на боеца, който у него бе също толкова силен, колкото у Хектор. Хектор изпитваше облекчение от самия факт, че Пади се намира на разстояние едно телефонно обаждане.

Унесеността му бе прекъсната от медицинска сестра, която влезе в чакалнята и го извика по име. Той скочи на крака.

— Аз съм Хектор Крос.

— Моля ви, елате с мен, господин Крос.

Хектор я последва и погледна часовника си. Беше чакал над час и половина. Настигна сестрата в коридора.

— Наред ли е всичко? — поиска да разбере той.

— Напълно — усмихна му се тя.

— Жена ми…?

— Тя е в залата. Доктор Ървин все още я оперира. Но аз искам да ви запозная с друг човек, — И тя го поведе през лабиринт от коридори към врата с надпис „Стая за наблюдение на родилното“.

Когато влязоха, Хектор видя, че столовете вътре са подредени до стена, гледаща към огромен панорамен прозорец, през който се разкриваше гледка към помещението от другата страна. Сестрата каза в микрофона на масата под прозореца:

— Здрасти, Бони. Господин Крос е тук…

На което безтелесен глас отговори:

— Ей сега…

Хектор застана близко до прозореца и след минутка в другата стая влезе медицинска сестра в униформата на старша. Беше към трийсетгодишна, млада за подобна длъжност, поне според Хектор. Беше възпълна и симпатична, с жизнерадостно кръгло лице. Носеше в ръцете си малък вързоп, увит в синьо одеяло, бродирано в червено с инициалите болницата — КОБХ, Кралска общинска болница, Хемпшър. Приближи се до отсрещната страна на прозореца и озари Хектор с розовобузата си усмивка. Беше толкова заразително, че Хектор й се усмихна в отговор, макар това да не отговаряше на вътрешното му състояние.

— Здравейте, господин Крос. Казвам се Бони. Позволете ми удоволствието да ви представя на един човек…

— Тя разгърна одеялото, за да разкрие червеникаво, сбръчкано личице със стиснати очички. — Запознайте се с дъщеря си.

— Мили боже…! Тя няма коса — изтърси Хектор първото, което изникна в главата му, и веднага съобрази колко безумно звучи това дори на самия него.

— Тя е много красива! — строго го уведоми сестрата.

— По един доста смешен начин… предполагам, че може да се каже така.

— По всички възможни начини — поправи го тя. — Тежим два килограма и седемстотин грама, нали така. Как ще я кръстите?

— Катрин Кайла — майка й избра тези имена.

Определено би трябвало да усеща нещо повече при гледката на първородното си чедо, но вместо това мислеше за Хейзъл, която лежеше тук някъде с куршум в мозъка. Беше на ръба да се разплаче, затова се изкашля и преглътна сълзите си. Последният път, когато бе плакал открито, беше на шестгодишна възраст, тогава понито му го бе хвърлило и той бе счупил при падането ръката си на три места.

Катрин Кайла отвори устица в широка прозявка, която разкри беззъбите й венци. Хектор се усмихна и този път усмивката му бе искрена. Усети в сърцето му да припламва малко огънче.

— Красива е — тихо промълви той. — Прелестна… като майка си.

— О… погледнете я пак — каза Бони. — Вече е гладна. Сега ще я отнеса за първото й ядене. Кажи „чао, татко“.

— Чао — послушно отвърна Хектор. Никой досега не го бе наричал „татко“. Проследи с поглед сестрата, отнасяща неговата дъщеря. За един кратък миг тази малка душица бе пламнала за него като свещ в тъмнината на зимна нощ. Сега я нямаше и арктическият студ на отчаянието отново го обгърна. Извърна се от прозореца и се върна в главната чакалня.

Седна сгърбен на стола в ъгъла. Тъмнината го заливаше на вълни. Потърси в душата си кураж да й се противопостави, но вместо него намери само гняв.

Гневът е по-добро лекарство от примирението. Той разкърши рамене и стана. Напусна чакалнята и излезе в коридора. Намери мъжката тоалетна, заключи се в една от кабинките и седна на седалката. Извади мобилния телефон от кожения калъф на колана си. Номерът на Пади О’Куин бе в списъка на контактите му. Сигналът прозвуча три пъти и тогава се разнесе гласът на Пади:

— О’Куин.

— Пади… Къде си? — тихо каза Хектор в микрофона. Гласът му отново бе станал ясен и отчетлив.

— Мили боже! Мислех, че си изпаднал от края на света, Хектор. — Не бяха говорили от месеци, но Пади го позна незабавно.

— Добраха се до Хейзъл.

За момент Пади не знаеше какво да отговори. Хектор чуваше само дрезгавото му дишане в ухото си. После той каза:

— Кой…? Как…? — Гласът му звучеше като сабя, изтегляна от ножницата си.

— Преди четири часа се натъкнахме на засада. Нещата са лоши. Хейзъл е с куршум 22– ри калибър в мозъка. В момента я оперират. Лекарите ще се опитат да извадят куршума. Още не се знае дали ще оживее.

— Тя е страхотна жена, Хек. Знаеш чувствата ми.

— Знам, Пади. — Бяха воини и не можеха да хленчат и блеят.

— А детето? — изръмжа Пади.

— Спасиха я. Момиченце е. Като че ли с нея всичко е наред.

— Слава богу поне за това. — Пади помълча, после попита: — Някакви следи?

— Ликвидирах двама от тях. Бяха сомалийци.

— Значи отново е Звяра! — заключи Пади. — Мислех, че сме очистили всички.

— И аз така мислех. Явно сме се лъгали.

— Какво искаш от мен? — попита Пади.

— Намери ги, Пади. Направи го за мен. Изглежда, семето на Типоо Тип не е било изцяло изчистено от лицето на земята. Някои са оцелели. Издири ги.

Хектор бе направил от „Кросбоу Секюрити“ забележителна компания на принципа, че нападението е по-ефективно от отбраната и че доброто разузнаване е най-мощното средство на разположение на нападението. Когато Пади пое нещата от него, той продължи да изповядва същото верую. Макар и вече един от директорите на „Банок Ойл“, Хектор бе продължил да има достъп до сметките на „Кросбоу“ и знаеше отлично колко харчи Пади за разузнаване. И ако някога нещата бяха вървели добре, сега те трябваше да са още по-добре. Хектор продължи да говори:

— Тарик Хакам още ли е при теб?

— Той е един от основните ми хора.

— Изпрати го обратно в Пунтленд да потърси оцелели от фамилията на хаджи шейх Мохамед хан Типоо Тип. Никой не познава онзи терен така добре, както Тарик. Той е роден там.

— След онова, което им сторихме в Пунтленд, предполагам, че всички измъкнали се са се разпръснали из целия Близък изток.

— Където и да са, открий ги. Тарик да направи списък на всички оцелели наследници на Хан Типоо Тип от мъжки пол на възраст над петнайсет години. После ще ги издирим… до последния човек.

— Разбрах те, Хек. Междувременно стискам палци за Хейзъл. Ако някой може да се справи, това е тя. Залагам на нея всичко, което имам.

— Благодаря ти, Пади. — Хектор затвори и се върна в чакалнята.