Скулптора

113.

— Хвърли оръжието, детектив — заповяда Скулптора, втренчи се в очите на Хънтър и опря електрическия нож в гърлото на Скот Брадли.

Робърт не помръдна. Ръката му не трепна.

— Сигурен ли си, че искаш да играеш тази игра, Робърт? Добре, нямам нищо против.

Мощният електрически нож беше включен и бръмченето му отекваше в стаята като хиляди зъболекарски бормашини.

Скот беше толкова ужасен, че от устата му излизаше само немощно хленчене.

Хънтър не помръдваше.

— Както искаш. — С мълниеносно движение Скулптора сграбчи дясната ръка на жертвата си и доближи ножа до показалеца. Остриетата с лекота срязаха кожата и костта. Пръстът тупна на пода като мъртва птица. Кръв изпръска всичко наоколо.

Скот издаде гърлен вик и се опита да дръпне ръката си, но вече беше късно. Пръстът му го нямаше и ръката му беше окървавена. Скот придоби такъв вид, сякаш щеше да припадне.

— Добре — извика Робърт и вдигна ръце. — Ти печелиш. — Той спусна предпазителя на пистолета си и сложи оръжието на пода.

Скулптора изключи електрическия нож.

— Ритни го насам. И по-надалеч от теб.

Хънтър се подчини и ритна пистолета си към Скулптора. Оръжието се плъзна по бетонния под и се удари в стената.

— И резервното оръжие.

— Нямам.

— Сериозно? — Скулптора отново включи електрическия нож.

— Не! — изкрещя Скот.

— Нямам — извика Робърт. — Не нося резервно оръжие.

— Добре. Съблечи се… бавно. Свали дрехите си и ги хвърли настрана. Може да запазиш бельото си.

Хънтър изпълни заповедта.

— А сега легни по лице и разпери крака и ръце.

Робърт знаеше, че трябва да съдейства. Времето за него и Скот изтичаше.

— Знаеш ли нещо? — попита Скулптора, докато превързваше ръката на Скот. — Не се съмнявах, че ще се досетиш. Знаех, че ще свържеш нещата, ще изтълкуваш значението на скулптурите, ще видиш сенките им и ще разбереш какво ти казвам. Не очаквах обаче, че ще го направиш толкова бързо. Не и преди да приключа. Не и докато липсва тази последна част. Как го направи? Как се досети?

Хънтър подпря брадичка на бетонния под и погледна в очите Скулптора.

Оливия, голямата дъщеря на Дерек Никълсън, най-после излезе иззад металния стол. Беше цялата в черно. Носеше трико от непромокаема материя с вдигнат догоре цип. Махна качулката от главата си и Робърт видя, че си е сложила черна гумена шапка. Обувките й бяха няколко номера по-големи за краката й. Хънтър си спомни какво беше казал главният криминалист за отпечатъците от обувки, намерени на второто местопрестъпление, лодката на Насхорн — че разпределението на тежестта на всяка стъпка е неравномерно. Това предполагаше, че убиецът или куца, или нарочно носи голям номер обувки. Оливия още държеше в ръката си електрическия нож.

— Успя да ме заблудиш. Беше много убедителна — каза Робърт, припомняйки си първия ден, когато я видя в дома на баща й. — Поведението ти… Сълзите… неконтролируемото треперене… отчаянието в гласа ти… Повярвах на всичко.

Оливия не трепна.

— Е, как се досети? — повтори тя.

Той преглътна. Трябваше да печели време.

— От една приятелка на майка ти — отвърна и видя, че думите му удариха като камшик Оливия.

Гняв и тъга изпълниха очите й. Тя изчака малко, за да се успокои.

— Каква приятелка?

— Една нейна позната. Не знам истинското й име. Представи се като Джуд.

— Какво ти каза?

Робърт се закашля.

— Не много.

Оливия зачака, но той не добави нищо повече.

— Продължавай да говориш или ще започна да режа.

— Тя ни се обади, за да ни разкаже за жертвите. Твоите жертви.

— Какво ви каза?

— Пребили я. Цялата група. Също като майка ти.

Хънтър видя, че лицето на Оливия се зачерви от гняв. Горящите й очи се съсредоточиха върху Скот, който слушаше внимателно, но още беше уплашен и очевидно изпитваше силна болка.

— Разбрахме какво изобразяват фигурите на сенките — побърза да добави Робърт, опитвайки се да принуди Оливия отново да насочи вниманието си към него. — Но ги изтълкувахме погрешно… донякъде.

