Порочен кръг

***

Марио — управителят на ресторанта — ги чакаше на входа, широко усмихнат.

— Добре дошли, господин и госпожо Крос — приветства ги той. — Не сте били при нас толкова отдавна.

— Глупости, Пол — възрази Хектор. — Та ние бяхме тук с лорд Ренуик само преди десет дни.

— За мен това означава „толкова отдавна“, сър — вежливо поясни Марио и ги поведе към любимата им маса.

Докато вървяха, в помещението се възцари тишина. Всички знаеха кои са те. Дори в напредналата си бременност Хейзъл изглеждаше великолепно. Фината като паяжина материя на роклята й се раздуваше около нея като розов облак, а ръчната й чантичка бе едно от онези творения от крокодилска кожа, които навяваха мисли за самоубийство у всяка жена сред присъстващите, която нямаше такава.

Марио ги настани и прошепна в ухото й:

— За вас, предполагам, салата с грейпфрут, последвана от „Сен Жак“ на скара. А за вас, господин Крос, както обикновено силно подлютен „Стек тартар“, след което „Омар със сос шардоне“?

— Обичайното, Марио — съгласи се сериозно Хектор. — За пиене… госпожа Крос ще обича малка бутилка „Перие“ в шампаниера. А за мен ви моля да извадите бутилка „Вон-Романе Малконсорт 1993“ от личния ми запас.

— Вече си позволих да го направя, господин Крос. Преди петнайсет минути проверих температурата на бутилката и тя беше шестнайсет градуса. Да кажа ли на сомелиера да я отвори?

— Благодаря ти, Марио. Знам, че винаги мога да разчитам на теб.

— Правим всичко по силите ни, за да доставяме удоволствие, сър.

Когато управителят се отдалечи, Хейзъл се наклони и покри с длан ръката на Хектор.

— Обожавам малките ви ритуали, господин Крос. По някакъв начин те силно ме успокояват — усмихна се тя. — Кайла също ги намираше за забавни. Помниш ли колко се смеехме, когато те имитираше?

— Каквато майката, такава и дъщерята — усмихна й се в отговор Хектор. Имаше период, когато Хейзъл не беше способна да произнесе името на Кайла на глас. Това бе след бруталното убийство на дъщеря й, чийто труп бе обезобразен от убийците, до научаването, че е бременна с детето на Хектор. Тогава бе преживяла истински катарзис, беше се разплакала в ръцете му и бе изтървала името й.

„Кайла…! Ще бъде друга малка Кайла“, разплака се тогава тя. После раните бяха заздравели бързо и тя отново можеше да говори често и свободно за Кайла. Сега искаше да говори, така че когато сомелиерът донесе водата й, тя отпи глътка и попита:

— Смяташ ли, че Катрин Кайла Крос ще има русата коса и сините очи на сестра си? — Вече бе избрала името на малката в памет на мъртвото й първо дете.

— Той по-вероятно ще има набола черна брада като баща си — подразни я Хектор. И той обожаваше убитото момиче. Кайла бе магнитът, който ги бе срещнал, противно на всякакви вероятности.

По онова време Хектор бе шеф на охраната в „Банок Ойл“. Тогава Хейзъл наследи контрола над компанията от покойния си съпруг.

Още от самото начало Хейзъл не бе харесвала Хектор, макар той да бе назначен от възлюбения й починал съпруг. Тя познаваше репутацията и методите на Хектор и бе отблъсната от безкомпромисната и понякога жестока тактика, използвана от него, за да защити активите на компанията и персонала от всякаква възможна заплаха. Беше войник и мислеше като такъв. Не знаеше какво е милосърдие. Това противоречеше на всички по-нежни женски инстинкти на Хейзъл. Още при първата им среща го бе предупредила, че търси и най-дребния повод да го уволни.

