Порочен кръг

***

Към разсъмване Карл вече беше в критично състояние заради шока и загубата на кръв. Бе повикан лекарят от централата. Той разпореди да го откарат в болницата към щатския затвор в Хънтсвил.

Вкараха Карл в операционната и изсмукаха с помпа от долната част на коремната му кухина почти два литра кръв и сперма. След това лекарят заши разкъсаните кръвоносни съдове и се постара да възстанови колкото можа пораженията на дебелото му черво. Накрая му вля три литра кръв.

Докато се възстановяваше в хънтсвилския санаториум, на Карл бе разрешено да се обажда по телефона и да приема посетители. Той позвъни в националната банка „Карсън“ в Хънтсвил и повика личния си банкер. Карл бе важен клиент, така че банкерът се отзова моментално.

Преди да бъде арестуван, Карл бе работил за своя осиновител и „Банок Ойл“ в продължение на две години и четири месеца. Още с назначаването му Хенри му бе определил прекрасната заплата от сто и десет хиляди месечно. Хенри бе убеден последовател на теорията за моркова и тоягата, но покрай нея вярваше и че единственият му син заслужава да бъде третиран като кралска особа.

Хенри с изумление, но и с голяма доза задоволство почти веднага констатира, че Карл притежава изключителни бизнес умения, далеч надхвърлящи степента, която бе очаквал от младеж на неговата възраст и с неговия житейски опит. Към края на първата му година трудов стаж Хенри с гордост се бе уверил, че Карл е направо финансов гений, чиито природни заложби са равни на неговите, а в някои случаи дори ги превишават. Съвсем скоро младежът демонстрира уникална способност да надушва възможностите за печалба също както хиена надушва разлагащ се труп на животно. Разгръщането на таланта му закономерно доведе до стръмно увеличаване на заплатата му. Към края на втората си година той си заслужи място в борда на „Банок Ойл“, а директорската му заплата достигна до двеста и петдесет хиляди долара месечно. Придържайки се към клаузите на учредителния си договор, семейният тръст на Хенри Банок стриктно му изплащаше добавка в трикратен размер на спечеленото от него. Последиците от щедростта на баща му бяха, че дори след плащане на данъците Карл бе натрупал в „Карсън“ над пет милиона долара. И това бе в допълнение към личните му инвестиции.

На шестия ден в санаториума Карл се бе възстановил достатъчно от ректалните разкъсвания, за да бъде прехвърлен от Хънтсвил в лазарета на „Томас Тъск“. Той взе със себе си новата си чекова книжка, донесена от личния му банкер. От лазарета Карл изпрати с помощта на един от санитарите писмо до Лукас Хелър. Текстът известяваше Лукас да го посети незабавно, ако иска да научи нещо, което ще се окаже много изгодно за него.

Лукас прие поканата и слезе при Карл с намерението да му се подиграе в леглото.

За да подхване разговора и в знак на добрите си намерения, Карл връчи на Лукас чек за сумата от пет хиляди долара, платими на приносителя от национална банка „Карсън“. Началникът прочете сумата впечатлен. Той рядко бе държал толкова много пари наведнъж в ръцете си, но житейският му опит го бе научил да не вярва в добрите феи. Така че отказа да повярва на късмета си, докато не му се отвори възможност да отиде в града и да представи чека на касиера в местния клон на банката.

Касиерът наброи парите без секунда замисляне. В същия миг Лукас Хелър прозря истината и прие новата си религия. Върна се без забавяне в „Томас Тъск“ и отново посети Карл. Но този път поведението му бе дълбоко почтително и граничещо с раболепие.

Карл му заповяда да занесе писмо на чакащия изпълнението на смъртната си присъда Джони Конго. Междувременно Карл бе добил пълна и точна представа за невидимата йерархична структура в затвора „Томас Тъск“.

Той бе научил за огромното влияние на Джони Конго. Подобно на гигантски паяк кръвопиец, този мъж се намираше в центъра на паяжината и дърпаше нишките, достигащи до самия кабинет на директора на затвора.

С времето директорът бе приел да се осланя на Конго за въдворяването на ред сред излежаващите присъди. Ако Джони обявеше „Мир и сътрудничество“, администрацията на затвора можеше да поддържа някакво подобие на порядък в една система, изглеждаща създадена да произвежда само хаос.

Кажеше ли обаче Джони Конго „На нож!“, тогава в целия затвор пламваше пожар, надзирателите биваха намушквани в работилниците, по коридорите или платформите за придвижване, затворниците извоюваха контрол над столовите и затворническия двор. Започваше трошене на мебели и съоръжения. Следваха убийства на съкилийници за разчистване на стари сметки или с цел принуждаване към подчинение на заповедите на Джони Конго. Надзирателите ставаха обект на замеряне с предмети и обидни подхвърляния и това продължаваше до извикването на Националната гвардия, която бе екипирана за борба с размирици, а рейтингът на губернатора се сриваше.

Джони Конго си бе извоювал от администрацията специални привилегии в замяна на своето сътрудничество. Можеше да избира измежду най-красивите затворници след пристигането им — нещо, което Карл бе изпитал на гърба си. Килията му никога не се претърсваше, а запасът му от наркотици и предмети за разкош бе недосегаем. Дори му бяха разрешили да държи скрит компютър в килията си, така че можеше да комуникира свободно с контактите и помощниците си зад стените на затвора. Смъртната му присъда бе „забравена“ — блокирана нейде в системата, и се говореше, че в това има пръст самият губернатор. Никой не би загубил, ако се обзаложеше, че Джони ще умре от старост без никаква помощ от човек със смъртоносна спринцовка в камера за екзекуции с бял фаянс по стените.

