Порочен кръг

***

Настя взе такси на самия вход на „Портите на Рая“. От него току-що бяха слезли четири кискащи се полякини.

Тя блъсна едно от момичетата встрани, скочи на задната седалка и каза на шофьора:

— Гардънс Лейн 47 с пощенски код TW9 LA5. Това е пресечка на Кю Гардънс Роуд. Намира се на около триста метра от метростанция „Кю Гардънс“.

— Знам къде е, маце — увери я шофьорът.

— И петдесет лири отгоре, ако ме закараш до там за по-малко от половин час.

— Сложи си колана и приготви банкнотата — каза той. — Тръгваме…

Улиците бяха опустели и шофьорът караше бързо. Когато спря, имаше няколко минути в резерв. Настя избута две банкноти по петдесет лири през процепа за плащане.

— Задръж рестото, заслужи си го.

Изскочи от таксито и прекоси на бегом улицата. Номер 47 бе отсреща. Когато мина през портала на малката градинка, чу писъка на Виктория. Изрита в движение обувките си с остри токчета и захвърли атлазената чантичка. Дръпна прилепналата пола на кръста си и се затича към вратата, набирайки скорост. При предишното си идване бе видяла, че ключалката е стара и слаба. Помнеше обаче и двете здрави вериги от вътрешната страна, така че скочи във въздуха и нанесе здрав ритник по вратата.

За нейно изумление ключалката се предаде лесно и вратата се блъсна във вътрешната странична стена. Настя прелетя през нея с краката напред и се озова в коридора. Скочи и продължи напред, почти без да губи скорост.

Помнеше отлично точното разположение в занемарения малък апартамент. Дневната и кухнята бяха отдясно. Но сега виждаше светлина под вратата на единствената спалня. Изби я с нов ритник, дръпна се встрани и опря гръб в стената. След това погледна покрай рамката на вратата в спалнята.

Беше като костница. Постелките на леглото бяха опръскани с кръв. Кръв имаше и по стените, и локвичка в белия губер на пода.

Вики стоеше изправена пред нея, но Настя едва я разпозна. Момичето беше голо. Ушите й бяха отрязани. Раните бяха още пресни и от тях шуртеше кръв. Струйките се стичаха в устата й и зъбите й бяха червени. Кръв капеше и от брадичката и буквално обливаше тялото й. В стаята вонеше на кръв и повърнато.

Настя веднага позна Алеутеца от видеото. Той стоеше зад Вики. Хванал беше главата й в ключ и тя бе абсолютно безпомощна. В другата си ръка стискаше окървавения нож, с който бе извършил касапницата. Прегърнал беше с нея Вики и натискаше върха на дългото окървавено острие в пъпа й. Използвайки тялото на момичето като щит, той гледаше свирепо Настя през рамото й.

— Чуй ме, Алеутецо. Пусни Вики и е възможно да спасиш живота си — каза му Настя със спокоен и разумен глас.

— Не знам коя, по дяволите, си ти, русокоске, но видът ти ми харесва. Имам по-добър план от твоя. Първо, ще приключа онова, което съм започнал с тази крава тук. След това ще те подгоня и като те хвана, ще те изчукам така, както не ти се е случвало през живота ти. После ще убия и теб, но бавно, много бавно. Това, което сега ще последва, няма как да го направя два пъти, така че наблюдавай внимателно…

Той прекара ножа си странично през голия корем на Виктория, срязвайки дълбоко през кожата мускулите и коремната стена. През раната изскочиха червата й. Ножът бе срязал и тях и съдържанието им се изсипа. После той смени ъгъла на острието и го заби под гръдната кост.

Вики разтвори широко очи и втренчи поглед във вечността, докато ножът пронизваше сърцето й. Дъхът й изскочи със сила през разтворената уста и мъртвото й тяло увисна в ръцете на Алеутеца. Дори Настя замръзна за момент пред бруталната сцена.

Основната й грижа обаче се пренасочи от спасяването на живота на Вики към ножа в ръката на Алеутеца, който му даваше ключово предимство.

През тези първи секунди тя разбра от начина, по който мъжът боравеше с оръжието, че е опитен боец и може би най-опасният противник, срещу когото някога се е изправяла. Той съзнаваше колко е добър и беше абсолютно уверен в себе си. Наслаждаваше се на онова, което вършеше. Явно се възбуждаше от миризмата на кръв и вонята на изкормени черва, която изпълваше стаята. Настя си даде сметка, че е смъртно опасно да го подцени.

