Порочен кръг

***

На кея за пътници на пристанището в Кигома Карл направи последен опит да се измъкне от надигащата се опасност. Той вдигна ръка над очите си и се загледа към езерото. Ранното слънце още не бе успяло да стопи утринната мъгла.

— Изглежда ми много бурно — отбеляза той. — Мисля, че предстои буря. Не съм добър моряк. Май ще е най-добре да…

— Да, пич. Съгласен съм с теб — прекъсна го Джони. — До отсрещния бряг има петдесет километра. Така че ще е най-добре да си размърдаме задниците и да действаме. — Той взе сака на Карл и го хвърли през перилата на катера върху откритата палуба. После сграбчи Карл за ръката и го забута напред по трапа.

Когато пред тях се появиха замъкът и пристанището на Казунду, Джони се обади по сателитния си телефон. Докато чакаше пилота на летящия към тях „Дакота Скайтрейн“ да му отговори, той се взираше в небето на юг, макар да знаеше, че е твърде рано, за да различи самолета в кълбящите се дъждовни облаци.

— Това е критичният момент, белокожко — предупреди той Карл. — Ако е станала някаква издънка, ако някой ни е изпял на онези копелета… — и посочи с брадичка събралата се на пристана в Казунду група официални посрещани, — … те ще ни направят задниците на решето, преди даже да сме стъпили на кея.

Карл не каза нищо, но красивото му лице леко позеленя.

В този момент се разнесе гласът на пилота на приближаващия зимбабвийски самолет.

— Тук е „Пилешка супа“ — каза той.

— Тук е „Квачка“. Докладвай… — нареди му Джони.

— Четиридесет и две минути до скока.

— Прието. Продължавай — каза Джони. — Край.

Внезапно чакащите на пристана започнаха да махат с ръце, а приветствените им възгласи стигнаха до ушите им през стесняващата се ивица вода, разделяща ги от тях. Карл се надвеси през перилата и шумно и обилно повърна в езерото.

Негово величество бе изпратил древния си ландроувър от замъка, за да ги вземе… Това бе единствената кола в движение в цялото кралство. Джони, Сам и Карл се качиха в нея, а четирима от въоръжените охранители започнаха да я бутат, за да запали. Когато моторът изрева, те скочиха на стъпенките отстрани и се вкопчиха в дръжките отвън.

Към върха на хълма ландроувърът започна да сдава багажа. Ауспухът забълва син пушек. Охранителите скочиха като по сигнал и избутаха тежката машина през последните петдесетина метра, за да я вкарат през портала във вътрешния двор на замъка.

Висящата тук сган бе разчистена и сега дворът бе безлюден. Но в мига, в който двигателят на колата изгърмя за последен път, преди да заглъхне, придворният камерхер излезе през парадния вход, придружаван от малка свита, за да ги посрещне. Беше дебел, с полюшващи се почти женски гърди, облечен само в мъжка пола от бели маймунски опашки.

Спря на прага и им направи знак да се приближат. Тримата слязоха от ландроувъра и тръгнаха нагоре по стъпалата. Джони и Сам носеха кожени куфарчета. Карл вървеше зад тях. Минаха през портала, предвождани от танцуващия камерхер, и поеха през поредица от абсолютно необзаведени и неукрасени с нищо салони за прием. Трябваше да си проправят път през групичките жени, клечащи край огньове за готвене, накладени направо върху покрития с красиво подредени керамични плочки под. Стените и високите тавани бяха почернели от саждите на откритите огньове. По пода се въргаляха боклуци и животински изпражнения. Голи негърчета със засъхнали сополи пищяха и виеха, търкаляйки се по мръсните плочки като кутрета. Те обаче се смълчаха и ококориха любопитно големите си черни очи при преминаването на тримата непознати. Спящите кучета се разбудиха и се втурнаха напред с яростен лай, но Джони Конго ритна водача на глутницата в корема с такава сила, че кучето се превъртя във въздуха, падна и се плъзна по плочките, квичейки в шок и агония. Останалите веднага се разбягаха панически.

Въздухът смърдеше на немити човешки тела, пушек от дърва и открита канализация.

Когато наближиха входа в края на залата, камерхерът запя с фалцет и се загърчи в ревматичен танц.

— Какво казва? — неспокойно се поинтересува Карл.

— Ролята му е да възхвалява краля — обясни Джони и започна да превежда: — Описва ни как крал Джъстин, могъщият слон, поглъща дърветата на гората и ги изсира върху главите на враговете си.