Усилията му се увенчаха с успех. Тя отново се обърна към него.

— Отне ни известно време, но се досетихме какво означават койотът и гарванът. Ти ни казваше, че баща ти е лъжец.

— Той не ми беше баща — с отвращение изрече Оливия.

— Добре. Извинявай. Ти ни казваше, че Дерек Никълсън е бил измамник и лъжец — поправи се Хънтър.

— Такъв беше. — Гласът й потрепери от гняв. — Бях на три години, когато майка ми умря. Лъгаха ме двайсет и осем години. Разиграваха ме като кученце, за да повярвам в една лъжа.

— Много съжалявам — каза Робърт и замълча за миг. Извитият му врат започна да го боли. — Но ни отне цяла вечност, докато разберем, че ни разказваш някаква история, сцена по сцена, като в куклен театър.

Скот изглеждаше озадачен.

Оливия не каза нищо.

— Но разчетохме погрешно втората скулптура и сянката й — продължи детективът. — Обмислихме десетки тълкувания и накрая аз бях убеден, че ни показваш сцена на бой. Група младежи, които са излизали заедно и са се напивали и надрусвали. Един ден се сбили, нещата излезли от контрол и някой умрял. Освен това стигнахме до заключението, че Андрю Насхорн е бил водачът на групата.

— Той беше боклук — заяви Оливия.

— Но ти не си ни показвала сцена на бой, нали? — попита Робърт. — Не си изобразила двама души, които се бият на земята, а останалите от групата гледат. Показала си ни сцена на изнасилване, в която другите гледат.

— Не са гледали, а са се редували. — В очите й гореше блясък като разразяваща се буря.

— Тя беше улична курва. — Скот най-после беше събрал сили да говори. — Анди я забърса на един тъмен ъгъл на Сънсет Стрип. Тя си го търсеше. Чукаше се, за да си изкарва прехраната. Това не е изнасилване.

Оливия се завъртя толкова бързо, че се превърна в неясно, размазано петно, и заби юмрук в челюстта му.

Из стаята се разхвърчаха пръски кръв.

— Няма да говориш, докато не ти кажа, лайнар!

Хънтър трепна на пода.

— А ти не мърдай, докато не ти кажа.

— Никъде няма да ходя.

Напрежението се засилваше.

— Слушам те — каза Оливия. — Как се досети, че е сцена на изнасилване?

— Джуд също е била проститутка. Когато се свърза с нас, тя ни разказа как една нощ се качила в колата на Насхорн и той я закарал някъде, където чакали останалите от групата. Изнасилили я групово, пребили я и правили каквото искат с нея. — Робърт отново се закашля. — След това Джуд ни разказа за жената, която срещнала, Рокси. — Той погледна Оливия, за да прецени реакцията й. По изражението й личеше, че името й е познато, но тя не каза нищо и Хънтър продължи: — Рокси казала на Джуд, че не е проститутка. Не го била правила никога, но тогава била отчаяна. Имала болно дете и нямала пари за лекарство. Смятала да работи на улицата само една нощ, за да изкара достатъчно пари. Жертвала се заради детето си. — Робърт погледна Скот. — Ето защо не е била улична курва, не си го е търсела и не се е чукала, за да си изкарва прехраната. Била е отчаяна, не е имала избор и се е страхувала за живота на детето си.

Очите на Оливия се напълниха със сълзи.

— Страдах от астма. Спомням си, че получавах ужасни пристъпи, когато бях малка.

— Джуд ни каза, че една нощ видяла Рокси да се качва в колата на Насхорн. Опитала се да я спре, но закъсняла. Никога повече не видяла Рокси.

— Името й беше Сандра. Сандра Елуд. И аз се казвам Оливия Елуд. — Тя отново отиде зад стола на Скот.

Хънтър не я виждаше какво прави.

— Разкажи му — заповяда Оливия на Скот през стиснати зъби и размаха ножа пред очите му. — Разкажи му как се е случило. — Гневът я накара да се разтрепери.

Скот я гледаше неуверено с широко отворени очи.

Със светкавично движение, преди той да успее да реагира, Оливия сграбчи кутрето му и го изви назад, докато го счупи. Изпукването беше толкова силно, че го чу дори Робърт, който беше в отсрещния край на стаята. Скот изкрещя от болка и Оливия го зашлеви през лицето.

— Разкажи му или ще строша всяка кост в тялото ти, а после ще те накълцам на парчета.