Скулптора

16.

— Знаеш ли какъв е проблемът? — обърна се Андрю Насхорн към монтьора, който се беше навел над мотора в малкото машинно отделение на средната му по големина платноходка.

Насхорн беше петдесет и една годишен, с гъста светлокестенява коса, голям гръден кош и наперена походка, която говореше, че все още знае как да се води юмручен бой. Белегът над лявата му вежда и изкривеният нос бяха спомен от дните му на боксьор.

Той прекарваше цялата година в очакване на официалното начало на лятото. Вярно е, че в Лос Анджелис и по-голямата част на Южна Калифорния лятото е почти безкраен сезон, но много собственици на лодки смятат за най-добри за плаване първите няколко официални седмици. Ветровете са леки и не спират, а океанът е по-спокоен от всякога. Водата е по-бистра и облаците, изглежда, отиват да оцветяват небето някъде другаде.

Насхорн винаги подаваше заявление за двуседмичния си отпуск в началото на всяка година. Периодът неизменно беше същият — първите две седмици на лятото. Правеше го от двайсет години. И от двайсет години почивката му беше една и съща — взимаше малко дрехи, храна и риболовните си принадлежности и изчезваше в Тихия океан за четиринайсет дни.

Насхорн не ядеше риба. Ловеше я само за спорт и защото това го отпускаше. Използваше само кръгли кукички, защото бяха по-милостиви към рибите.

Въпреки че имаше много приятели, той винаги плаваше сам. Беше се женил веднъж, преди повече от двайсет години. Един следобед, докато Насхорн беше на работа, съпругата му Джейн получи сърдечен удар в кухнята им. Случило се толкова бързо, че тя не успяла да стигне до телефона. Бяха женени от три години, а той не знаеше, че Джейн има сърдечно заболяване.

Смъртта й го съкруши. За него Джейн беше единствената. От първия ден, в който се срещнаха, той искаше да остарее с нея, или поне така се надяваше. Първите две години след кончината й бяха мъчителни. Няколко пъти Насхорн решаваше да сложи край на живота си, за да може отново да бъде с Джейн. Дори имаше специален куршум за случая — трийсет и осем милиметров, с кух връх, — но този ден така и не дойде. Лека-полека успя да излезе от тежката депресия. Но не се ожени повторно и не минаваше ден, без да мисли за нея.

Лятото официално беше започнало вчера и Насхорн смяташе да отплава следобед, но когато се опита да запали дизеловия двигател с двайсет и девет конски сили, моторът се задави, изтрака няколко пъти и спря. Той опита отново, но моторът не заработи. Някои моряци биха потеглили с неработещ двигател — в края на краищата това беше платноходка, но щеше да е неразумно, а Насхорн не беше безразсъден човек.

Обаче му провървя. Готвеше се да се обади на Уорън Донъли, когато друг монтьор, който току-що беше приключил с ремонта на съседната лодка, чу, че моторът се дави като умиращо куче, и попита Насхорн дали се нуждае от помощ. Това щеше да спести на Насхорн най-малко два часа, а може би и повече.

Монтьорът оглеждаше малкия мотор вече пет минути.

— Е, лошо ли е положението? — отново попита Насхорн. — Ще стане ли за днес?

— Помпата за смазката е спукана — най-после отговори монтьорът. — Един-два дни е изтичало масло. Капало е върху дюзата на горивната помпа и я е запушило.

Насхорн се втренчи недоумяващо в монтьора. Не разбираше много от мотори.

— Можеш ли да я поправиш?

— Маслената помпа не може да се поправи. Пукнатината е твърде голяма. Трябва ти нова.

— Шегуваш се.

Монтьорът се усмихна.

— За щастие това е една от най-често употребяваните маслени помпи. Не се спукват лесно, но се случва. Мисля, че имам резервна в кутията си.

— Чудесно. — Насхорн леко се усмихна. — Би ли проверил?

— Няма проблем. — Монтьорът се дръпна от двигателя и бръкна в голямата кутия с инструменти до стъпалата.

— Днес е щастливият ти ден. Имам една. Не е съвсем нова, но е в добро състояние и със сигурност ще работи.

Насхорн се усмихна широко.

— Но преди да сменя помпата, трябва да изчистя маслото и да отпуша дюзата. Не би трябвало да отнеме повече от десетина минути, най-много петнайсет.

Насхорн погледна часовника си.

— Страхотно. Ще мога да отплавам преди залез.

Монтьорът се върна при мотора и започна да почиства маслото, което беше изтекло върху горивната помпа.

— Далеч ли ще плаваш?

Насхорн се приближи до хладилника и извади две бири.

— Още не знам. Не планирам нищо предварително. Отивам там, където ме отнесе вятърът. Бира?

— Не, благодаря. Пих много през почивните дни.

Насхорн отвори едната бутилка, отпи и върна другата бира в хладилника.

— Това ми е единствената почивка, която си взимам през годината. Две седмици далеч от всичко.

— И нямаш търпение да потеглиш, а? Знам как се чувстваш. За мен път не е имало почивка от… — Монтьорът се замисли за миг и после тъжно се засмя. — Брей, не си спомням кога за последен път ходих на почивка.

— Не мога да не отида. Ще се побъркам. Нуждая се от тези две седмици сам.

— Мамка му! — извика монтьорът и се дръпна назад. От мотора бликна течност, която изпръска пода.

— Какво стана? — Насхорн разтревожено пристъпи към него.

— Единият маркуч с високо налягане се извади.

— Това не звучи добре.

Монтьорът бързо се огледа, сякаш търсеше нещо.

— Трябва ми стегалка, за да запуша теча. Ще ми направиш ли услуга да държиш маркуча ето така, докато взема стегалка?

— Разбира се. — Насхорн остави бирата и хвана маркуча, както му показа монтьорът.

— Не го пускай. Ей сега се връщам.

Насхорн притискаше пръста си върху тънката черна гумена тръбичка. Чу, че монтьорът започна да рови в кутията си с инструменти зад него.

— Това няма да те забави много, нали?

Монтьорът не отговори.

— Бих искал да отплавам, преди да се мръкне.

Мълчание. Ровенето беше спряло.

— Хей… — Насхорн се изви, за да погледне назад.

В същия миг монтьорът замахна с гаечен ключ, сякаш беше бейзболна бухалка. Времето за Насхорн забави хода си. Гаечният ключ удари лицето му със смразяващ пукот. Челюстта му се счупи на три места. Кожата в основата на челюстта му започна да се разкъсва до брадичката, оголвайки плът и кости. Рукна кръв. Три от зъбите му изхвърчаха към стената. От разбитата му челюст се откъсна голямо парче кост и проби венеца, точно под липсващия първи кътник. Върхът докосваше оголения нерв, останал от избития зъб. Болка замъгли зрението му. Ударът беше толкова силен и добре премерен, че тялото на Насхорн се изстреля назад и гърбът му се блъсна в мотора, а главата — в дървения панел над него.

Притъмня му пред очите. Устата му се напълни с кръв, която потече в гърлото, запуши дихателните му пътища и го накара да се задъха, за да си поеме дъх. Той се опита да каже нещо, но успя да издаде само някакъв жалък клокочещ звук. Точно преди да загуби съзнание, Насхорн видя, че монтьорът стои над него и все още държи гаечния ключ.

— Ти… — зловещо се усмихна монтьорът. — Няма да бързам с теб.