От друга страна, бе невъоръжена, боса и с ограничаваща движенията й рокля. Малката спалня ставаше още по-малка от леглото в средата й. За специфичния й боен стил тя се нуждаеше от пространство за маневриране, за отскачане назад и лъжливи атаки. Най-вече й трябваше пространство за отбягване на това острие.

Алеутеца явно бе стигнал до същото заключение, защото бързо се приближи с цел да ограничи движенията й още повече. Продължавайки да държи Вики пред себе си като щит, той се опита да натика Настя в ъгъла на стаята. Но тя се измъкна откъм лявата му страна, далече от ножа.

Преди той да успее да завърти човешкия си щит и да я блокира, Настя зае позиция на прага на вратата. Рамката от двете страни защитаваше фланговете й. Обърна се с лице към него и приклекна в стойка за бой, повдигна ръцете си, кръстосани в китките.

— Страхотно! Виждам, че си гледала кунгфу филмите на Джеки Чан, русокоске, — подигравателно подхвърли той, после повдигна тялото на Вики и се затича право срещу нея. Искаше да я изтласка в коридора, където по-лесно щеше да я заклещи.

Настя мигновено съзря открилата се възможност — краката му се виждаха под клатещите се във въздуха стъпала на Вики. Вместо да отстъпи, тя се хвърли срещу него. Точно преди да се сблъскат, се гмурна с краката напред под нозете на Вики и изстреля любимия си „магарешки къч“. Петите й попаднаха в левия глезен на Алеутеца, точно където бе искала.

Чу съвсем ясно звука на счупена кост и разкъсан хрущял. Изпита прилив на триумф, защото знаеше със сигурност, че сега той ще падне и тя ще получи шанс да му отнеме ножа.

Алеутеца изръмжа от болка, но я смая, като се задържа прав. Настя се превъртя със задно кълбо на крака и отново се изправи с лице към него. Преди обаче да успее да възстанови равновесието си напълно, той използва Вики като таран и заби в нея отпуснатото тяло с такава сила, че тя бе изблъскана назад от мястото си в рамката на вратата. Гърбът й се удари в задната стена на коридора.

Алеутеца се отправи към нея. Накуцваше със счупения си крак, но въпреки това се движеше изненадващо бързо. Продължаваше да държи пред себе си обезобразеното тяло на Вики. Притисна Настя към стената на коридора и замахна с ножа към лицето й през рамото на Вики. Настя хвана китката му, но тя беше плъзгава от кръвта и той се освободи с извъртане, без да изпуска ножа си. Отново беше натисната към стената с тялото на Вики, което не й позволяваше да се изправи. Главата на мъртвата безжизнено се клатеше на раменете й. Очите й бяха мътни и невиждащи.

Алеутеца отново замахна към лицето на Настя и тя се гмурна под острието, заради което го загуби от погледа си за миг. Точно тогава той пусна Вики и долната половина на тялото на Настя остана без защита. Със скоростта на пепелянка Алеутеца замахна към корема й. Настя се извъртя, за да се отдръпне от посоката на удара, но трупът беше паднал върху краката й и затрудняваше силно движенията й. Алеутеца замахна. Тя усети ужилването на стоманата, която отвори дълга плитка рана отстрани на бедрото й. Опита се да прескочи трупа и да излезе на открито, преди да му даде възможност да я удари пак, но червата на Вики се оплетоха в глезена й и тя се препъна. Падна на едно коляно и моментално вдигна ръка, за да блокира мушването с ножа, което знаеше, че ще последва, ала вместо това Алеутеца я сграбчи за китката и използвайки ръката й като лост, натисна лицето й в пода. Заби коляно в основата на гърба й, за да я притисне добре, преди да смени бързо хвата си. После насила я вдигна на колене и коленичи зад нея, хващайки я през врата с една ръка в ключ. Приложи върху ларинкса й достатъчно силен натиск, за да й попречи да извика.

— Добра си, русокоске — похвали я той. — Знаеш как да се биеш. — Дишаше тежко и се подсмихваше. — Сега ще имаш възможност да ми покажеш колко си добра и в известната кучешка поза…

В този момент вратата на апартамента се отвори с трясък и Хектор и Пади влетяха през нея. Спряха, за да огледат положението.

