Порочен кръг

***

Когато се върна, беше възстановила самообладанието си напълно.

— Съжалявам за представлението, Хектор — извини се Джо. — Женски театър, предполагам, е последното, от което се нуждаеш сега. Обещавам ти повече да не се повтори.

— Не се извинявай, Джо. Това само доказва, че наистина си онова прекрасно, загрижено създание, което още в началото прецених, че ще се окажеш.

— Спри! — скара му се тя. — Отново се разсейваме и започваме да говорим за глупости. Стигнахме до Джони Конго… На другото ще се върнем по-късно.

— Добре… Съгласен съм, че и двамата трябва да се поуспокоим малко, за да не изтърси някой от нас нещо, за което после може да съжалява. Та… нека е Джони Конго. Последният ми въпрос бе откъде знаеш толкова подробности за него?

— А моят отговор гласеше, че разполагам с огромна по обем документация, свързана със службата му в армията, протоколите от съдебните заседания и затворническото му досие.

— Ясно, Джо. Но в „Отровното семе“ си включила пряка реч. Сега — само за момент и заради дискусията — ще си позволя да изразя някои съмнения. Езикът, с който говори Джони, ми се струва прекалено мек и културен за такъв като него.

— Доловил си го много точно, Хектор — отбеляза тя и най-сетне свали поглед от него. — Но не можах да се насиля да напиша точните му думи. Той има най-мръсната уста, която може да съществува. Почти всяко негово изречение съдържа онзи глагол или негови производни… за съвкупление. Разбира се, злоупотребяването с такъв език е признак за ограничен речник и закърняло интелектуално развитие. Рони и аз разполагахме с часове записи на разговори между Джони и Карл. Те наистина разговарят по този начин. След известно слушане ушите ти загрубяват, ефектът се смекчава и речта им започва да ти се струва тривиална и скучна. Но не можах да се насиля да я включа, нито да обрисувам Джони Конго по-прецизно. Така че го редактирах, т. е. изключих тези думи. Но не мисля, че е станало в ущърб на смисъла.

— Почакай, не мога да приема това без по-подробно обяснение. От кого двамата с Рони сте получили споменатите ленти със записи на разговорите им?

— Това е причината да напиша всичко в хронологичен ред. Историята е много сложна и не исках да скачам напред-назад в обяснения и оправдания, от които историята ми само щеше да се заплете, обърка и стане по-трудна за разбиране. Исках да я представя в логичната й последователност.

— Добре… Ще се опитам да се въздържам и да не те прекъсвам.

— Преди да се върнем на въпроса за произхода на лентите, искам да ти кажа какво още имам за теб. Притежавам всички планове и архитектурни скици на замъка в Казунду на върха на хълма. Струва ми се, че могат да ти бъдат полезни, за да се ориентираш, ако някога попаднеш там.

Той я изгледа няколко секунди в пълно изумление.

— Мили боже… как си се добрала до тях? — После млъкна, защото прозрението го осени: — Да… ти си го споменала в историята. Онзи архитект от Хюстън… как беше? Андрю Муркрофт, нали така? Името му неслучайно е включено в началото на историята.

— Отличен! — изръкопляска тя, — Най-добрият в класа. Андрю е приятел на Рони Бънтър. Били са състуденти в „Харвард“. После животът ги разделил, но ги срещнал пак на опелото на прекрасната ти съпруга Хейзъл в презвитерианската църква в Хюстън. Приятелството им се възобновило и те обсъдили случилото им се през изтеклото време. Андрю знаел, че Рони е попечител на тръста на Банок, така че подметнал за работата, която бил свършил за Карл Банок в Африка. Приел за подразбиращо се, че Рони знае всичко, но разбира се, Рони подскочил и поискал да научи всички подробности Андрю му дал копия на своите строителни планове на замъка на хълма в Казунду.

— Сега вече всичко започва да се връзва — призна Хектор. — Това обяснява как си се сдобила с архитектурните чертежи, но аз продължавам да не разбирам откъде имаш записите на разговорите между Карл и Джони Конго?

