Порочен кръг

***

Карл Петер Куртмайер бил роден в Дюселдорф, Рейн — Рурската област на Западна Германия.

Баща му се казвал Хайнрих Еберхард Куртмайер. По време на Втората световна война Хайнрих бил младши офицер в нацисткото Гестапо. През последните дни на военни действия той бил пленен от британските сили, освободили концентрационния лагер Берген-Белзен. Хайнрих бил осъден от военен съд на четири години затвор за ролята си в извършваните в лагера на смъртта извращения.

След освобождаването му от затвора се завърнал в родния си Дюселдорф. Намерил работа в нощен клуб с името Die Lustige Witwe, което означавало „Веселата вдовица“. Бил добре изглеждащ млад мъж с културни обноски. Но бил също така ловък бизнесмен и много трудолюбив човек. Купил нощния клуб след смъртта на собственика му от неговата вдовица. За трийсет години създал верига от клубове из цяла Германия и се превърнал в богат човек.

Продължавал да управлява клубовете си и на седемдесет и две годишна възраст, когато наел в първия клуб в Дюселдорф млада танцьорка. Казвала се Марлене Имелда Клайншмид. Била умна, жизнена и красива. Била на деветнайсет години, когато Хайнрих Куртмайер се оженил за нея. Осемнайсет месеца след раждането на сина им Хайнрих Еберхард Куртмайер бил повален от рак на дебелото черво. Смъртта му била почти толкова неприятна, колкото и смъртта на еврейските мъже, жени и деца, за която бил отговорен в лагера на смъртта.

Марлене Имелда се оказала вдовица на „зрялата“ възраст от двайсет и една години.

Когато пристигнали оценителите, за да оценят стойността на имуществото на Хайнрих за данъчни цели, се разбрало, че той имал друг таен порок, съвсем различен от избиването на беззащитни евреи. Бил страстен хазартен играч. Противно на онова, в което повечето жители на Дюселдорф вярвали, оказало се, че Хайнрих изобщо не бил богат. Бил проиграл цялото си състояние. След като нощните му клубове били продадени, Марлене Имелда и невръстният й син се оказали почти мизерстващи.

Тя обаче все още била млада, красива и находчива. Знаела отлично къде са парите. Емигрирала в Съединените щати и само месеци след пристигането си там намерила работа като секретарка в разрастваща се компания за проучване на петролни находища, базирана в Хюстън.

Основателят и собственик на компанията се казвал Хенри Банок. Той бил симпатичен, неуморим и невероятен човек. Външно приличал на Джон Уейн с това-онова от Бърт Ланкастър. На младини бил пилот на изтребител в Корея и имал официално записани шест сваляния на противници. По-късно създал в Аляска собствена чартърна компания, която нарекъл „Банок Еър“. Навъртял много часове за големи компании за проучване на петролни находища и малко по малко в хода на работата се запознал с голям брой висши мениджъри. Те го научили на тънкостите в занаята и това станало за него пропуск в света на петрола. Не след дълго придобил няколко концесии за сондажи. Малко преди Марлене Имелда да започне работа за „Банок Ойл“, той купил първото си петролно находище на северния склон на Аляска, така че вече бил на практика мултимилионер. Двата му предишни брака били бездетни. Хенри отчаяно желаел да се сдобие със син. Това била и основната причина за провала на предишните му бракове — нито една от съпругите му могла да го дари със син.

Марлене била на двайсет и шест и още по-красива, отколкото по времето, когато се запознала с Хайнрих. Знаела как да достави удоволствие на мъж и в леглото, и извън него. Харесала се на Хенри Банок до полуда. Фактът, че вече имала петгодишен син, дори я правел още по-желана за него.

А Карл Петер Куртмайер приличал на майка си. Бил даже по-красив и от нея. Имал гъста руса коса, твърда линия на челюстта и леко източна извивка на очите, която му придавала мистериозност и замисленост. Този дребен недостатък обаче сякаш подсилвал съвършенството на останалите му черти.

Карл бил интелигентен и притежавал дар слово. Дори на тази ранна детска възраст той вече говорел испански, френски, немски и английски. Оценките му в училище били отлични от горе до долу. Хенри се впечатлявал от добре изглеждащи хора, които освен това били умни и сговорчиви. Също като майка си, Карл бил точно такъв.

Когато Хенри Банок се оженил за Марлене Имелда, той официално осиновил Карл и променил името му на Карл Питър Банок, премахвайки тевтонското звучене и начина на изписване на рождените му имена.