Алеутеца се изправи на крака, без да разхлабва ключа през шията на Настя. Използвайки вече нейното тяло като щит, той се обърна с лице към тях.

— Стойте, където сте! — предупреди ги. — Една крачка напред и тази кучка ще си го получи.

Опря ножа в шията на Настя и притисна острието под ухото й. Бе видял пистолета. Хектор го държеше с две ръце. Беше заел класическата стойка на стрелец — леко приклекнал, стъпил на цяло ходило, прихванал леко сгънатата си силна ръка с по-изправената спомагателна. Пистолетът бе насочен право в главата на Алеутеца.

Алеутеца сниши глава зад Настя, с което предложи минимални възможности за успешен изстрел. Започна да надниква ту от едната, ту от другата страна като атакуваща кобра, за да затрудни прицелването на Хектор.

— Добре дошли, господин Крос. Такова удоволствие е да се видим пак. Приемете искрените ми съболезнования за скорошната кончина на любимата ви съпруга — каза той.

Пред очите на Хектор сякаш премина затвор на фотоапарат — зрителното му поле почервеня от огъня на яростта му. Едва се овладя.

Мозъкът му заработи като компютър и започна да изчислява обхвати и ъгли. Мерникът на пистолета му беше настроен да стреля около четири сантиметра по-високо на дистанция от двайсет и пет метра. Разстоянието тук беше осем-девет метра. Трябваше да вземе предвид възходящата траектория на куршума. Междувременно Алеутеца не преставаше да се движи и откриваше главата си за съвсем кратко.

— Можеш да го улучиш, Хек — прошепна Пади, който се бе снишил зад рамото на Хектор. Думите му едва се чуха.

Хектор сви устни в твърда права линия — той знаеше, че вероятността за успешен изстрел, който да не засегне Настя, е около 50 %.

— Можем да сключим сделка, господин Крос — обади се Алеутеца. — Знам, че отвън ви чака кола. Няма начин да сте дошли тук толкова бързо без кола. Дайте ми ключовете и ще получите това парче русо месо. Справедливо ли е?

Оръжието в ръката на Хектор не потрепна.

— Кой ти плати да убиеш жена ми? — попита вместо отговор той.

— Не е това сделката, господин Крос.

— Това е единствената сделка, Алеутецо.

— Вижте какво направих с приятелката ви Виктория — вече няма уши и черва. Моля ви, не ме нервирайте.

Но Хектор дори за миг не погледна към обезобразения труп.

— Искам името му — настоя той.

— Аз пък искам да остана жив. Така че без имена.

— Мога да чакам — подчерта Хектор.

— Не мисля, че можете да чакате — възрази Алеутеца. — Я да проверим… — Той изтегли ножа си зад гърба на Настя, опря острието му в оголения й трицепс и бавно прободе целия мускул, като върхът му се показа отпред на ръката й. Лицето на Настя се изкриви от болка.

— Няма нищо, Хектор — каза тя, но гласът й бе дрезгав, а очите й пълни с агония.

— Кораво момиче! — призна стоицизма й Алеутеца и рязко издърпа острието от плътта й. — Следващият удар минава през крака й — и без да чака, заби острието в бедрото й. Когато го извади, от раната шурна тъмна кръв и започна да образува локвичка на пода.

— Застреляй го, Хек — настоя Пади.

— Хейзъл! — опита се да обясни с една дума нежеланието си да стреля Хектор.

— Хейзъл вече не можеш да я спасиш, но можеш да спасиш Настя. Застреляй го, моля те! — Пади го умоляваше, а Хектор никога не го бе чувал да прави това. Но и никога досега Пади не бе принуждаван безпомощно да гледа как режат на парчета жената, която обича.

Хектор знаеше, че трябва да го направи. Но си даваше сметка и че това ще е най-рискованият изстрел, който някога е опитвал.