— Това също стана със съдействието на Андрю Муркорфт — обясни Джо. — Оказва се, че Карл поискал от Андрю препоръка, защото му трябвал човек, който да му инсталира електрониката. Андрю му споменал за Ема Пурдом и нейния екип в Тексас. Ема е експерт по електрониката още от малка. Карл се вслушал в съвета на Андрю и наел Ема, а тя закарала екипа си в Казунду. Там, на място, инсталирали охранителната и комуникационната система в замъка. Карл обаче се отнесъл зле с Ема. Прекарал я с няколкостотин хиляди долара. Подобно на много признати гении, Карл понякога може да бъде поразително глупав. Само че Ема е най-неподходящият човек, когото да излъжеш. Когато Рони и аз се свързахме с нея, тя с радост се съгласи да ни помогне. За нея не беше никакъв проблем да влезе в инсталираните от самата нея системи в Казунду. Та тя изтегли от компютрите там записаните от Карл разговори… от първия до последния.

— Да, мозайката започва да се нарежда. С изключение на една последна подробност — крокодилската арена. Ако съм разбрал правилно, Карл е организирал всичко около нея съвсем наскоро, много след като Андрю и Ема Пурдом са се върнали в Тексас. Но откъде ти знаеш за нея?

— Отново благодарение на Ема Пурдом — отговори му Джо. — Докато Ема била в Казунду, тя завързала приятелство с местния мисионер, който отговарял за малката църква там, както и за училището на отсрещния бряг на езерото, в Кигома. Ема инсталирала програма за чернокожите ученици. Затова продължила да поддържа връзка със свещеника и децата му. През цялото време си чатила с тях. Точно те я информирали за всички събития край езерото. Залавянето на големите крокодили било за тях голяма новина. А по-късно плъзнали грозните слухове с какво Карл и Джони хранят питомците си. Цялата тази информация редовно стигала до Ема. Аз вече знаех за съдбата на Бриони. Както сам разбираш, не е нужно голямо въображение, за да се сглобят двете истории заедно.

— Добре, приемам това обяснение. Ще ти кажа, че според мен имаш голямо бъдеще като писател. Не, това е слабо казано… за мен ти си истински феномен, който притежава направо дарба от боговете.

— Аз мисля същото за теб — каза тя. — Но предлагам да ме оставиш да ти доразкажа каквото имам.

— Да не бързаме — спря я той. — Наближава време за вечеря, а аз знам, че Синтия е сътворила един от шедьоврите си. Ще ми правиш компания, нали?

— Звучи прекрасно. С удоволствие ще вечерям с теб.

Хектор телефонира в кухнята, за да предупреди

Синтия за присъствието на гост.

— Няма никакъв проблем, сър — увери го тя. — Вече бях предвидила госпожица Стенли.

— Тези хора вече четат мислите ми — измърмори Хектор и остави обратно слушалката. — Но сега разполагаме с цялата вечер. Не искам да бързаш.

— Добре… ще се възползвам в пълна мяра, предупреждавам те. Следващата ми новина за теб е, че ФБР също се интересува от делата на Карл и Джони.

— Проклятие…! Само да не ме изпреварят!? Това е изцяло моя работа и не бих искал да си завират носа в нея.

— Ето как стоят нещата в момента — поде Джо. — Конго е един от най-издирваните мъже в Щатите. В допълнение към многото убийства, за които е осъден, се добавя убийството на Лукас Хелър по време на бягството от затвора. Лукас все пак е служител на правоохранителните органи, а убийството на такъв никога не е добра идея. Когато се разбрало, че Джони е напуснал Щатите, била потърсена намесата на ФБР. Разследването било трудно и бавно. В началото никой не подозирал за забъркването на Карл Банок в историята. Конго просто изчезнал и нямало никакви следи, които да сочат към евентуалното му местопребиваване. Времето минавало, но ФБР никога не забравя. Един ден, привидно без никаква връзка с нашата история, данъчната служба на Щатите започнала разследване на Марко Мерковски, директор на затвора „Томас Тъск“, по подозрение в укриване на данъци. Той не могъл да обясни по разумен начин притежанието на големи суми в офшорни банкови сметки. Мерковски бил изправен в съда по обвинение в укриване на данъци и получил петгодишна присъда. ФБР обаче успяло да свърже във времето бягството от затвора на Джони Конго и внезапното забогатяване на Марко. Предложили на Марко съдебно споразумение, ако сътрудничи в разследването на бягството на Конго.

— Обзалагам се, че Мерковски се възползвал без колебание от възможността да отърве кожата — подсказа Хектор.

