Порочен кръг

***

Мъчително изтече един час, а вторият се проточи дори още по-болезнено. Едва тогава в чакалнята се появи странно изглеждаща медицинска сестра. Носеше пластмасова шапка върху косата си. На шията й висеше свалена хирургическа маска, а краката й бяха в калцуни.

— Как е жена ми? — посрещна я с въпрос Хектор.

— Доктор Ървин ще отговори на всичките ви въпроси — каза му тя. — Моля, последвайте ме.

Отведе го в частно крило, непосредствено до операционните зали. Изглежда, това бе една от стаите за възстановяване след операция. Сестрата отвори вратата и отстъпи встрани, за да му направи път да влезе. Хектор се озова в стая с боядисани в зелено стени. В дъното имаше единствено болнично легло. До него на стойка стоеше кардиомонитор, който издаваше слаби звукови сигнали. По екрана му подскачаше светлата зелена точка на лъч, изобразяващ ритъма на сърдечната дейност на пациента в леглото. Той оставяше ярка, назъбена като трион следа. Само след няколко секунди стоящият на прага Хектор осъзна, че сърдечният ритъм не бе равномерен. Няколко бързи удара на сърцето бяха следвани от подчертана пауза, след която идеше неуверен удар, а след него още три или четири.

Ървин стоеше наведен над пациента в леглото и наблюдаваше лежащото тяло. Изправи се, когато усети зад себе си присъствието на Хектор, и се отмести, за да му позволи да види лицето на Хейзъл.

Главата й бе обвита в стегнат тюрбан от бял бинт, който стигаше до под брадичката и покриваше ушите. Долната част на тялото й бе скрита под чаршаф. Все още бе в зелените дрехи, в които я бяха оперирали. Във вените на ръцете й бяха вкарани игли за интравенозни вливания. Пластмасови тръбички се спускаха от торбички с течност, окачени на стойки на колелца.

— Как е тя? — попита Хектор, полагайки усилие да овладее гласа си.

Ървин се поколеба. Кардиомониторът издаде сигнала си два пъти, преди той да се реши да отговори.

— Отстраних куршума. Но пораженията на меките тъкани бяха по-големи от очакваното. Това нямаше как да се види на рентгеновите снимки.

Хектор бавно се приближи до леглото и погледна надолу към жена си. Лицето й бе бяло като платно. Очите й бяха леко отворени. През извитите й мигли обаче се виждаше само бялото. От лявата й ноздра излизаше пластмасова тръба, свързана с машината за подаване на кислород отстрани. Дишането й бе толкова повърхностно, че трябваше да доближи лицето си на сантиметри от нейното, за да го долови. Целуна устните й, като ги докосна едва. Изправи се и погледна Ървин.

— Какви са шансовете й? — попита. — И не ме лъжете.

Докторът отново се поколеба, после сви рамене едва доловимо.

— Петдесет на петдесет… може би по-малки.

— Ако дойде на себе си, ще се възстанови ли изцяло мозъчната й дейност?

И отново Ървин не бе сигурен. Помисли и след малко отвърна:

— Вероятността е малка.

— Благодаря ви за откровеността — каза Хектор. — Мога ли да остана при нея?

— Разбира се. Онзи стол е за вас. — Лекарят посочи стола от другата страна на леглото. — Направих всичко, каквото зависеше от мен. Сега трябва да предам съпругата ви на доктор Дали, който работи в болницата. Той вече я прегледа. Стаята му е малко по-нататък по коридора. Ще дойде тук веднага щом сестра Палмър го извика — и той кимна към сестрата, която оправяше кранчетата на интравенозните системи.

— Сбогом, господин Крос. Бог да благослови вас и прекрасната ви съпруга.

— Сбогом и благодаря ви, доктор Ървин. Знам, че никой не би могъл да направи нещо повече за нея. Как стои въпросът с хонорара ви?

— Не се безпокойте сега за това. Секретарката ми ще ви изпрати сметката.

Когато лекарят излезе, Хектор се обърна към сестра Палмър:

— Аз съм съпругът й.