Пистолетът в ръцете му беше много специално оръжие. Дейв Имбис бе убедил един военен оръжейник да поработи над него. Първо, оръжейният майстор бе заличил серийните номера, за да няма документална следа, свързваща този пистолет с Хектор. Беше шлифовал канала на цевта, така че да приема куршумите лесно и да се намали вероятността за засечка. Беше обработил цевта със секретна винтонарезна машина на снайперския отдел на американската армия, която бе направила нарезите идеално съответстващи си. Пълнителите също бяха част от специално подготвена партида. Балистичните характеристики също бяха подобрени — всеки куршум се завърташе от нарезите в цевта и излиташе към целта по абсолютна идентична с предишните траектория, без никакво клатене в която и да е било посока около оста на полета. Най-сетне грубият мерник бе сменен с оптична прицелна система, последна дума на технологията. Крайният резултат бе точност на попадението до стотни от милиметъра. Хектор бе прекарал часове на стрелковия полигон с този пистолет и вече го възприемаше като част от тялото си.

От друга страна, Алеутеца пред него бе като заклещено диво животно и вече го обземаха първите пристъпи на нехарактерна за него паника. Той повече не мислеше като онзи хладнокръвен убиец, какъвто беше. Допускаше малка грешка. Беше започнал да клати главата си в ритъм, показвайки я ту от едната, ту от другата страна на главата на Настя с периодичността на метроном. Алеутеца разкриваше пред Хектор едното си око и част от дясната страна на главата си през интервал от около две секунди. Хектор трябваше да изстреля куршума си на по-малко от милиметър от бузата на Настя.

Пое дълбоко и бавно дъх и също толкова бавно го изпусна. Прицели се в мястото, където възнамеряваше да стреля. Натискът му върху спусъка бе на ръба на произвеждане на изстрела. Концентрацията му бе толкова дълбока, че всичко останало забави ход и някак утихна. Пистолетът сякаш стреля сам. На Хектор му се стори, че някаква външна сила, извън негов контрол, натисна докрай спусъка.

Зърна как кичур от косата на Настя бе отрязан като с ножица от куршума, а ухото й потрепна от завихрянето на въздушната струя, после видя окото на Алеутеца да избухва от пронизалия го куршум в облаче бледо желе. Тилът му се взриви. Материята на мозъка му се разстла по стената на коридора, а тялото му падна тежко и остана неподвижно. Петите му спазматично избарабаниха няколко пъти по дъсчения под.

— Веднага трябва да сложим турникети на ранните й, но не докосвай нищо в стаята, ако има риск да оставиш отпечатъци! — извика Хектор на Пади, който вече се бе хвърлил напред. Настя направи крачка към него и рухна в ръцете му. Пади я подхвана и нежно я положи на пода.

Хектор бързо отиде при падналия мъж. Знаеше, че няма защо да се безпокои за пръстови отпечатъци по изразходваните гилзи. Единствените негови отпечатъци бяха по външните части на оръжието. Извади от джоба памучна носна кърпа и старателно избърса пистолета, след което използва кърпата като ръкавица. Трупът на Алеутеца лежеше по гръб. Хектор бе обърнал внимание на хвата му върху ножа и знаеше, че си има работа с десняк. Коленичи до тялото, вдигна отпусната му дясна ръка и пъхна в нея дръжката на пистолета. Намести лявата му ръка върху затвора. Спря за няколко секунди, за да разгледа татуировката на Маалик върху китката на мъртвеца и направи гримаса на отвращение. Коленичи зад Алеутеца, подхвана го с ръка под мишницата и бавно изправи трупа в стояща поза.

— Долу главата, Пади — предупреди той. — Сега ще стрелям… — и дръпна спусъка с показалеца на мъртвеца. Пистолетът стреля и куршумът се заби в стената на коридора до входната врата.

После пусна трупа и го остави да падне.

Огледа внимателно сцената за няколко секунди. Ъглите бяха достоверни. Дясната ръка на Алеутеца сега носеше следи от нагар. Когато криминолозите на полицията направеха парафинов тест, щяха да получат позитивен резултат. Тялото му се бе свлякло по естествен начин, а ножът, който бе използвал да убие Вики, бе под него. Всичко изглеждаше убедително.

Извърна се от тялото и клекна до Пади, който се грижеше за крака на Настя. Пади бе откъснал дълго парче шнур от прозореца в крайната част на коридора. Сега завърза шнура над раната в бедрото. Затегна възела, докато шнурът се вряза в плътта и кървенето бавно престана. Хектор коленичи до него и използва кърпата си за турникет на ръката й.