И тогава безметежното и осигурено съществуване на Хейзъл бе захвърлено във вихъра на хаоса. Дъщеря й, която бе стълбът на нейното самотно съществуване, бе отвлечена от африкански пирати. Хейзъл бе използвала цялото си огромно богатство и всичкото си влияние в коридорите на властта, за да се опита да я спаси. Но никой не можа да й помогне, дори президентът на Съединените щати въпреки всичката власт в ръцете му. Те дори не съумяха да открият къде е държана Кайла. Изпаднала в пълна безизходица, Хейзъл бе забравила за гордостта си и се бе върнала при жестокия, брутален и безмилостен войник, когото толкова мразеше и презираше — Хектор Крос.

И той бе проследил похитителите до леговището им в сърцето на африканската пустиня, където държаха в плен Кайла. Оказа се, че е била ужасно измъчвана от тях. Хектор бе атакувал със своите хора и бе спасил момичето. Така бе показал на Хейзъл, че е дълбоко почтен човек с високи идеали — човек, на когото тя може да се довери безрезервно. Беше се поддала на привличането, което така старателно прикриваше още на първата им среща, а когато двамата се сближиха, тя бе открила, че под бронята на невъзмутимостта му той може да бъде топъл, нежен и любящ.

Погледна го сега и взе ръката му, която лежеше на масата.

— С теб до мен и с малката Катрин Кайла в мен всичко отново е прекрасно.

— И така ще бъде завинаги — увери я той, а по гърба му отново пролази ледената тръпка на осъзнаването, че може би предизвиква съдбата. И макар да й се усмихна с обич, той си спомни, че спасяването на Кайла не се бе оказало край на изпитанията. Фанатиците, които я бяха отвлекли, не се бяха предали. Наети от тях бандити се върнаха, убиха Кайла и изпратиха отрязаната й глава на Хейзъл. Хектор и Хейзъл бяха принудени отново да се заловят и да ликвидират чудовището, унищожило живота им.

Може би този път наистина всичко е приключило, помисли си той, докато я гледаше. А тя продължаваше да говори за Кайла:

— Помниш ли как я учеше да лови риба?

— Тя беше роден риболовец. Със съвсем малко напътствия можеше да хвърли муха за сьомга на поне четиридесет и пет метра в най-лошото време, да не говорим, че инстинктивно усещаше теченията.

— А голямата сьомга, която двамата уловихте в Норвегия?

— Беше истинско чудовище. Закачих я на колана й, но тежестта й едва не ни удави в реката — засмя се на спомена той.

— Никога няма да забравя деня, когато тя заяви, че няма да става търговец на картини — кариерата, която аз бях избрала за нея, — а вместо това ще бъде ветеринарен хирург. Не знам как не откачих тогава!

— Беше доста лошо от нейна страна — каза Хектор със строго изражение.

— Лошо? Ти беше лошият. Ти я поддържаше във всичко. И двамата успяхте да ме убедите да се съглася.

— Тя имаше много лошо въздействие върху мен — призна Хектор.

— Тя те обичаше. Знаеш го. Обичаше те сякаш й беше истински баща.

— Това е едно от най-хубавите неща, които някой ми е казвал някога.

— Ти си добър човек, Хектор Крос. — Очите й плувнаха в сълзи: — И Катрин Кайла също ще те обича. Твоите три момичета те обичат. — Тя неочаквано ахна и се улови за корема. — Боже мой! Ритна ме като магаре. Това е знак за съгласие с казаното. — Двамата избухнаха в такъв смях, че хранещите се на околните маси ги изгледаха усмихнати. Но те бяха все едно сами в помещението, толкова погълнати бяха един от друг.