Влязоха в тройната зала. На повдигнат подиум до далечната стена крал Джъстин седеше на трона си от слонски бивни. Както бе изобразен на официалния му портрет в интернет, той бе грамаден мъж, облечен в пола от леопардова кожа и с тюрбан. Брадата му беше гъста, сива и къдрава. Очите му бяха налети с кръв и от него лъхаше на бира от просо. В скута си държеше голямо глинено гърне, явно пълно с тази домашно приготвена напитка.

В краката му седяха две млади гологърди момичета на възраст на женитба. От двете му страни се бяха строили неговите телохранители.

Те бяха шестима на брой. „Униформите“ им бяха от избледнели джинси до поли от козя кожа. Всички бяха босоноги. Единият бе момче на не повече от тринайсет години. Руският автомат, на който се подпираше, стигаше на височина до плещите му.

— Мили боже! — тихо ахна Карл. — Онзи там само дето не е бебе.

— Но вероятно е убил повече хора, отколкото ти мухи — предупреди го Джони Конго. След това каза на английски на Сам Енгвеняма до себе си: — Поздрави старото копеле по традиционния начин и му кажи, че славата му стига чак до Америка. И че мъжете шепнат името му, свивайки се от страх и дълбоко уважение.

Сам повтори поздравите на суахили, на което крал Джъстин кимна и мрачното му изражение видимо просветна. После каза на инхуту на камерхера до себе си:

— Кажи, че имам удоволствието да приветствам тези хора в Казунду. Съобщиха ми, че той е богат човек, който притежава хиляди крави. Тези две момичета… — И той ги сръчка с босите си нозе: —…са негови жени, докато е мой гост.

Камерхерът направи дълбок поклон пред краля, след което се обърна към посетителите и повтори всичко на суахили. Сам Енгвеняма го преведе на английски.

Карл се усмихна на Джони.

— Курвата отляво ще ти лепне сифилис, а тази отдясно — СПИН. Избирай на воля…

Мъчително безсмисленият разговор с Негово величество продължи да се точи, а Джони поглеждаше часовника си от време на време.

— Дакотата закъснява с четири минути — тихо изръмжа той на Карл. — Надявам се пилотът да не се е изгубил. — Изведнъж настроението му се подобри: — Ето го… идва!

Карл наклони глава и дочу ритмичното боботене на многовитлов самолет. Звукът бе едва доловим, но бързо се засилваше. Джони напусна групата пред трона и с няколко бързи крачки стигна до отворените врати, извеждащи до бойниците и пътеката между бойните кули на замъка. Излезе на открито и погледна нагоре и на юг.

Големият тежкоподвижен самолет правеше остър вираж, спускайки се към изоставената писта. Намираше се на височина по-малко от двеста метра, когато от люка скочи първата човешка фигура, пропадна в течение на няколко секунди, след което над нея се разтвори куполът на парашута и свободното падане премина в контролируемо спускане. Останалите го последваха на малки интервали, като командосите скачаха и от двете страни на фюзелажа. Небето изведнъж се изпълни с белите цветове, подобно на ливада с маргарити в ранна пролет.

Джони се извърна и се хвърли назад към трона, истерично крещейки на инхуту:

— Бягайте! Бягайте…! Врагът е тук. Ще ни избият!

Нито кралят, нито някой от поданиците му се учудиха на неочакваното проговаряне от Джони на техния език.

Момичетата скочиха на крака и се втурнаха към вратата на харема с ужасени писъци.

Крал Джъстин надигна с мъка туловището си и посочи с пръст на охраната си вратата към бойниците зад парапета. От устата му хвърчаха слюнки и се посипваха върху бялата му брада. Хората му изтичаха натам, хванали за стрелба автоматите си, зареждайки с тракане патрони в затворите. В един момент всички се озоваха с гръб към Джони и Сам.

Джони тихо прошепна на Сам с ъгълчето на устата си:

— Добре, Сам, сега е моментът…

Карл Банок се просна по лице на пода, обхванал главата си с ръце и притиснал буза в мръсните плочки. Вече лекичко скимтеше от ужас.

Джони и Сам извадиха оръжията си. И двамата бяха избрали 9-милиметрови картечни пистолети „СУ-75“. Бяха ги скрили в куфарчетата, които носеха. Издължените пълнители за по трийсет патрона вече бяха прикрепени към пистолетите. Късите цеви не гарантираха точност на по-далече от двайсет и пет метра, но в случая разстоянието бе два пъти по-малко. Предпазителят бе поставен на единична стрелба. Започнаха да стрелят.

Джони свали първо чичо си, съзнателно забивайки два куршума в долната част на гръбнака му. Възрастният човек падна на колене и се заклати в опит да запази равновесие, но накрая рухна по очи. Джони без забавяне се обърна към момчето войник, което беше не по-малко опасно от останалите телохранители. Застреля го в главата и го видя да пада. Автоматът изтрака по плочките до падналото тяло.