— Ти й спаси живота. Наистина не знам как да ти благодаря, Хектор — промълви Пади, без да вдига глава.

— Тогава не го прави! — отговори му Хектор.

— Е, аз ще се справя по-добре от глупавия ми съпруг — обади се Настя. — В мига, в който успея да се изправя на крака, ще те даря с голяма дълга целувка. — Беше много бледа и гласът й бе дрезгав, но се усмихваше.

— Ще ти го припомня — предупреди я той.

— А защо направи да изглежда, че Алеутеца е стрелял втори път, след като вече е мъртъв? — попита Пади.

— За да останат следи от нагар по ръцете му и пръстови отпечатъци по пистолета — обясни Хектор.

— Какво ли ще си помисли полицията, като завари тази бъркотия, която им оставяме? — замислено попита Настя.

— Надяваме се да решат, че Алеутеца е убил Вики с ножа си след любовна свада, а после се е разкаял и изплашен от последиците, се е застрелял.

— И са му трябвали два изстрела? — недоверчиво подхвърли Пади. — Първият трябва да е бил съвсем сватбарски!

— Самоубийците често стрелят веднъж, за да проверят дали оръжието е наред и за да добият кураж, преди Да направят фаталния изстрел — обясни Хектор. — Мисля, че прикрихме нашите следи. Не сме оставили тук нищо, което момчетата в синьо да могат да проследят до нас. Да се махаме сега.

Настя не издаде звук, когато Пади я вдигна на ръце и я пренесе през входната врата. Хектор се изправи и отиде до мястото, където лежеше Вики Вусамазулу. Дори за него, който бе свикнал с най-отвратителните аспекти на смъртта, обезобразяването бе погнусяващо. Погледа я няколко минути с мълчаливо уважение.

„Бедното глупаче. Не заслужаваше да свърши по този начин.“

След това се премести при Алеутеца и застана над него. Огледа с ръце в джобовете жалките останки от главата му. Незасегнатото око го гледаше яростно.

През тялото му преминаха вълни на гняв и смут. Гневът беше за стореното от този човек на Хейзъл, а смутът за това, че смъртта му заличаваше следата, която можеше да изведе Хектор до леговището на Звяра.

Сега знаеше със сигурност едно: това бе гарантирано най-задънената улица, в която се бе озовавал. Извърна се и последва Пади до мястото, където бяха оставили паркирана Q— колата. Улицата бе безлюдна.,

Хектор отвори шофьорската врата и седна зад волана. Пади се намести на задната седалка, като придържаше Настя. Тя мълчеше, беше бледа като платно. Хектор запали двигателя и потегли, без да го форсира. Когато минаваха покрай портала за Ботаническата градина в Кю, проговори:

— Е, изглежда, имахме късмет за пореден път. Измъкнахме се читави, с изключение на Настя. Как е положението, царевна?

— Била съм и по-зле, но съм била и много, много по-добре — отговори му тя. — Къде отиваме?

— Отиваме да видим един човек, когото Пади и аз познаваме доста добре — каза Хектор и подаде айфона си през рамо. — Вземи го, Пади. Ще намериш Док Хоган в списъка на контактите ми. Кажи му, че пътуваме към него. Ще пристигнем там след около час и половина.

Док Хоган някога бе лекар в Кралския медицински корпус към полка на специалните авиодесантни части, където бе служил Хектор. След пенсионирането си той се бе оттеглил в семейната ферма в Хемпшър. Обаче зад фасадата на дребен провинциален земевладелец той продължаваше да практикува професията си, макар да го правеше неофициално и без много шум. Специалността му бе обработка на травми. В малкия му и грижливо подбран списък от пациенти бяха всевъзможни бивши военни, все приятели и другари, които ставаха жертва на дребни инциденти, като например забременяването на чужда жена, позволяването да бъдат промушени и неблагоразумието да се окажат на пътя на летящ куршум.

Пади и Настя останаха на гости на Док Хоган за десет дни, преди той да й позволи да отлети за Абу Зара със самолета на „Банок Ойл“, за да довърши там рехабилитацията си.

Смъртта на Алеутеца и Вики Вусамазулу не събуди особен интерес. За нея бе съобщено като за домашно насилие на последните страници на местен вестник и тя така и не стигна до новинарските телевизионни канали и радиостанции.