Порочен кръг

***

По спускащия се склон Хектор скъсяваше дистанцията до преследвания. Мъжът бе много по-млад от него, но Хектор бе по-бърз и в по-добра форма.

Той искаше да избегне схватка с голи ръце срещу противник, който почти сигурно носеше нож. Когато приближи жертвата си на десетина крачки, Хектор изнесе шилелата над рамо и със сила я изхвърли напред. Беше прекарал детството си в Африка, където малките му чернокожи приятели бяха експерти в хвърлянето на пръчки. Дори най-малкият от тях можеше да свали летяща яребица от двайсет крачки. И бяха научили Хектор да го прави. Шилелата се заби отзад в коленете на бягащия и той падна с вик на изненада.

Без да спира, Хектор вдигна шилелата и докато приближаваше падналия отзад, бързо пресметна някои фактори. Ако счупеше краката му, щеше да се наложи да го носи нагоре по хълма до спряната кола. От друга страна, ако счупеше ръката му, това щеше да сломи съпротивата му и същевременно да му позволи да докуцука до рейнджроувъра, особено ако Хектор го окуражаваше по пътя с тъпия край на тоягата. Той спря пред мъжа, който инстинктивно вдигна двете си ръце, за да запази лицето си. Хектор го удари с пълен замах във върха на лакътя и мъжът изкрещя при счупването на лакътната става.

Хектор хвана края на повредената ръка и я извъртя. Мъжът отново нададе вой и Хектор го изправи на крака.

— Господи, пич, причиняваш ми болка! — изхриптя той.

— Не говори така, че ми късаш сърцето — осведоми го Хектор. Изви ранената ръка високо между плещите му и го забута нагоре по склона. Когато стигнаха до рейнджроувъра, той видя Пади и Настя да слизат от другата страна надолу към него. Пади носеше пленника им преметнат през рамо с главата назад. Когато стигнаха до оградата, той пусна товара си през нея и извика на Хектор:

— Успя ли да помиришеш твоя приятел?

— Естествено — отговори му Хектор. — Моят мирише на чесън. А твоят красавец?

— Вони на същото — осъдително отговори Пади.

— И какво друго миришеше на чесън, че съм забравил? — попита Хектор.

— Дали не беше горящ бял фосфор от запалителна граната? — „досети“ се Пади и Хектор щракна с пръсти.

— Точно така! — Той силно изви счупената ръка на своя човек. — Я да видим сега, дали не сме подпалвали наскоро нечии къщи, а? — Жертвата му силно изквича. — Приемам това за утвърдителен отговор — осведоми го Хектор и го натъпка през отворената задна врата на колата.

Пади прескочи леко оградата и затегли втория по земята, като го държеше за петите, после го вдигна и безцеремонно го хвърли в колата върху партньора му. След това Хектор затръшна вратата и я заключи отвън.

— Нази, моля те, дръж ножа си готов, в случай че някой от тези хубавци започне да се вълнува — предупреди я Хектор, докато всички се качваха по местата си. Преди да запали двигателя, той се обади по мобилния на Пол Стоу: — Слушай, Пол. Приключвай за днес и се прибирай. Заловихме ги.

Подкара роувъра и без да бърза, се насочи към имението „Брандън Хол“. Когато премина по моста и влезе през главния портал, той не се отправи към основната сграда, а зави наляво и пое по черния път към стария хамбар. Неотдавна ремонтираната сграда се използваше като място за обяд през дните, когато излизаха на лов. Намираше се на почти километър от основния път и беше скрита зад дървета. Хектор паркира до най-далечния от шосето край на хамбара. Никой нямаше нито да чуе, нито да види какво щеше да се случи в хамбара.

Настя тръгна първа, за да отключи предната врата и да запали осветлението в хамбара, а Хектор и Пади издърпаха двамата пленници от задната седалка и я последваха в просторното помещение.

— Дръж ги под око, Пади — предупреди Хектор, макар да бе очевидно, че у двамата не е останало никакво желание за борба. Отправи се към редицата шкафове до задната стена на хамбара и се върна с голяма ролка жълт електрически кабел и клещи секачки. Един след друг той пристегна двамата пленници върху столове с прави облегалки, като остави свободни само ранените им ръце. Направи го професионално. Двамата бяха напълно безпомощни, приковани за столовете си.

— Добре, сега сложете свободните си ръце на масата пред вас — заповяда той. Когато се поколебаха, той се пресегна през масата, сграбчи китката на единия и рязко я изви. Мъжът изкрещя от болка и лицето му под качулката стана тебеширенобяло. По челото и брадичката му изби пот.

— Веднага! — настоя Хектор.