Имаха толкова много спомени, които можеха да обсъждат. Животът и на двамата бе протекъл в борба и стремеж. И двамата бяха преминали през периоди на стремглав възход и на сриващи всичко катастрофи, но кариерата на Хейзъл бе несравнимо по-зрелищна. Беше започнала с много кураж и целеустременост. На деветнайсетгодишна възраст бе спечелила първата си титла в турнир на големия шлем в професионалната тенис верига. На двайсет и една се бе омъжила за петролния магнат Хенри Банок и му бе родила дъщеря. Хенри бе починал, когато Хейзъл бе на почти трийсет години, и бе оставил контрола над конгломерата „Банок Ойл“ в ръцете й.

Само че светът на големия бизнес не е за всекиго. Натрапници и парвенюта там не са добре дошли. И всеки бе готов да се хване на бас, че няма начин някаква си тенисистка и момиче от кориците на списанията да се превърне в петролна баронеса.

Но никой от съмняващите се не бе отчел вроденото чувство за бизнес у Хейзъл, нито годините на школовка под погледа на Хенри Банок, които се равняваха на стотици дипломи по бизнесадминистрация. Като тълпите в някогашните римски стадиони недоброжелателите и критиците й очакваха с мрачно нетърпение лъвовете да я изядат. И тогава, за ужас на всички, тя бе извадила „Зара номер осем“.

Хектор съвсем ясно си спомни как списание „Форбс“ бе публикувало на корицата си Хейзъл в бял тенис екип и с ракета в дясната ръка. Текстът под снимката гласеше:

Хейзъл Банок смачка конкурентите си:

Най-богатото петролно находище от трийсет години насам.

Репортажът описваше как в пустинното сърце на забравеното от Бога бедно емирство на име Абу Зара се намира петролна концесия, притежавана някога от петролната компания „Шел". В периода веднага след Първата световна война „Шел“ изпомпала находището до сухо и изоставила вече безполезната концесия, която постепенно била забравена.

Тогава Хейзъл закупила концесията за някакви си няколко милиона долара, а познавачите се сбутали затворнически и доволно се подсмихнали. Пренебрегвайки възраженията на своите съветници, тя вложила още няколко милиона в роторно колонково сондиране на малка подземна аномалия в най-северния край на полето — аномалия, която по-примитивните техники на сондиране отпреди трийсетина години сметнали за спомагателна на основния резервоар. Тогавашните геолози единодушно приели, че всичкият петрол в тази област отдавна се е събрал в основния резервоар, който впоследствие бил изпомпан на повърхността, пресушен и изоставен.

Сондажният екип на Хейзъл обаче пробил смятания за непробиваем купол от каменна сол на диаспирата — огромната подземна кухина, в която се били събрали основните петролни залежи, — газовото свръхналягане избило през сондажния отвор с такава сила, че изхвърлило през него почти осемкилометровата стоманена сонда като паста от туба, а дупката буквално се пръснала. Струя висококачествен суров петрол излетяла на стотина метра във въздуха. Най-сетне се разбрало, че изоставените от „Шел“ стари петролни находища, от „Зара 1“ до „Зара 7“, представлявали само малка част от общите залежи.

Припомняйки си всичко това, те бяха събрали глави над масата. Тези спомени дотолкова ги очароваха, че макар да го бяха правили толкова много пъти досега, те продължаваха да откриват в тях нови и интригуващи неща. Хектор поклати глава с възхищение:

— Господи! Никога ли не си се плашила от нищо и от никого на този свят? Не само, че сама си постигнала всичко, но и си го направила по трудния начин.

Тя го изгледа косо с изумително красивите си очи и се усмихна.

— Не разбираш ли, че смисълът на живота не е да бъде лесен, защото ако беше, ние нямаше да го ценим. Но стига за мен. Да поговорим за теб.

— Ти вече знаеш за мен всичко, което си струва да се знае. Разказвал съм ти го поне петдесет пъти досега.

— Добре, нека този път бъде петдесет и първият. Разкажи ми за деня, в който уби първия си лъв. Искам отново да чуя всички подробности. И внимавай! Веднага ще усетя, ако пропуснеш нещо.