— Знам. Седнете, господин Крос. Чакането може да е дълго.

Хектор премести стола си по-близко до леглото и седна.

— Мога ли да държа ръката й? — попита той.

— Да, но моля ви, внимавайте да не разместите абокатите.

Хектор се пресегна внимателно и хвана три от пръстите на Хейзъл. Бяха студени, но не толкова, колкото сърцето му. Огледа лицето й. Клепачите бяха притворени. Очите бяха обърнати нагоре в очните кухини. Зениците не се виждаха. Виждаха се само сектори от ирисите. Бяха загубили сапфирносиния си блясък… бяха мътни и безжизнени. Премести стола си отново, така че ако тя отвореше очи, той да се намира в посоката на погледа й. Искаше да бъде първото нещо, което тя да види, когато дойде на себе си… съзнателно си наложи да не използва думичката „ако“.

Слушаше неравномерните сигнали на кардиомонитора и от време на време поглеждаше към повдигането и отпускането на меховете на кислородния апарат. Единствените други звуци бяха от тропането на токчетата на сестра Палмър по плочките на пода и шумоленето на полата й, докато се движеше из стаята. Погледна ръчния си часовник. Беше му подарък от Хейзъл за последния му рожден ден — платинен модел с характерния за „Ролекс“ син циферблат. Беше два без двайсет сутринта. Беше буден от изгрев-слънце на предния ден. Брадичката му се отпусна върху гърдите и той си позволи да задреме, но беше сигурен, че дори най-малката промяна в звука от кардиомонитора щеше моментално да го разбуди.

Сънува, че двамата с Хейзъл изкачват хълмовете в ранчото им в Колорадо. Хванати ръка за ръка, те следваха пътеката, извеждаща до мавзолея на Хенри Банок. Кайла тичаше пред тях.

— Искам да видя тате! — смееше се тя и ги гледаше с извърната през рамо глава. Приликата между майка и дъщеря бе поразителна.

— Изчакай ме! — извика след нея Хейзъл. — Идвам с теб.

Някакъв страх обхвана Хектор и той стисна силно ръката й.

— Не! — каза. — Остани с мен. Не трябва да ме напускаш. Не трябва никога да ме напускаш.

После усети ръката й на рамото си и чу друг глас да говори:

— Господин Крос, добре ли сте? — Отвори очи и видя стоящата пред него сестра Палмър. Изражението й бе загрижено. — Викахте нещо насън.

Трябваха му няколко секунди, за да дойде на себе си. Спомни си къде се намираше. Погледна към Хейзъл. Тя не бе променила позата на главата си, но очите й бяха отворени. В тях отново блестеше лазурносиньото. Виждаше го…

— Хейзъл! — настойчиво прошепна той. — Стисни ръката ми!

Но нямаше реакция. Пръстите й оставаха отпуснати и студени. Той прекара лявата си ръка пред лицето й, но очите й не помръднаха — те оставаха вперени в него.

— Аз съм Хектор — прошепна й. — Обичам те. Мислех, че съм те загубил.

Той се взря в очите й и му се стори, че вижда зениците й минимално да се свиват, макар че може би по-скоро така да му се бе искало. След това чу ритъма на кардиомонитора — беше учестен и равномерен.

— Вижда ме — посочи той. — Чува ме! — Гласът му се засилваше.

— Успокойте се, господин Крос — каза сестра Палмър. — Не избързвайте. Церебралните поражения… — Но той не искаше да слуша думите й.

— Казвам ви, че ме вижда и чува — и той посегна, за да докосне бледата студена буза на Хейзъл. Усети куражът и решимостта му да се възвръщат. — Сестра Палмър — с подчертано ясна артикулация нареди той, — идете в родилното отделение и кажете на дежурната сестра да донесе дъщеря ми тук. Сестрата се казва Бони.

— Това е невъзможно, сър. Тук е болница и…

— Сестра Палмър, имате ли деца? — прекъсна я той.

Тя се поколеба и му отговори с променен глас:

— Имам шестгодишен син.

— Представете си тогава как бихте се чувствали да умирате, без да сте го видели…

— Имаме правила… — неубедително възрази тя.