— Добре… добре! По-леко бе, човек! — измърмори младият мъж, движейки с мъка подутия си език, който запълваше цялата му уста. Без повече бавене той протегна ръката си към Настя, която се бе навела през масата към него. Тя надяна около отеклата му китка примката на кабела и я затегна.

— Мамка му, пич! — захленчи той. — Да ме убиеш ли искаш?

— Нека ти разясня няколко неща, другарю — каза му тя. — Първо, никак не ми допада да ми говориш мръснишки. Второ, не съм „пич“. Трето, да, нямаш представа колко бих искала да те убия — само ми дай повод и ще се увериш.

Вторият пленник проследи случилото се с партньора му и с готовност се подчини, подавайки без оплаквания ранената си ръка на Пади, който стоеше от другата страна на масата. Пади нахлузи примката на кабела връз китката му.

Хектор отиде зад двамата затворници и рязко свали качулките им, оставяйки главите им голи. Заобиколи масата и застана между Пади и Настя. После остана задълго вгледан в лицата им.

Бяха бели, и двамата около трийсетте. Беше очаквал да са чернокожи или поне силно мургави, защото убийците на Хейзъл бяха с такъв цвят на кожата.

„Цветът не означава нищо — напомни си той. — Някои от най-лошите, които познавам, са бели, а някои от най-свестните са черни.“

Огледа заловения от Настя. Беше с едро телосложение, с тъмна, невчесана коса, плоски славянски черти, жълти пъпки и ярки белези от акне по бузата и брадичката. От болката се потеше обилно. Не можеше да свали поглед от Настя, която държеше другия край на неговия кабел. Тя го гледаше със студен поглед.

Вторият бе като върлина и с нездрав цвят на кожата. Пясъчнорусата му коса започваше да изтънява. Очите му бяха червеникавокафяви, а зъбите — криви и безцветни. Хектор усещаше дъха му през масата.

— Добре, господа. Моля ви сега да внимавате. Казвам се Хектор Крос. Аз съм онзи, когото се опитахте да изгорите. Дъщеря ми се казва Катрин. Тя е още бебе. Опитахте се да убиете и нея. Трябва да ви е ясно, че не изпитвам добри чувства към вас. — Замълча, за да ги остави да обмислят думите му, и продължи: — Независимо дали ви харесва или не, ще трябва да отговорите на няколко въпроса. Ако отговорите откровено, ще получите десет кафяви точки. Увъртате ли, ще спечелите извиване на контузената ви ръка — и той се усмихна на онзи с белезите от акне: — Надявам се да ти е ясно какво означава „увъртам“, хубавецо?

— Лъжа — измърмори мъжът. Тънка струйка кръв течеше от ъгълчето на устата му. Той я облиза. Езикът му бе със следи от дълбоко захапване, подут и започваше да посинява.

— Правилно. Да започваме ли играта в такъв случай? — Изчака, но не получи отговор. Взе във всяка от ръцете си двата края на кабелите от Пади и Настя. — Първият въпрос е към теб — и той погледна онзи с кривите зъби. — Знаеш ли на какво вони дъхът ти?

— Не вони.

— Грешен отговор — осведоми го Хектор и рязко дръпна неговия кабел. Натрошените кости в лакътя изтракаха като зарове и мъжът изпищя. Задърпа се диво, за да се освободи. След малко се отпусна, задъхан и хлипащ. Хектор тихо повтори въпроса:

— Нека изясним: вони ли, или не?

— Да! Даа…! Вони…

— Отлично. Ще те наричам Петнистия, защото дъхът ти ми напомня за този на петнистия леопард. — После се обърна към другия. — Знаеш ли, че имаш пъпки?

— Да. Хубаво де… Имам няколко пъпки.

— По-скоро доста. Както и да е, това е новото ти име: Пъпчивия. Кажи ми сега, Пъпко… Откъде се снабдихте със запалителните гранати? — Тъмните очи на пленника се изместиха. Хектор повдигна лявата си ръка, с която държеше неговия кабел. — Бързо! — предупреди той.

— Даде ми ги чернилката.

— Интересен отговор, макар да наранява леко чувството ми за политическа коректност — усмихна се Хектор, ала усмивката по-скоро приличаше на озъбване. — Нека отсега нататък наричаме доставчика на гранатите „Достоен африкански гражданин“ или за по-кратко ДАГ.

— Все ми е едно — сви рамене Пъпчивия и изкриви лице заради болката, която движението му причини.

— И как се казва нашият ДАГ?

— Не знам.

— Внимавай! — предупреди Хектор и му показа края на кабела.

— Кълна се в гроба на майка ми. Не му знам името. Не съм го питал и не ми го е казвал.

— Как се срещнахте?

— Един човек, за когото работех някога, му е дал моето име.