Хенри използвал връзките си, за да намери място на Карл в училището „Сейнт Майкъл" — едно от най-престижните частни средни училища в Тексас. Почвата там се оказала много плодотворна за момчето. Той бил винаги сред тримата най-добри ученици в класа, освен това играел американски футбол и баскетбол в отборите на училището.

Марлене доказала, че Хенри не е безплоден, както клюкарствали много от враговете му. Не изминали и три години от сватбата им, когато тя родила трикилограмова дъщеричка.

Също като майка си, Саша Жан била изключително красива. Била още мило и чувствително дете с подчертани музикални заложби. Започнала да учи пиано на тригодишна възраст, а преди да навърши седем, вече можела да изпълнява най-трудните в техническо отношение композиции в стандартния класически репертоар, в това число „Трети концерт за пиано“ на Рахманинов.

И обожавала по-големия си брат Карл.

Саша била почти на девет години, когато Карл правил насила секс с нея. Подготвял я за този момент през предишните шест месеца, като я подлъгвал, когато били сами, да гали половите му органи. Тогава Карл вече бил петнайсетгодишен и преждевременно полово развит. Научил Саша да си играе с пениса му, затварял ръката й върху него и я движел по дължината му, докато не се изпразвал. Бил търпелив и мил с нея, казвал й колко много я обича, какво умно и красиво момиче е и какво голямо удоволствие му носи. Невинната Саша гледала на тези игри като на възхитителна малка тайна между двама им, а тя страшно обичала тайните.

Любимото място на Карл за тези интимности била съблекалнята на плувния басейн в необятната градина на семейното имение. Най-доброто време било, когато баща им заминавал по служба в Аляска, а майка им си почивала след обяда. Марлене вече имала навика да изпива с обяда си по три-четири коктейла с джин и лайм, така че направо залитала, когато станела от масата, за да се отправи към спалнята. И Карл започнал да води Саша на плуване точно по това време.

Първия път, когато Карл се изпразнил в устата й, Саша неприятно се изненадала. Отвратила се от вкуса, разплакала се и заявила, че повече няма да си играе с него. Той я целунал и я успокоил, че не й се сърди, дори вече да не го обича, но въпреки това той продължавал да я обича.

Ала не се държал така, сякаш я обичал. През следващите седмици бил много отчужден и й подхвърлял злостни и омразни думи. В крайна сметка Саша предложила пак да ходят на плуване след обяда. Не след дълго привикнала с вкуса. Понякога той го вкарвал много дълбоко в гърлото й и вечер тя заспивала разплакана. Единственото важно за нея обаче било, че брат й пак я обича.

Един следобед той я накарал да си събуе гащичките. Седнал на пейката срещу нея и я погалил там. Тя затворила очи и се насилила да не се отдръпне, когато той вкарал пръста си в нея. Накрая се изправил и се изпразнил върху коремчето й. После й заявил, че е отвратителна, че трябва да се избърше и да не казва на никого. Накрая си тръгнал, без да каже нито дума повече.

Онзи вечер тя отказала да вечеря, така че майка й дала две супени лъжици рициново масло и я спряла от училище на следващия ден.

Три седмици преди празненството за деветия й рожден ден Карл дошъл в спалнята на Саша, когато домът утихнал. Съблякъл си пижамата и легнал в леглото й. Когато вкарал онова нещо в нея, болката била такава, че тя изпищяла, но никой не чул.

След като си тръгнал, тя установила, че кърви. Седнала на тоалетната чиния и слушала как кръвта й капе във водата. Толкова се срамувала, че не смеела да повика майка си. Освен това знаела, че майка й заключва спалнята си и никога не би отворила на чукане и молби.

След известно време кървенето спряло и тя натъпкала нощницата между краката си. Замъкнала се някак до края на коридора, където в шкафа за спално бельо намерила чист чаршаф, с който да смени окървавения. Пак така болезнено бавно отишла в кухнята, натикала изцапаната си нощница в торбичка за боклук и я скрила в кофата за смет.

На следващия ден станала обект на внимание за всички в класа. Обикновено била сред звездите по математика, но този път не успяла да пресметне отговора на нито една от задачите. Учителката я извикала след края на часа и я сгълчала за лошия резултат.

— Какво ти има, Саша? — хвърлила тя на масата страниците с теста. — Не приличаш на себе си.

Саша не отговорила. Прибрала се у дома и откраднала бръснарско ножче от банята на баща си. Заключила се в своята баня и си прерязала вените на китките. Една от прислужничките забелязала изтичащата изпод вратата кръв и с писъци се втурнала в кухнята.

