Скулптора

1.

— Боже мой, закъснявам! — възкликна Мелинда Уолис и скочи от леглото, когато уморените й очи се взряха в дигиталния часовник на нощното шкафче. Беше стояла до три и половина сутринта, за да учи за изпита по клинична фармакология, който беше след три дни.

Все още леко зашеметена от съня, тя непохватно обиколи стаята, докато мислеше какво да направи първо. Забърза към банята и видя отражението си в огледалото.

— Мамка му!

Протегна ръка към чантичката с гримовете и започна да пудри лицето си.

Мелинда беше на двайсет и три години и според статия, която беше прочела в лъскаво списание преди няколко дни, възпълничка за ръста си — само метър и шейсет. Дългата й кестенява коса винаги беше завързана на опашка, дори когато спеше, и никога не излизаше, без да си сложи пудра, за да скрие акнето на лицето си. Вместо да измие зъбите си, тя бързо пръсна малко вода за уста, за да прогони лошия дъх.

Върна се в стаята и намери дрехите си спретнато сгънати на стола до бюрото — бяла блуза, дълга до коленете бяла пола, чорапи и ниски бели обувки. Облече се за рекордно време, излезе от малката къща за гости и хукна към главната сграда.

Мелинда учеше трета година за бакалавърска степен за медицинска сестра и болногледачка и за да изпълни стажантската си програма, всяка събота и неделя работеше като домашна болногледачка. От четиринайсет уикенда се грижеше за господин Дерек Никълсън в Шевиот Хилс, Западен Лос Анджелис.

Две седмици преди да бъде наета, на господин Никълсън бяха поставили диагноза рак на белите дробове в напреднал стадий. Туморът вече беше колкото костилка на слива и бързо го разяждаше. Да се движи за него беше твърде болезнено и понякога той се нуждаеше от кислороден апарат и говореше с глас, който едва се чуваше. Въпреки молбите на дъщерите му господин Никълсън отказа да се подложи на химиотерапия. Не пожела да прекара останалите си дни затворен в болнична стая и предпочете да си остане у дома.

Мелинда отключи предната врата, влезе в просторното фоайе и се втурна в голямата, но оскъдно обзаведена всекидневна. Стаята на господин Никълсън се намираше на първия етаж. Както обикновено сутрин, къщата беше загадъчно тиха.

Дерек Никълсън живееше сам. Съпругата му беше починала преди две години и въпреки че ги посещаваха всеки ден, дъщерите му си имаха свой живот.

— Съжалявам, че закъснях — извика Мелинда и отново погледна часовника си. Беше закъсняла точно четирийсет и три минути. — Мамка му! — измърмори тя. — Дерек, буден ли си? — попита и хукна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

Още когато се запознаха, Дерек я помоли да се обръща към него на малкото му име. Не харесваше официалното „господин Никълсън“.

Докато се приближаваше до вратата на стаята му, Мелинда долови силна, противна миризма, която се разнасяше отвътре.

„По дяволите!“ — помисли си тя.

— Е, добре, първо ще те измием… — каза Мелинда и отвори вратата, — а после ще ти донеса закус…

Тя се вцепени, очите й се разшириха от ужас и въздухът излезе от дробовете й, сякаш изведнъж я бяха изстреляли в космоса. Съдържанието на стомаха й се надигна към устата й и тя повърна до вратата.

— Мили Боже! — Това бяха думите, които възнамеряваше да изрече, докато мърдаше треперещите си устни, но от тях не излезе звук. Коленете й се подкосиха и светът се завъртя пред очите й. Мелинда се подпря на рамката на вратата, за да не се свлече на пода. И в същия миг ужасените й зелени очи съзряха отсрещната стена. Едва след момент осъзна какво вижда и в сърцето й като гръмотевична буря се надигнаха първичен страх и паника.