— И каква точно работа си вършел преди? „Мокра“?

— Да… пречукахме един старец, който дължал пари, но не ги връщал. Като урок за другите…

— Как се казваше старецът и къде го направихте?

— Казваше се Чарли Бийн, мисля, но не си спомням адреса му… беше някъде из Кройдън. — Той изви глава, за да погледне партньора си: — Къде беше, Бонзо?

— Полсън Стрийт номер 16 — измънка Петнистия.

— Вие двамата засега се справяте доста добре — похвали ги Хектор. — И какво използвахте, за да изпратите Чарли Бийн на оня свят? Нож ли беше?

— Не. Стик за голф.

— Че откъде намерихте стик за голф?

— В сак зад вратата на спалнята му.

— Уедж ли беше, или пети айрън[3]? Колко удара? — поинтересува се Хектор, но лицето на Пъпчивия остана безизразно. — Няма значение, само се пошегувах — успокои го той. — Кой ви плати за Чарли Бийн и кой насочи ДАГ към вас?

— Не си спомням.

Хектор безмилостно рязко дръпна кабела, а Пъпчивия изрева и по челото му изби нова пот.

— Помисли си, де! — подкани го Хектор.

— Един букмейкър… казва се Арън Хърбстайн. Приема залози за кучета на стадионите в Ромфорд и Съндърланд.

— Благодаря ти, Пъпко. И как Хърбстайн букмейкърът ви уреди рандевуто с ДАГ?

— Ранде… к’во? — видимо се озадачи Пъпчивия.

— Среща. Къде и как се срещнахте?

— Чакахме го пред станцията на метрото на „Брикстън“ в девет часа миналата неделя сутрин, а той мина с кола и ни взе.

— Каква кола?

— Черен форд.

— Видя ли номера?

— Че за к’во ми е?

— Защо не? — поинтересува се Хектор и Пъпчивия сви рамене.

— Ами сигурно беше открадната.

— Естествено. Значи, качихте се вие двамата на задната седалка на форда и погледнахте шофьора. Кажи ми сега какво видя.

— Видях чернокож със смешна маска — с готовност отговори Пъпчивия.

— Маска на Ричард Никсън?

— Нее… беше маска на Доли Партън.

— А как разбра тогава, че е чернокож?

— Нали му виждах тила. Беше си черен.

— Какво друго забеляза за него?

— Ами… беше музи.

— Музи ли? Това пък какво е?

— Мюсюлманин. Хаджия.

— И си разбрал това, като си му видял само тила?

— Нее, той имаше татус на Маалик.

— Какво е Маалик?

— Ангел. Музиангел. Има една банда, наричат се Маалик, защото мислят, че са воини на Аллах или някаква подобна дивотия. Татуират си знака и си въобразяват, че това ги прави голяма работа. Само че са си банда улични бойци, опитващи се да припечелят нещо като нас, останалите. Обикновено се бием с тях за територия. Само че този път имахме общ бизнес. Този маалик ни предложи пет бона, за да подпалим една голяма стара къща в полето.

— Моята къща — подчерта Хектор.

— Извинявай, шефе. Ако знаех, щях да му кажа да си завре петте бона дълбоко отзад — побърза да поясни Пъпчивия. — Знаех, че ни наема за работа, която той е приел да свърши. Така правят лайнарите маалик. Някой им възлага работа за десет бона, а те ни я предлагат за пет. Пълни лайнари, казвам ти.

— И ти прие работата?

— Вече съжалявам — измърмори разочаровано Пъпчивия. — Не знаех за теб и дъщеря ти. Но пет бона са си пари. Нямаш грижи за доста време. Този маалик ми каза, че къщата била на някакъв старец, който бил съвсем безвреден.

— И виж докъде те докара това… — Хектор дръпна два пъти кабела с всички сили. Пъпчивия изпищя, гласът му се пречупи и той започна да хленчи несвързано.

— Моля те, спри! Нали ти казвам всичко… Не го прави пак, моля те. — По бузите му се стичаха сълзи, провирайки се бавно между пъпките. Нямаше свободна ръка, за да ги избърше и те капеха по ризата му.

— Не, не си ми казал още всичко, Пъпко. Разкажи ми сега за татуировката на Маалик. Опиши ми я.

— На големина е колкото… колкото монета от десет пенса. Прилича на червей, който изпълзява от купчина лайна… всичко е навито едно в друго. Мисля, че е някакво музиписмо. Но не всички могат да я носят — тя е само за шефовете на отделните братства.

— В какъв цвят е?

— Различен за различните братства.

— А на твоя човек? Онзи, дето ти даде петте бона? Какъв беше неговият цвят?

— Нали е американец?

— По какво разбра?