— Едва не се препънал от бързане — потвърди Джо. — Така във ФБР могли да свържат Карл, Конго и „Семеен тръст Хенри Банок“. А това ги довело до Рони Бънтър като главен попечител. Макар Рони да поддържал през годините редовен контакт чрез имейли с Карл, той нямал никаква представа къде се криел. Живеейки двоен живот и защитавайки Джони Конго, Карл станал експерт в скриването на следите си. Въпреки това Рони Бънтър бил принуден да заяви пред ФБР, че взаимоотношенията му с Карл са от типа между адвокат и клиент, така че не можел да сподели никаква информация за тръста или неговите бенефициенти, без да наруши доверието.

Интеркомът иззвъня, така че Джо замълча, а Хектор вдигна слушалката, изслуша и отговори:

— Благодаря ти, Синтия. Да, готови сме за вечеря веднага… — Той погледна въпросително Джо и тя кимна утвърдително. — Кажи на Стивън да има готовност да сервира след около десет минути. — Хектор изключи интеркома и се обърна към гостенката си: — Ако искаш, измий си ръцете и да слизаме. Синтия има темперамента на велик режисьор. Каже ли ни „Яж!“, трябва да ядем.

Когато седнаха край масата за вечеря, Джо отново подхвана разказа си:

— При това положение ФБР подало иск пред Върховния съд за издаване на заповед за разкриване на информация от „Семеен тръст Хенри Банок“ и попечителите му. Рони, както се очакваше от него като главен попечител, се яви като заинтересована страна и след вземане на решението обжалва. Загубихме, така че Рони трябваше да признае поражението си и да направи онова, което така или иначе смяташе за редно по морални съображения. Предаде на ФБР всичко, с което разполагахме за Карл и Джони Конго. Всичко това се случи преди пет години, много преди Рони и Андрю Муркрофт да се срещнат пак. Но дори със сведенията, които им дадохме тогава, могъщото ФБР продължаваше да не може да открие Карл и Джони.

— Така че сега ти и Рони сте длъжни да предадете на ФБР информацията, която сте получили неотдавна от Андрю и Ема Пурдом и която позволява да се уточни окончателно местонахождението на Карл? — попита той и Джо въздъхна.

— Това е спорно, Хектор. Рони и аз сме убедени, че заповедта за разкриване на информация се отнася само за информацията, с която сме разполагали към датата на заповедта, и сме склонни да рискуваме с тази интерпретация. Даже ако от ФБР надушат за истинската ситуация и поискат да актуализираме нашата информация, ние ще обжалваме тяхното искане. Така че разполагаш с около година без намеса от Големия брат, за да направиш каквото трябва да направиш.

— И какво мислиш, че трябва да направя, Джо Стенли?

— Заболя ме устата от цялото това говорене — сладко му се усмихна тя. — Не мога да изрека дори и една дума повече. Като адвокат определено не мога да те поощрявам да извършиш углавно престъпление, например отвличане на някого. Ти си голямо момче, Хектор Крос. Знаеш сам какво да направиш. Не е нужно аз да ти казвам.

— Напълно съм съгласен с последното, Джо Стенли. Отлично знам какво трябва да направя сега. Трябва да се постарая вечерята да, ти достави удоволствие и да отдадем дължимото на доста приличното вино, което съм избрал за нас. Мисля, че и двамата сме преситени от Карл и Джони за днес. Нека говорим на по-полезни за здравето теми през останалата част от вечерта и да оставим другото за сутринта.

До края на вечерята говориха само за себе си. Тя, естествено, знаеше почти всичко за него, докато той — много малко за нея. Затова я слушаше с цялото си внимание и почти всичко, което чу, потвърди високото мнение, което бе почнал да си създава за нея. Когато приключиха с основното ястие, помежду им се бе появила почти осезаема духовна връзка. Хектор си даваше сметка, че свалянето на портрета на Хейзъл от стената бе поставило взаимоотношенията им на нова основа. Вече можеха откровено и с доверие да се гледат в очите. И двамата съзнаваха, че са стигнали до негласно споразумение. Така че се отпуснаха.

Когато Стивън разчисти масата, Хектор я попита:

— Десерт? Сирене…? Пури…? — на което тя се засмя и поклати глава.

— Ястието беше наистина страхотно, но мисля да се въздържа от пурите, благодаря ти.

— Тогава нека се преместим в дневната за кафе, става ли? — предложи той.

Стана и мина зад стола й, за да й кавалерства, после я взе за ръка и я поведе към дневната.

— О… това е прекрасно — промълви тя, когато видя огъня в камината. Застанаха с гръб към топлината. Тя се премести по-близко до него и го погледна в очите. Без да откъсва поглед от нея, той наклони глава над нейната, устните й леко се разтвориха и дъхът й се ускори.