Междувременно Сам бе свалил две от своите мишени. Останалите от охраната се обърнаха към тях с изумени изражения. Джони и Сам стреляха едновременно и паднаха нови двама. Един от все още живите успя да изстреля откос, който улучи камерхера и го отхвърли назад.

Джони и Сам се прицелиха в него едновременно. Сам го улучи в лявото рамо, но куршумът на Джони попадна в разтворената му уста точно когато той бе опитал да изкрещи някакво предизвикателство. Двата му долни резеца се счупиха при венците, а куршумът излетя през тила му. Охранителят падна тежко назад. Зад него последният оцелял беше захвърлил оръжието си и тичаше към вратата, извеждаща към укрепленията. Сам го пропусна, но Джони го улучи точно над лявото коляно, разтрошавайки бедрената му кост. Мъжът падна по лице и запълзя към отворената врата, влачейки крака си, като оставяше зад себе си лъскава кървава следа по каменните плочи. Джони вдигна пак оръжието си, за да го довърши, но Сам го спря.

— Този е мой. Познавам го. Длъжник съм му.

Джони свали дулото на пистолета към пода.

— Хубаво, Сам, твой е — съгласи се той.

Сам излезе на площадката и смени пълнителя на картечния си пистолет с пълен. Застана пред ранения и тихо, но заплашително, му каза на суахили:

— Погледни ме, другарю. Позна ли ме?

Мъжът погледна нагоре към лицето му. Очите му бяха пълни със сълзи на шок и болка. Сам продължи:

— Аз съм онзи, когото удари с приклада в устата. Обещах ти, че ще се върна. Ето ме…

В погледа на мъжа изплува досещане. Той видя по лицето на Сам какво го чака.

— Добре! — каза Сам. — Виждам, че си спомни.

Той бавно го обиколи, докато направи пълен кръг. Изстреля куршум в задната част на здравото коляно и разтроши костта. После стреля още два пъти в долната част на гърба, като напълно прекъсна гръбначния му стълб. И двете рани бяха смъртоносни, но смъртта нямаше да дойде бързо.

В тройната зала Джони отиде до сврелия се в един ъгъл Карл, който продължаваше да скимти и да лежи с ръце върху главата си. Джони го побутна с крак.

— Всичко е наред, Карл, момчето ми. Тате прогони торбалан. Вече можеш да излезеш изпод одеялото и да ме видиш как се сбогувам с моя чичо Джъстин.

Карл свали ръце и плахо се огледа. Видя, че противниците са обезвредени. Усмихна се облекчено и се изправи на крака.

— Не исках да ви преча. Не ме беше страх… наистина — неубедително измънка той.

— Естествено. Знам, че си смел малък герой. Просто не обичаш острите звуци — обясни му Джони собственото му поведение.

Карл го последва до мястото, където лежеше крал Джъстин. Изправен над проснатото на пода тяло, Джони презареди картечния си пистолет с нов пълнител.

— Още диша — радостно извика той и потупа Карл по рамото. — Убивал ли си някога човек, малкият ми?

Карл поклати със съжаление глава.

— Никога не ми се е удавал такъв шанс. Винаги е имало друг, който да го свърши вместо мен.

— Е, сега имаш този шанс. Можеш да довършиш чичо Джъстин. Харесва ли ти това, белокожко?

Лицето на Карл светна.

— Да, мамка му! — възкликна той. — Благодаря ти, чернилко… винаги съм искал да опитам.

Джони му подаде картечния пистолет, а Карл непохватно го пое.

— И… какво да правя сега с него?

— Насочи го към стария мръсник и дръпни спусъка.

Карл насочи, без да се старае особено, пистолета към тялото на краля, извърна глава и затвори очи. Дръпна спусъка със сила, от която показалецът му побеля. После отвори очи и се обърна пак към Джони:

— Нещо., не стреля — оплака се той.

— Не насочвай това нещо към мен — внимателно отмести дулото на пистолета от себе си Джони. — Първо, трябва да освободиш предпазителя. Сега опитай пак. Но този път не затваряй очи.

Карл отново се прицели, напрегна тяло и задържа спусъка дръпнат. Пълнителят се изпразни със звука на раздирана коприна и куршумите разкъсаха гърба на възрастния мъж като верижен трион. След това оръжието затихна.

— Пак спря да стреля, Джони — оплака се Карл.

— Това е, защото ти изстреля всички куршуми.

— Мъртъв ли е вече?

— Би трябвало. Не виждаш ли… едва не си го прерязал на две. Но ти беше кеф, нали, Карл?

— И още как! Това беше страхотно. Благодаря ти, Джони.

— На твое разположение съм, малкият ми. По всяко време.