— Добре, ето пак цялата история… Роден съм в Кения, но и двамата ми родители са британци, така че съм истински британски гражданин.

— Казвали са се Боб и Шийла — подсказа му тя.

— Казваха се Боб и Шийла Крос. Баща ми притежаваше почти двайсет и пет хиляди хектара първокласни пасбища, граничещи с резерват на масаите. Из тях пасяха над две хиляди глави говеда от отличната порода „Браман“. Така че моите приятели от детството бяха основно момчета масаи на моята възраст.

— Имал си малък брат на име Теди — вметна Хейзъл.

— Малкият ми брат Теди искаше да стане фермер като баща ми. И беше готов на всичко, само и само да му достави някакво удоволствие. От друга страна, аз исках да стана воин като чичо ми, който загинал в битка с Ромел на място, известно като Ел Аламейн, в Северноафриканската пустиня. Денят, в който баща ми ме изпрати в мъжкото училище „Йоркски херцог“ в Найроби, бе най-разтърсващият в живота ми дотогава.

— Не ти е харесало — подсказа му тя.

— Мразех правилата и ограниченията. Бях привикнал да живея див и свободен — въздъхна той.

— Бил си бунтовник по душа.

— Баща ми казваше, че съм бунтовник и проклет дивак. Но го казваше с усмивка. Въпреки това завърших трети по успех в класа и като капитан на първия ръгби отбор от петнайсет души през последната ми година в „Херцога“, което напълно ми стигаше. Това стана, когато бях шестнайсетгодишен.

— Годината на твоя лъв! — Тя се наведе през масата и хвана ръката му, погледът й бе изпълнен с очакване. — Обожавам тази част. Предговорът е много… питомен. Няма достатъчно кръв и смелост, ако ме разбираш.

— Приятелите ми масаи навършваха пълнолетие. Затова отидох в селото им и говорих с вожда. Казах му, че искам да стана морони заедно с тях.

— „Морони“ означава воин — обясни тя и той потвърди с кимване.

— Вождът изслуша молбата ми. После каза, че не съм истински масаи, защото не съм обрязан. Попита дали бих искал шаманът да ме обреже. Обмислих предложението и го отхвърлих.

— И слава богу — коментира Хейзъл. — Предпочитам свирката ти такава, каквато я е замислил Бог.

— Колко мило от твоя страна. Но нека се върна към най-голямата история в моя живот… Обсъдих отказа с моите другари и те се разстроиха почти колкото мен. Спорихме по въпроса дни наред и накрая те се съгласиха, че щом не мога да стана истински морони, мога поне да запиша първия си лъв, което ще ме направи повече от наполовина морони.

— Но имало един малък проблем — напомни му тя.

— Проблемът беше, че кенийското правителство, в което масаите са много зле представени, беше забранило встъпването в пълнолетие чрез церемонията с лъвове. Лъвовете бяха обявени за защитен вид на цялата територия.

— Но е имало знак свише? — пак подсказа тя и той й се усмихна.

— Направо от небесата! — потвърди. — В националния парк „Масаи Мара“, който граничи със земите на племето, имало стар лъв, прокуден от прайда от по-млад и по-силен съперник. Без лъвиците си, които да му заграждат дивеч, той бил принуден да напусне защитата на парка и да търси по-лесна плячка от зебрите и антилопите. Първо се заловил със стадата добитък на масаите, които се смятат за богатство на цялото племе. Не стига това, но убил и млада жена, която слизала до водоема, за да донесе вода на семейството си… Така че за голяма радост и трескава възбуда на приятелите ми масаите от Министерството по опазване на дивеча издали разрешително за отстрелване на стария самотен лъв. Поради връзките ми с племето в течение на годините, поради това, че бях едър и силен за възрастта си, а и защото старейшините знаеха колко упорито бях тренирал с бойните тояги и копието, бях поканен да участвам в лова с другите млади кандидати за морони.