Беше първата им истинска целувка — едновременно заявление и обещание. В края й вече се притискаха. Когато устните им най-сетне се разделиха, всеки запазил в себе си вкуса на другия, той сериозно каза:

— За мен това е важно!

— И за мен — прошепна тя.

— Моля те… остани при мен тази нощ — каза той.

Тя се поколеба, преди да му отговори:

— Хектор, аз няма да пазя нищо в запас. Знаех за теб много преди да се запознаем и още тогава смятах, че си много интересен мъж. След това се запознахме и открих, че си точно такъв, какъвто се бях надявала да бъдеш. — Тя го погледна и в очите й припламнаха зелени пламъчета. — Желая те от онзи ден, но бях наясно, че за теб е прекалено рано. Бях готова да чакам. Сега мисля, че съм чакала достатъчно дълго. Ти свали портрета от стената в кабинета си. Намирам това за многозначително… За мен оттук нататък няма връщане.

Той отвори уста, за да й отговори, но тя реагира бързо и сложи пръст върху устните му.

— Почакай! Изслушай ме, моля те. Не съм глуповата девственица, но не съм и уличница. Била съм омъжена веднъж, макар и не за дълго. Ала никога досега не съм скачала в леглото на мъж, без да си помисля добре за последиците.

Той нежно отдръпна ръката й от устата си.

— Не е нужно да говорим повече. От този момент нататък многото думи само могат да развалят онова, което на мен ми се струва хубаво и правилно. Да си влюбен е забавно, така че нека се забавляваме, скъпа Джо.

— Това е първият път, когато ми казваш „скъпа“, скъпи Хектор.

— Да ти покажа ли пътя за горния етаж?

— Хайде — одобри тя. — Покажи ми точно кое стълбище имаш предвид.

Спряха в основата на стълбището.

— До горе е много далече — подхвърли тя палаво. — Кълна се, че не бих могла да се кача без малко окуражаване.

Обърна се към него, хвана го за реверите на сакото, повдигна лице и се изправи на пръсти. Той я притисна към себе си и наведе глава, за да се целунат пак. Ръцете й се плъзнаха зад врата му. Телата им прилепнаха едно към друго. Устните й пареха и той усещаше естествената миризма на възбудата й, смесена с тази на парфюма. Желаеше я. Тялото му буквално се разкъсваше от страст. Взе я на ръце, но тя продължаваше да стои вкопчена във врата му с устни, притиснати в неговите.

Той изтича нагоре по стъпалата, както я държеше, и тя се засмя:

— Ти си луд! Ако паднеш, ще убиеш и двама ни.

— Паднах веднъж преди година и оцеляхме.

— Сигурно е било на косъм.

Без да я пуска на пода, той бутна с рамо вратата на спалнята си и я внесе вътре. После ритна с крак, за да затвори вратата зад тях, пренесе я през стаята и я пусна да стъпи на крака. Мина зад нея, прегърна я отзад и разгледа изображението й във високото от пода до тавана огледало.

— Още не мога да повярвам колко си прекрасна — прошепна той.

Тя хвана ръцете му и ги премести върху гърдите си.

— Мисля, че така изглеждам много по-добре. Или поне се чувствам — отговори, гледайки го в очите в огледалото.

Той разкопча блузката й и тя свали ръце, за да му позволи да я свали от раменете й. Хектор хвърли дрехата край леглото, отново обхвана гърдите й и леко ги стисна.

— Толкова са големи — възхити се и я целуна зад ухото, тя потрепери.

— Настръхвам… — въздъхна. — Отвън и отвътре.

Той разкопча закопчалката на сутиена между гърдите й и го хвърли върху блузата. Отново посегна и хвана зърната й между палеца и показалеца на двете си ръце, след което започна ритмично и нежно да ги стиска. Зърната й набъбнаха, втвърдиха се и от притока на кръв добиха цвета на зряла черница. Той ги дръпна напред, колкото позволяваха, и ги пусна обратно. Те се върнаха все едно бяха от еластична гума.

— Надявам се да ти е забавно — опита се строго да му се скара тя, но гласът й бе дрезгав от желание.

— Не си спомням изобщо някога да ми е било по-забавно — целуна я по рамото той. — Кожата ти е толкова бяла и гладка.

Спусна пръстите си от зърната й надолу, към пъпа. Беше вдлъбнат, бял и топъл като нагрят от слънцето мрамор.