— Които ни най-малко не ме интересуват. Жена ми може да умре. Слезте в родилното и донесете тук дъщеря й. Веднага!

Сестра Палмър се поколеба и прошепна:

— По това време на нощта има толкова малко хора.

Но изправи гръб и тръгна към вратата. Затвори я тихо зад себе си. Хектор доближи устни до ухото на Хейзъл и прошепна:

— Права беше, Хейзъл, любима! Момиченце се оказа. Казва се Катрин Кайла, точно както смяташе да я кръстиш. — Той се вгледа в очите й, търсейки признаци на живот. Имаше усещането, че гледа в две бездънни сини езера. — Сега ще донесат Катрин. И ще видиш колко е хубава. Косата й ще бъде златна, също като на сестра й. Тежи почти три килограма… — Той нежно я погали по бузата, продължавайки да й шепне мили думи и окуражавания.

Кардиомониторът продължаваше да издава равномерен сигнал. Назъбената линия върху екрана бе периодична и с еднаква амплитуда.

На Хектор му се стори, че чака цял век, но в един момент вратата зад него се отвори и влезе сестра Палмър. Усмихваше се. Следваше я Бони — сестрата в родилното отделение. В ръцете си носеше опакован в синьо одеялце пакет. Хектор скочи на крака и се втурна към нея. Без да каже нито дума, Бони му подаде пакета. Хектор посегна към него неуверено, после отстъпи и прошепна:

— Откъм кой край да я поема? Страх ме е да не я изпусна.

— Сгънете ръка — нареди му Бони и той се подчини. Тя положи Катрин в сгъвката на лакътя му. Хектор беше изплашен сякаш държеше тиктакаща бомба.

— Никога не съм правил това.

— Тя няма да се счупи — увери го Бони. — Бебетата са много издръжливи. Дръжте я сякаш я обичате.

Малко по малко Хектор започна да се отпуска. Усмихна се.

— Мирише много хубаво — отбеляза той и усмивката му се разшири. — И е едновременно топла и мека.

— Аха! — потвърди Бони. — Бебетата са точно такива.

Хектор се обърна пак към леглото, продължавайки да държи бебето в ръцете си. Наведе се над Хейзъл, за да изравни личицето на Катрин с нейното.

— Погледни я! — прошепна той. — Не е ли разкошна?

Нищо не помръдна в лицето на Хейзъл — изражението й остана все така пасивно, а очите й безизразни. Той приближи двете лица едно до друго.

— Мисля, че дъщеря ти се нуждае от целувка, госпожо Крос — каза той и допря устните на Катрин до тези на Хейзъл. Устните на бебето веднага започнаха да правят опити да смучат, насочвани от топлината. То размърда глава, докосвайки лицето на майка си. Но лицето не помръдваше — то оставаше каменно и тебеширено бледо.

Когато Катрин не можа да намери какво да суче, тя изписка. Безсилието й внезапно се превърна в гняв и изпискването бе последвано от сумтене и приглушено мучене — най-емоционалните звуци за ушите на една майка. Но пак нищо в изражението на Хейзъл не помръдна.

Съкрушен, Хектор върна Катрин в люлката на ръцете си. Беше се надявал на нещо, на най-малкия знак, че тя осъзнава, че детето се гуши в бузата й.

И тогава пред погледа му се случи малко чудо: в сините дълбини на лявото око на Хейзъл се зароди сълза. Беше с размера на малка перла и блестеше със същото преливане на цветове.

— Плаче — прошепна Хектор, невярвайки на себе си. — Вижда… Знае… Разбира.

Бони се приближи и взе детето.

— Сега трябва да си ходим. Рискувам работата си. — Тя бързо отиде при вратата и го погледна оттам с усмивка. — Наистина рискувам, но се радвам, че го направих.

— И аз — разстроено каза Хектор. — Длъжник съм ви, сестра Бони. Много, много голям длъжник.

Когато Бони изнесе Катрин, Хектор погледна към сестра Палмър.

— И на вас! — увери я той.