Хектор замълча, докато сомелиерът доля един сантиметър червено вино в чашата му и допълни с „Перие“ чашата на Хейзъл. Хектор тихо поблагодари и намокри устни с бургундското, преди да продължи:

— Лъвът не беше убивал и ял в продължение на почти седмица и ние чакахме с агонизиращо нетърпение гладът да го принуди отново да опита да убие нещо. Малко преди залез на шестата вечер две голички момчета пастири дотичаха до селото с очакваната новина. Завели стадото на водопой и там ги причакал лъвът. Лежал в засада, скрит във високата трева откъм надветрената страна на пътеката, и се нахвърлил върху стадото от разстояние десетина крачки. Преди добитъкът да има време да се разпръсне, той скочил на гърба на петгодишна крава, бременна с теленце. Впил зъбите си във врата й, посегнал с огромната си лапа и забил дългите си жълти нокти в муцуната й. След това опънал назад с всички сили и вратните прешлени на кравата се счупили с изпращяване. Животното умряло на секундата. Политнало с носа си към пръстта, а предните й крака се подгънали и кравата направила кълбо напред в облак прах. Лъвът скочил встрани, за да не бъде затиснат от огромната й тежест.

— Бил е достатъчно силен, за да убие толкова голямо животно толкова лесно? — удиви се Хейзъл.

— Не само това, но успял да я вдигне с челюстите си и да я замъкне в тревата, като я държал толкова високо, че само копитата й се влачели по земята.

— Продължавай! — настоя тя. — Не обръщай внимание на глупавите ми въпроси. Давай с историята!

— Ами вече беше късно, така че се наложи да чакаме до изгрев-слънце. Онази нощ никой от нас не мигна. Седяхме край огньовете и по-възрастните оживено ни разказваха какво да очакваме, когато се приближим до стария лъв, докато той се занимава с улова си. На никого от нас не му беше особено весело, така че разговорът много не вървеше. Беше все още тъмно, когато се преоблякохме в наметала от кожа на черна коза, защото точно преди изгрев е особено хладно. Под наметалата бяхме чисто голи. Въоръжихме се с щитове от нещавена кожа и къси копия за промушване, чиито върхове наточихме до степен да избръснем космите от ръцете си. Бяхме трийсет и двама на брой — братска ловна дружина. Тръгнахме с песен на уста да се изправим срещу нашия лъв.

— Пели сте? — поиска да се увери Хейзъл. — Това нямаше ли да предупреди лъва и да го прогони надалече?

— Трябва нещо много по-сериозно от песен, за да накара един лъв да изостави улова си — обясни й Хектор. — Пеехме, за да го предизвикаме. Призовавахме го да се бие. И разбира се, опитвахме се да се окуражим. Така че пеехме и танцувахме, за да се стоплим. Мушкахме във въздуха с копията, за да раздвижим мускулите си. Младите неомъжени момичета ни следваха на разстояние, за да видят кой ще се опълчи на лъва и кой ще се пречупи и побегне, когато той се изправи срещу нас, приемайки предизвикателството ни. — Хейзъл беше чувала историята вече поне десетина пъти, но го гледаше толкова захласнато, сякаш той я разказваше за първи път. — Слънцето изгря и показа горния край на диска си на хоризонта точно пред нас, ярко като разтопен в пещ метал. Светеше право в очите ни и ни заслепяваше. Ние обаче знаехме къде да намерим нашия лъв. Видяхме връхчетата на тревата да се размърдват, без да има вятър, а след това го чухме и да изръмжава. Звукът беше ужасен — заби се в сърцата ни и се спусна до пикочните ни мехури. Краката ни омекнаха и всяка танцова стъпка вече ни се удаваше с голямо усилие, докато вървяхме към него… И тогава лъвът се изправи на мястото, където бе лежал зад оглозгания скелет на кравата. Цялата му грива беше настръхнала и образуваше величествена корона около главата му. Пламтеше със златна светлина, понеже беше огрявана отзад от слънцето. Тялото му сякаш бе двойно по-голямо. Лъвът изрева. Звукът проехтя над нас и гласовете ни издайнически потрепериха. После се събрахме един до друг и закрещяхме срещу него, призовавайки го да избере един от нас и да се изправи срещу него. Фланговете на редицата ни започнаха да го заобикалят, за да му отрежат пътя за бягство. Той изви глава бавно от едната страна на другата, оглеждаше ни, докато го обграждахме.