— Първо, говореше с акцент на янки. На второ място, татуировката му беше червена. Бонзо и аз проверихме, преди да приемем поръчката. Червено означава калифорнийското братство.

— И какво го е довело на тази страна на Атлантика?

— Де да знам! Но трябва да беше един от техните „капо ди капо“, нещо като Роберт де Ниро, нали се сещаш?

— Не му ли знаеш името? — настоя Хектор, но Пъпчивия енергично поклати глава.

— Не! Това е всичко, което знам.

— И къде са петте хиляди лири, които ти дадоха за работата?

— Не са тук, не ги взех.

— Попитах те къде са, а не къде не са.

— Дадох ги на приятелката ми да ги пази.

— Имаш приятелка? Господи, не мога да се възхитя на вкуса й спрямо мъжете. Както и да е, извадила е голям късмет. Има пет бона и няма да й се наложи повече да вижда отвратителното ти лице. Защо ли? Защото, ако не те убием, има едни момчета в синьо, които ще те заключат за двайсет, трийсет или повече години, нали се сещаш? Подпалвачество и няколко убийства, нали така? Вие, господа, сте в неизгодната позиция между чука и наковалнята. — Те го гледаха с абсолютна безнадеждност. Хектор се обърна към Настя: — Няма какво повече да научим. Какво според теб трябва да направим с тях, Настя? Макар че май се досещам какво ще предложиш…

— Аз казвам да ги убием. Нека се оправя с Пъпчивия. Той ми каза някои много гадни неща. И продължавам да съм му много, ама много ядосана.

— Ще бъде забавно да погледаме — подхвърли Хектор и се обърна към Пади: — Твоето мнение?

— Нямаме време за губене с тази лайнари. Нека направим както предлага Настя и да приключваме.

Хектор се престори, че обмисля ситуацията. Двамата пленници го наблюдаваха тревожно. Накрая той въздъхна.

— Предложението определено е крайно примамливо. Но ще ни създаде много работа с почистването. Не е лесно да се отървеш надеждно от човешки труп. Мисля да проявим милосърдие и да им дадем време да си помислят и да се разкаят за греховете си, имам предвид двайсет— трийсет години на разноски на Нейно величество. Това им стига.

Той извади телефона си и набра 999. След четиридесет минути в имението пристигнаха две полицейски панди от управлението в Уинчестър.

Полицаите бяха крайно вежливи и почтителни с Хектор. Бяха наясно с общественото му положение и знаеха за убийството на Хейзъл. Опитаха се да облекчат цялата процедура по арестуването, за да не създават излишни проблеми на опечаления. Но нощта въпреки това се оказа мъчително дълга. Първоначално Хектор настоя да останат в „Брандън Хол“, докато не бъде установено какво се е случило с всичките му служители там. Беше след полунощ, когато пожарникарите откриха в пепелта четвъртия и последен труп.

Беше на иконома, който се бе оказал заклещен от пламъците в собствения си килер. Беше се задушил от дима, но бе успял да покрие главата си с огнеустойчивото одеяло от комплекта за екстрени ситуации. Лицето му бе практически запазено, със само повърхностни изгаряния, но от шията надолу бе буквално овъглен.

След като пожарникарите прибраха тялото му в зелен пластмасов чувал, Хектор се извърна и тръгна към рейнджроувъра. Последваха полицейските коли до управлението в Уинчестър, за да дадат писмени показания.

Двамата затворници бяха уведомени за правата им, обвинени и заключени в отделни килии в предварителния арест. После Хектор, Пади, Настя и Пол Стоу бяха отведени в отделни стаи, за да дадат показанията си.

Беше много изморително, но те бяха отрепетирали какво да кажат и всичко мина гладко.

Хектор дори съобщи официално разкритието за предишно платено убийство на някой си Чарлс Бийн, живущ на Полсън Стрийт 16. Детективът сержант, който снемаше показанията на Хектор, се извини и отиде на компютъра си в своя офис. Върна се след около десетина минути. Когато седна отново срещу Хектор, лицето му бе мрачно.

— Потвърди се в централния ни архив. Има такова име и такъв адрес. Неразкрито убийство от 5 март преди две години.

Настя пък предаде сгъваемия нож, който бе уловила във въздуха, и обясни как обвиняемият я е нападнал с него и тя е трябвало да се отбранява, за да го обезоръжи. Полицаят, който снемаше показанията й, я изгледа видимо впечатлен.

— И вие му счупихте китката с един удар с крак?

— Внимавах да не използвам прекомерна сила — обясни Настя.

— Исках да кажа, че вие сте толкова малка, а той е толкова едър!

Малко са мъжете, които можеха да устоят на дребната рускиня, когато тя замигаше с клепачи и започнеше да се държи като невинно дете.