— Намираш ли ме за дебела? — зададе тя вечния женски въпрос.

— Ще убия всеки, който отговори с „да“ — предупреди я той.

Разкопча колана на полата й и бавно я смъкна надолу по бедрата й. Дрехата се свлече около глезените й и тя изрита обувките си с високи токчета.

Бикините й бяха от бял сатен с малка дантелена апликация във формата на сърце отпред. В огледалото се виждаше намек за интимно окосмяване през дантелата. Той прекара пръсти по сатена, а тя прошепна, останала без дъх:

— Това не е галене, а мъчение.

— Край на изтезанията — обеща Хектор, дръпна ластика на бикините й и вмъкна ръка под сатена. Тя раздели крака, за да му даде достъп.

— Толкова добре е смазана — прошепна той.

— Това е нейният начин да каже: „Здрасти, толкова е хубаво най-сетне да се запознаем“ — обясни Джо.

— Ще ти призная, че тук има още един, който отчаяно желае да й бъде представен — пошегува се той.

— Не е необходимо да ми обясняваш кого имаш предвид — отговори тя. — От известно време насам усещам незримото му присъствие.

— Много е невъзпитан. Моля те да го извиниш, че така се бута и вре навсякъде.

— „Бута се“… — засмя се тя. — Това ми харесва. А завирането е още по-добро. Мисля, че тя с удоволствие ще се запознае с него. Имаш ли нещо против да ги представя взаимно?

— Моля те, заповядай — покани я той и тя се обърна в ръцете му с лице към него.

Целуна го и дръпна надолу ципа на панталона му.

— Божичко! — изведнъж възкликна.

— Какво има? — изненада се той.

— Това беше възклицание на радост, а не на смут. Знаех, че ще е голям, но не съм си представяла, че ще бъде толкова… грамаден. Проблемът сега е, че си прекалено облечен, затова ще се погрижа по въпроса…

С една ръка дълбоко в отвора на разкопчания му панталон и с друга върху гърдите му, тя го принуди да отстъпи назад, докато краката му не опряха в леглото, после го натисна да легне.

— Стой така… — заповяда му. — Не мърдай! — После коленичи, развърза и събу обувките, а след тях и чорапите му. След това хвана дъното на панталона и нареди: — Повдигни си задника, приятел!

Когато той се подчини, Джо дръпна панталона с театрален замах и без забавяне повтори същото с гащетата. Отстъпи крачка назад, завъртя на пръст над главата си боксерките му и се изкиска като ученичка:

— Погледни се само… щръкнал във въздуха… толкова неподреден! Не, не мърдай! Сега ще го приберем където му е мястото, преди да си се усетил!

Тя хвърли боксерките зад рамото си, сложи ръце на хълбоците си и започна да го разглежда с наклонена настрани глава…

— Ей, там…! — обади се Хектор след малко. — Какво чакаме?

— О… съжалявам. Мисля, че останах хипнотизирана за момент като птичка пред кобра. Не само е огромен, но е и красив… добра сделка, да знаеш! — После скочи на леглото, прехвърли крак връз него и го яхна. Намести се и ахна: — О, боже мой! Става ми точно! А имах сериозни съмнения дали ще е възможно.

Продължиха пламенно и страстно. И двамата имаха нужда от изживяването след дългото въздържание. Накрая останаха притиснати един в друг, задъхани и потни. Поговориха и после пак се любиха. Беше късно след полунощ, когато заспаха все така вплетени един в друг.

На сутринта тя се събуди първа, но той веднага усети погледа й върху лицето си и също отвори очи.

— Изплаших се — промълви тя и силно го прегърна. — Сънувах, че пак си заминал за някъде.

— Това няма да се случи, уверявам те.

Към десет сутринта Синтия им изпрати горе закуската и те ядоха по халати. Бяха взели заедно душ и телата им още блестяха от секса и горещата вода. Джо наля кафе в чашите и попита:

— И какво ще правим сега? — Множественото число прозвуча от устните й напълно естествено.

— Времето за приказки мина, започваме да действаме.

— По-точно?

— Най-напред заминаваме за Абу Зара. Аз трябва да събера екип, да го инструктирам и да го подготвя. А ти трябва да се запознаеш с Катрин Кайла.

— Чудесен план. Кога заминаваме?

— Кога ще си готова?

— Вече съм готова. Пътувам с малко багаж, забрави ли?

— Добродетелите ти са неизброими.