— О, боже! — дълбоко пое въздух тя. — Знам отлично какво ще се случи, но едва издържам на напрежението…

— В един момент спря да клати глава и започна да размахва опашката си като камшик, шибайки слабините си с кичура косми в края й. Намирах се в средата на редицата — почетното място, — и стоях достатъчно близко, за да виждам ясно очите му. Бяха жълти, ярко жълти, и бяха впити в мен.

— Но защо в теб, Хектор? Защо, скъпи? — Тя нетърпеливо раздруса ръката му с изражение така изпълнено с ужас, сякаш всичко се случваше пред погледа й.

— Единствен Бог знае… — сви рамене той. — Може би защото бях в средата на редицата или защото светлокожото ми тяло се открояваше на фона на чернокожите тела от двете ми страни.

— Продължавай! — подкани го тя. — Разкажи ми как завърши всичко!

— Лъвът се притисна към земята, сякаш се подготвяше за скок. Опашката му спря да шиба. Сега стърчеше право зад него — твърда и леко извита нагоре. После потрепна два пъти и той се насочи право към мен. Хлъзгаше се снишен, но се движеше толкова бързо, че беше като проблясък на слънчев лъч — безплътен, но смъртоносен… През тези микросекунди осъзнах какво означава истински, неподправен ужас. Всичко забави хода си. Въздухът около мен се уплътни, натежа и стана труден за дишане. Чувствах се като вкопчен в гъстата тиня на блато. Всяко движение ми се удаваше след съзнателно усилие. Знаех, че викам, но звукът долиташе тихо и… някак отдалече. Напрегнах се зад щита от нещавена кожа и повдигнах върха на копието си. Слънчевата светлина улови излъскания метал и в очите ми попадна лъч. Тялото на лъва се уголеми и запълни цялото ми зрително поле. Насочих копието си в центъра на гръдния му кош. Той се раздуваше и свиваше от оглушителния му рев, идещ на талази, като от парен локомотив, летящ на пълна тяга… Стегнах се. И в последния възможен миг, преди той да стовари цялата си тежест върху щита ми, аз го улучих с върха на копието си. Оставих инерцията му да забие оръжието ми толкова навътре в него, че то потъна до средата на дръжката. Той умираше, но ме изтласка назад и ме събори на земята, след което се надвеси над мен, ревейки от ярост в обърнатото ми към небето лице и разкъсвайки в агонията си щита ми с ноктите си.

Хейзъл потръпна, представяйки си зловещата картина, която той бе нарисувал.

— Това е толкова страховито! Кожата по ръцете ми настръхна… Но не спирай! Продължавай, Хектор. Искам да чуя как свърши всичко.

— И тогава тялото на лъва изведнъж се вдърви и той изви гръбнак. През широко разтворените му челюсти изригна струя кръв и обля главата и горната част на тялото ми, преди спътниците ми да успея да го издърпат от мен и да го промушат стотици пъти с ножовете си.

— Страшно ми е дори да си помисля колко по-различно можеше да свърши всичко това — каза тя. — И как е било напълно възможно никога да не се срещнем и да имаме заедно това, което споделяме сега. Разкажи ми сега какво ти каза баща ти, когато ти се върна онзи ден във фермата — настоя тя.