Без да бързат, те излязоха на бойниците, за да наблюдават кацането на последните зимбабвийски парашутисти на пистата под хълма. Групата десантници веднага започна да обезопасява района. Отнякъде се разнасяха единични изстрели. Дакотата обикаляше хълма на ниска височина и Джони се обади на пилота по сателитния телефон.

— Отлична работа, „Пилешка супа“! Когато се върнеш, пистата вече ще е използваема. Ще я маркираме с копринените парашути.

Дакотата се насочи на юг и Джони се обърна към Сам:

— Иди там долу и поеми командването на твоите хора. Искам да задържите колкото може повече местни, преди да са се изпокрили в джунглата. Организирай ги да започнат разчистване на пистата. Рано е да празнуваме, преди всички десантници да са кацнали и с тяхна помощ да сме установили пълен контрол над страната.

Сам и зимбабвийците му успяха да разчистят част от пистата преди смрачаване, когато дакотата се върна. Самолетът кацна и разтовари нови шейсет души, както и провизии за следващите десет дни. Преди слънцето окончателно да потъне зад хоризонта, дакотата излетя и се отправи към Хараре за следващия си курс.

Следващите четири дни преминаха в прехвърляне на останалите зимбабвийски части от Кариба, както и в доставката на още припаси, които трябваше да им осигурят съществуването през идните няколко месеца. После катерът достави от Кигома голям товар царевично брашно.

Още при първите изстрели малката армия на крал Джъстин, както и цялото население на Казунду изчезнаха като дим във ветровит ден.

Това не разтревожи особено Карл и Джони. Заклещени между езерото и джунглата, нещастните хорица нямаха никакъв избор. Те отлично знаеха какво ги чака на границата с Конго от другата страна — щяха да бъдат задържани и впрегнати на работа при нечовешки условия в опасните шахти на мините, докато не свършеха от глад, удавени под кални свлачища или затрупани от срутвания под земята.

След приключване на началните приготовления Джони прелетя с дакотата на ниска височина по брега на езерото и джунглата зад пристанището.

Самолетът имаше монтирана под фюзелажа 700-ватова озвучителна уредба „Скай шаут“. С нейна помощ крал Джон Кикуу Тембо се обърна на инхуту към поданиците си. Гласът му отекна от хълмовете:

— Крал Джъстин е мъртъв! Аз съм новият ви крал. Аз съм крал Джони. Искам от вас абсолютна лоялност и пълно подчинение. В замяна ще се грижа за вас и ще ви нахраня. Елате на старото летище под замъка. Не се страхувайте. Няма да ви сторя нищо лошо. Самолетът докара цяла планина царевично брашно за вас и това значи край на глада. Вашият нов крал Джони ви обича. Той няма да ви стори нищо лошо, напротив, ще ви даде работа и ще ви плати с много сребърни шилинги.

Не бяха изминали и няколко часа и първите сред новите поданици на Джони се показаха, за да проверят истинността на кралските уверения. Разбира се, само глупак би приел доброволно такава задача. Така че не ставаше дума за смелчаци, а за принудени да го направят. Това бяха три кльощави момичета, които нямаха и десетгодишна възраст, само по окъсани набедрени препаски. Те се държаха за ръце и плачеха от ужас.

Когато зърнаха чакащия ги на пистата Джони Конго, те се обърнаха и пищейки, побягнаха обратно към прикритието на джунглата. След малко отново бяха избутани напред от родителите им, но все така се притискаха едно в друго и плачеха. Негово величество ги потупа по главичките и даде на всяко шепа сладкиши, парче ярко оцветена басма и по голям черпак царевично брашно, загърнато в бананов лист. Тройката изтича обратно със съкровищата, които бързо им бяха отнети от чакащите ги възрастни.

След кратка пауза трите малки героини излязоха отново, този път водейки майките и по-голямата част от роднините си от женски пол. Воините на племето все още бяха недоверчиви. Жените получиха порционите си и изтичаха обратно при мъжете си, като викаха радостно. Следващата група изпратени бяха момчетата. Когато и те оцеляха след първата си среща с новия крал Джон, мъжете набраха смелост да се появят сами.

Не след дълго летището се изпълни с шумна тълпа, празнуваща смъртта на стария крал и възкачването на трона от слонова кост на щедрия нов монарх на Казунду.

Сам Енгвеняма и бойците му обикаляха и разпределяха мъжете и жените в работни батальони. Първата задача, която ги очакваше, бе ремонтът и удължаването на пистата, за да може тя да приема по-тежките транспортни самолети. След това щяха да се съсредоточат в разширяването на малкото пристанище за приемането на кораби, натоварени със строителни материали и тежко оборудване.