Ако някой по някакъв начин раздразнеше Джони Конго, беше въпрос само на дни въпросът да бъде уреден чрез пробождане с нож в двора на затвора или призори в килията на сбъркалия затворник, услужливо забравена отключена от дежурния началник на охраната за нивото.

Мълвеше се, че влиянието на Джони Конго се разпростира далеч отвъд стените на затвора. Доста хора вярваха, че той е съхранил здравите си връзки с престъпни синдикати и банди из цял Тексас, че дори и в съседните щати. Срещу подходящо заплащане той можеше да „урежда“ различни неща в дори далечни градове като Сан Диего и Фриско.

На Лукас Хелър му отне почти седмица да организира среща между Карл и Джони Конго, но накрая кабинетът на началника на смъртниците се оказа свободен и двамата се видяха в три часа една неделна утрин, докато останалата част на затвора бе поставена под ключ за нощта.

Началникът на охраната за нивото и четирима от надзирателите му чакаха пред вратата, без да се намесват.

Когато останаха насаме, Карл и Конго се изгледаха предпазливо като два черногривести лъва от съперничещи си прайдове, срещнали се на оспорвана територия в африканската савана. Конго явно вече беше научил, че Карл не е просто едно хубаво момче. Знаеше, че е син на Хенри Банок, и несъмнено бе чувал за властта и богатството на корпорация „Банок Ойл“.

— Искал си да говориш с мен, белокожко?

— Нуждая се от протекцията ви, господин Конго — без да губи време обяви Карл.

— Можеш да си заложиш сладкия задник, че се нуждаеш, макар да е сигурно, че той няма да бъде толкова сладък още дълго. Но защо да те защитавам?

— Мога да ви платя за това.

— Да, пич, това може да ме накара да поискам да го направя. Само че… за какви пари говорим, момченце?

— Вие ми кажете, сър.

Конго почовърка из носа си, докато обмисляше въпроса. Накрая изследва коричката сух сопол, която извади от лявата си ноздра, и с щракване на пръста се освободи от нея, преди да обяви своята цена.

— Пет хиляди долара всеки месец, в банкноти по един и пет, доставяни тук, в „Томас Тъск“. Няма да са ми много полезни навън — обясни той. Беше избрал абсурдно висока цена, защото очакваше Карл да се пазари.

— Тази сума е просто нелепа, господин Конго — изтъкна Карл и Джони Конго настръхна. Юмруците му инстинктивно се свиха в могъщи черни чукове. — За човек с вашето положение и висока позиция аз бих очаквал да платя десет… или дори петнайсет хиляди долара месечно.

Джони Конго примигна и юмруците му се разтвориха. Той дори започна да се усмихва почти приятелски.

— Слушам те, белокожко, и ми харесва онова, което чувам. Петнайсет бона ми звучат горе-долу добре.

— Сигурен съм, че ще мога да организирам доставката на парите от моята банка до мястото, където искате. Само ми кажете какво е нужно и аз ще го направя. Гарантирам го с ръката си, сър.

Конго стисна протегнатата ръка и я раздруса, но не пропусна да промърмори:

— Става дума за повече от ръката ти, момченце. По-скоро за живота ти…

— Това ми е ясно, господин Конго. Но наистина, ако искате да спечелите много пари, трябва да станем бизнес партньори.

— Бизнес ли? — Конго се сдържа, преди да се изсмее. — Я да чуя…

Карл говори през следващите четиридесет минути, а Конго внимателно слушаше думите му, напрегнато наведен напред. Към края на изложението той вече се усмихваше, а очите му сияеха.

— И как да съм сигурен, че ще изпълниш своята част, момчето ми? — попита накрая.

— Ако се проваля, вие можете да оттеглите протекцията си, господин Конго.

Това бе среща с ключово значение, която щеше да доведе до създаването на нечестив съюз — покварен млад гений, комбинирал талантите си с тези на безжалостно чудовище с власт над живота и смъртта. И двамата бяха психопати, без никакво състрадание, скрупули или угризения в душите си.

През следващите години печалбата от различните им начинания, замислени от Карл и подпомогнати от Джони Конго, беше първо изпрана и после направена да изглежда благопристойна. Приятелите на Джони отвън с готовност съдействаха в различните фази. След като парите се пречистеха, те оставаха на разположение лично на Карл под формата на дивиденти или Директорски хонорари през компания на Британските Вирджински острови, която Карл бе регистрирал още докато бе в „Принстън“.

Крайната стойност бе утроявана от „Семеен тръст Хенри Банок“, а общата сума бе на разположение на Карл и Джони Конго в много на брой номерирани сметки в Хонконг, Москва, Сингапур и други градове по целия свят, където не можеше да достигне дори всемогъщата ръка на Федералната данъчна служба на Съединените щати.

За облекчаване на начинанията им в и извън затвора за Карл и Джони скоро стана необходимо да включат като негласен партньор Марко Мерковски — директора на затвора „Томас Тъск“. След като го убедиха да се включи в първата им незаконна схема, Марко стана изцяло зависим от Карл Банок и Джони Конго.