— Тръгнах на кон към старата ферма със сламения покрив, но се прибрах едва следобед. Семейството ми се бе събрало край масата на предната веранда. Вързах коня за кола и бавно изкачих стъпалата. Еуфорията ми се изпари, когато зърнах лицата им. Чак тогава осъзнах, че бях пропуснал да се измия. Кръвта на лъва се бе спекла по косата и по кожата ми. Лицето ми бе като с маска. Имаше кръв по дрехите ми, по ръцете и дори под ноктите ми. По-малкият ми брат Теди извади другите от изумлението им, като се разкиска като ученичка. Теди лесно се разсмиваше. В следващия момент майка ми се разплака и скри лице в ръцете си, може би защото знаеше какво ще каже баща ми. Той се изправи на крака в целия си висок ръст, а беше метър и деветдесет. Лицето му бе потъмняло и изкривено от гняв. Дълго мълча, сигурно защото гласът му изневеряваше. След това бавно се овладя и заплашително проговори:

— Бил си с онези черни диваци, приятелите ти от детинство, нали така, момче?

— Да, сър — признах аз. Баща ми винаги беше „сър“, никога „татко“, а най-малко от всичко „тате“. — Да, сър — повторих и изведнъж изражението му напълно се промени.

— Бил си при тях заради лъва си, като проклет масаи морони. Така беше нали?

— Да, сър — потвърдих и майка ми отново се разхлипа. Баща ми продължи изпитателно да ме гледа със странно изражение, докато аз стоях мирно пред него. След това отново заговори:

— Устоя ли, или се пречупи?

— Не отстъпих, сър.

Последва нова продължителна пауза, преди той да проговори:

— Иди в рондавела[1] си и се почисти. След това ела при мен в кабинета ми. — Подобна „призовка“ обикновено бе еквивалент на смъртна присъда или поне на сто удара с камшик.

— И какво се случи тогава? — поиска да разбере Хейзъл, макар да знаеше отлично.

— Когато малко по-късно почуках на вратата на кабинета му, бях облякъл училищната си куртка и носех чиста бяла риза с вратовръзка. Обувките ми бяха лъснати, а влажната ми коса сресана.

— Влез! — изръмжа той. Влязох и се приближих до бюрото му. — Ти си един проклет туземец! — твърдо заяви той. — Абсолютно нецивилизован дивак. И за теб виждам само една надежда.

— Да, сър — прошепнах аз със свити вътрешности, защото мислех, че се досещам какво ще последва.

— Седни, Хектор — посочи ми той стола с подлакътници срещу бюрото му. Това ме шокира. Никога не бях сядал на този стол, да не говорим, че не помнех кога за последен път ме бе нарекъл „Хектор“, а не просто „момче“.

Когато седнах с изправен гръб, той продължи:

— От теб май няма да излезе фермер, нали така?

— Съмнявам се, сър.

— Фермата ти се полагаше по право, като на първороден син. Но сега ще я оставя на Теди.

— Дано Теди й се зарадва, сър — отговорих аз и ми се стори, че той се усмихна, макар и само за миг.

— Разбира се, той няма да я притежава дълго — каза баща ми. — Само след няколко години ще бъдем изритани оттук от предишните й собственици, от които я отнехме. Африка винаги печели в крайна сметка. — Мълчах. Не виждах какво мога да кажа. — Но сега говорим за теб, Хектор… Питам се какво да правим с теб. — Отново нямах отговор, така че държах устата си затворена. Отдавна бях научил, че това е най-безопасното поведение. Той продължи: — В сърцето си ти винаги ще си останеш дивак, Хектор. Не че това е сериозен недостатък. Повечето от най-славните британски герои, от Клайв до Китченър, от Уелингтън до Чърчил, са били диваци. А без тях Британската империя нямаше да съществува. Аз обаче държа да станеш добре образован и културен английски дивак, затова те изпращам в Кралската военна академия „Сандхърст“, за да се научиш да пребиваш до смърт всички по-низши хора на тази земя.