Прислугата разбила вратата и я намерили. Извикали бърза помощ. Срязванията на китките й не били много дълбоки и поради това не могли да доведат до смъртта й.

Марлене я спряла от училище за три седмици. Когато пак започнала да излиза, Саша казала на учителката си по музика, че повече няма да свири на пиано. Отказала да участва във вечерта на музиката, насрочена за следващия петък. Няколко дни по-късно отрязала с ножица косата си и издраскала лицето си до кръв, убедена, че има пъпки от акне. Изражението й станала измъчено, а поведението й стеснително и неспокойно. В очите й се настанил страх. Вече не била красива. Карл й заявил, че е грозна и че повече не желае да си играят.

Месец по-късно избягала от дома. Полицията я открила осем дни по-късно в Албакърки, Ню Мексико, и я върнала вкъщи. Няколко месеца по-късно отново избягала. Този път се добрала чак до Калифорния, преди да я открият.

Когато я изпратили насила на училище, тя подпалила музикалния кабинет. Пожарът изпепелил цялото крило и пораженията възлезли на няколко милиона долара.

След продължително и изчерпателно медицинско изследване Саша била изпратена в психиатричната клиника „Деветте бряста“ в Пасадина, където била подложена на дълга и тежка терапия и последваща рехабилитационна програма. Никой не заподозрял, че е станала жертва на някакво извращение. Сякаш самата Саша напълно изтрила този спомен от паметта си.

Започнала бързо да надебелява. За шест месеца тялото й гротескно подпухнало и тя станала клинично затлъстяла. Продължавала да поддържа косата си остригана почти до кожа. Погледът в очите й затъпял и започнала да гризе ноктите си толкова дълбоко, че пръстите й се направо се деформирали. Смучела палеца си почти непрекъснато. Безпокойството й продължавало да се засилва и преминало в крайна агресия. Нападала санитарите и останалите пациенти при най-малък повод. Особено враждебно се държала с лекарите, когато я разпитвали за отношенията в семейството й. Страдала от безсъние и станала сомнамбул.

Когато на семейството й най-сетне било разрешено да я посети, Саша била намусена и затворена в себе си. Отговаряла на въпросите на родителите си с животински изсумтявания и нечленоразделни едносрични думи. Не искала да познае някогашния си обичен брат.

— Няма ли да поздравиш Карл Питър, миличка? — леко я сгълчала майка й, а Саша извърнала поглед. — Но той ти е брат, мила Саша — настояла Марлене.

Едва тогава Саша показала искра на съживяване.

— Аз нямам брат — заявила тя, изричайки за първи път пълно изречение, все така без да вдига поглед от пода. — Не искам брат.

При тези думи Хенри Банок станал и казал на жена си:

— Мисля че аз и Карл само влошаваме нещата с присъствието си тук. Ще те изчакаме на паркинга — и той кимнал с глава на Карл. — Хайде, момчето ми. Да се махаме оттук.

Хенри се ужасявал от сблъсъци с нещастието и страданието във всякаква форма, особено ако са свързани с него по какъвто и да е било начин. В такива случаи той просто затварял съзнанието си за проблема, блокирал го, дистанцирал се от него и се махал колкото може по-далече. Повече кракът на двамата с Карл Питър не стъпил в психиатрична клиника „Деветте бряста“.

От друга страна, Марлене не пропуснала нито един ден за посещение. Всяка неделя сутрин шофьорът я докарвал в Пасадина от сто и петдесет километра и тя прекарвала остатъка от деня, бъбрейки на мълчаливото си и необщително дете. При едно от посещенията си тя донесла дивиди с концертите за пиано на Рахманинов и го пуснала на плейъра на Саша, надявайки се това да съживи заспалия й музикален талант.

Още при първите ноти на „Трети концерт за пиано в ре минор“ Саша скочила на крака, сграбчила устройството и го запратила в стената със силата на безумец. Плейърът се разбил на парчета. Саша се хвърлила на пода, прибрала коленете си до гърдите в поза на зародиш, забила палеца си в устата и започнала ритмично да удря с глава в пода. Марлене повече не се опитала да се намесва в лечението.

От този момент нататък тя се ограничавала до това да чете на Саша поезия или да й дава подробен отчет за случилото се през седмицата. Саша мълчала и се държала възможно най-отчуждено. Седяла със забит в стената поглед и се клатела напред-назад на стола, все едно бил конче-люлка.