Xейзъл прихна и плесна с ръце:

— Колко забележителен човек, макар да е бил абсолютно възмутителен.

— Беше си грубиян, макар според мен това да бе само поза. Искаше да има славата на корав мъж, който никога не е отстъпвал и който винаги е наричал нещата с истинските им имена. Но под тази фасада се криеше мил и почтен човек. Мисля, че ме обичаше, а аз… аз определено го боготворях.

— Иска ми се да го бях познавала — със съжаление в гласа призна Хейзъл.

— Вероятно е много по-добре за теб, че не сте се срещали — увери я Хектор. После се обърна при вежливото изкашляне на Марио до лакътя му.

— Има ли нещо друго, което бихте желали, господин Крос?

Хектор го изгледа, сякаш го виждаше за първи път. После примигна и огледа салона, който бе празен, с изключение на двама скучаещи сервитьори, застанали до вратата за кухнята.

— Мили боже… колко е часът?

— Малко след четири, господине.

— Защо, за бога, не ни предупредихте?

— Двамата с госпожа Крос бяхте толкова погълнати от разговора си, господине, че сърце не ми даде да ви обезпокоя.

Хектор остави на масата банкнота от петдесет лири и изведе под ръка Хейзъл навън, където портиерът вече бе докарал роувъра пред парадния вход. Колата ги чакаше със запален двигател. Когато стигнаха до Харли Стрийт, Хектор се спусна надолу по рампата в подземния гараж на сградата на Алан и помогна на Хейзъл да се качи на нейното ферари.

— Сега, моя прекрасна пчелна царице, помни, че съм зад теб и че не сме на рали. Искам от време на време да поглеждаш в огледалото за обратно виждане.

— Не се престаравай с грижите, мили.

— Няма да спра, докато не ми дадеш целувка.

— Ели и си я получи, лакомнико.

— Докато я чакаше да излезе от гаража и да тръгне пред него, Хектор си сложи ръкавиците от мека кожа за шофиране, след което последва ферарито нагоре по рампата. На значителна дистанция ги следваше мотоциклетистът, който използваше за прикритие разделящите ги коли, докато се провираха по улиците на Лондон, за да излязат на магистралата М4. Там вече не се налагаше да кара близко зад тях и да рискува да събуди подозрението им. Знаеше отлично закъде пътуват. Освен това го бяха предупредили, че пичът е малко непредсказуем и не е препоръчително да си имаш работа с него. Затова щеше да предприеме своя ход много по-късно, едва след като минеха през Уинчестър. От време на време казваше по няколко думи в хендсфри микрофона на мобилния си телефон, монтиран на каската му, за да съобщи текущото местонахождение на двете коли пред себе си. И всеки път получаваше потвърждение с натискане на бутона за превключване посоката на разговора, че посланието му е прието.

На около двеста метра пред мотоциклетиста Хектор почукваше с показалец по волана в такт с музиката. Слушаше „Меджик радио“ — любимата му радиостанция. Дон Маклийн пееше „Американски пай“, а Хектор му пригласяше. Знаеше наизуст сложния текст. Но през цялото време оставаше нащрек. През няколко секунди погледът му се отместваше към огледалото за обратно виждане, за да огледа движението зад него. Колите там непрестанно се сменяха, но всяка от тях оставаше запечатана в паметта му. „Винаги наблюдавай гърба си“, бе един от афоризмите му. Малко след пътен възел 10 трафикът се разреди и Хейзъл настъпи педала. Хектор трябваше да ускори до почти 190 километра в час, за да не я изпуска от поглед. Обади й се по своя хендсфри:

— По-леко, скъпа. Помни, че возиш със себе си много скъп за мен пътник.

Тя насмешливо изпръхтя в отговор, но намали скоростта до малко над ограничението за този участък.

— Виждаш ли колко добро момиче можеш да бъдеш, ако поискаш — каза той и също намали своята скорост.