Скулптора

20.

Силвър Лейк е хълмист квартал на изток от Холивуд и на северозапад от центъра на Лос Анджелис, населен с разнообразни етнически и социално–икономически групи, но най-вече известен с еклектичните събирания на хипитата и творците, които живеят там, както и с многобройна общност на лесбийки, хомосексуалисти, бисексуални и травестити. Районът е дом и на част от най-известната модернистична архитектура в Северна Америка и Хънтър и Алис отиваха точно там.

Алис имаше червен корвет и го караше като млад автомобилен състезател, който иска да се докаже — пресичаше лентите, без да даде мигач, врязваше се най-отпред в потока от коли и настъпваше газта, сякаш се опитваше да надбяга цунами всеки път, когато светофарът светнеше жълто. Робърт седеше до нея със закопчан предпазен колан.

— Госпожице Бомонт, ако се движим малко по-бързо, може да се върнем назад във времето — подхвърли той, когато тя зави по Уест Сънсет Булевард.

Тя се усмихна.

— Плаша ли ви?

— Така както шофирате, бихте уплашили дори Михаел Шумахер.

Алис пак се усмихна.

— Виж, ако престанеш да ме наричаш госпожице Бомонт и започнеш да ме наричаш Алис, ще карам по-бавно.

— Договорихме се, Алис. А сега, моля те, дръпни крака си от педала за газта, преди да се озовем в 1842 година.

Те стигнаха до Силвър Лейк само за петнайсетина минути.

— Не се притеснявай — рече тя, когато спря пред художествена галерия „Джалмар“. — Мигел е малко ексцентричен.

Хънтър взе копието на зловещата скулптура от задната седалка и влезе след Алис в галерията.

Мигел Джалмар беше колекционер на произведения на изкуството и изключително добър познавач в областта на модерната скулптура. Изпитваше страст към изкуството от много ранна възраст и още като младеж беше започнал да колекционира творби.

— Алис, скъпа — с тънък, пронизителен глас възкликна Мигел, остави книгата, която четеше, и скочи от стола веднага щом те влязоха в галерията.

Той беше на около четирийсет и пет години, висок, слаб и с права, гарвановочерна коса. Беше безупречно облечен в костюм „Долче и Габана“, имаше тридневна брада и ухаеше на скъп одеколон. Мигел прегърна Алис, сякаш беше открил отдавна изгубила се сестра, и я разцелува по двете бузи.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем веднага, Мигел — каза Алис и се откъсна от прегръдката му. — Признателни сме ти.

— Скъпа, знаеш, че бих направил всичко за теб. — Тънкият, пронизителен тон се изпари от гласа му, но женствеността остана. Погледът му се насочи към Робърт и Мигел учудено повдигна вежди. — А този кой е? И по-важното, къде го криеш?

— Това е Робърт Хънтър, мой приятел.

Хънтър се усмихна и кимна на Мигел.

— Робърт Хънтър1? О, какво силно, мъжествено име! Харесва ми. И, Боже, какви широки рамене и мускули! Обзалагам се, че си културист.

Ето какво имаше предвид Алис под „ексцентричен“ — помисли си Робърт.

— А, това ли искате да погледна? — попита Мигел, насочвайки вниманието си към пакета, който носеше Хънтър.

— Да.

— Заповядайте в кабинета ми.

Кабинетът му представляваше сблъсък на различни епохи. Произведения на модерното изкуство и антики се смесваха в нетрадиционни, но уникално красиви комбинации. Беше пълен със скулптури във всевъзможни форми и размери. На стените бяха окачени маски, на пода бяха постлани килими с шарки на зебра и черният кожен диван беше покрит с възглавници на тигрови и леопардови щампи.

— Нека да го сложим тук — предложи Мигел, посочи масичка за кафе и премести двете статуйки, които стояха на нея.

Робърт остави пакета там и смъкна черния найлон.

— Божичко! — Мигел бръкна в джоба на сакото си и извади очила. — Брей. Това е… — Той млъкна и погледна въпросително Хънтър. — Ти ли го направи, скъпи?

— Не.

— В такъв случай това е супергротескно. — Той заобиколи скулптурата и я огледа от всички ъгли, а после спря и потрепери от страх. — Части от човешко тяло ли представлява?

Алис кимна.

— Предполагам.

— Не съм виждал такова извратено и ужасяващо нещо през живота си. Но едно е сигурно… Вложено е много творческо въображение. Отдавам заслуженото на автора. Това е една от онези смахнати, озадачаващи скулптури, които може да спечелят наградата „Търнър“ в Лондон. Един дявол знае какво търсят съдиите.

— Виждал ли си подобно нещо? — попита Робърт.

— Само в кошмари, скъпи. — Мигел се беше навел и беше наклонил глава на една страна. Гледаше едното стъпало в края. — Кой е творецът?

— Не съм сигурна дали можем да го наречем така — отбеляза Алис, но мигновено съжали за думите си.

Мигел вдигна глава и я погледна.

— Не знаем — намеси се Хънтър, — но много бих искал да разбера.

— Колекционер ли си?

— Може да се каже — сдържано отговори той. — Но начинаещ.

— Може да се съберем някоя вечер и да поговорим за изкуство и… други неща — усмихна се Мигел. — Много бих искал. С радост ще ти дам някои съвети…

— Скулптурата е много интересна — прекъсна го Хънтър. — Какво мислиш, че иска да каже авторът, Мигел?

Мигел отново насочи вниманието си към скулптурата.

— Ами, двоумя се. Склонен съм да смятам, че който и да е авторът, това не е първото му произведение.

— Защо?

— Начинът, по който е съчетал нещата, шантавото въображение и изобретателността ме поразяват като… дело на човек, който има голям опит в правенето на скулптури. Някой, на когото не му пука какво мислят другите и не се страхува да покаже изкуството си, макар че може да обиди някого. От друга страна обаче, скулптурата е изпълнена с отливка и това показва аматьорство. Вече никой не работи с отливки. И ако иска да я продаде, трябва да добави цветове. Може би малко кървавочервено ще подхожда на темата. — Той се изправи, отстъпи няколко крачки назад и сложи ръце на кръста си. — Но авторът е дързък, предизвикателен творец, който не се бои да наруши условностите. И това ми харесва. Той очевидно ни казва нещо.

— И какво мислиш, че е това нещо? — попита Алис.

Мигел прибра очилата в джоба си.

— Начинът, по който авторът си е играл с човешкото тяло и го е пренаредил по свой маниер, означава, че предизвиква сътворението. — Повдигна рамене. — По дяволите, това е толкова дръзко, че творецът може би предизвиква самия Създател.

Алис почувства, че по гърба й полазиха ледени тръпки.

— Мигел, искаш да кажеш, че този човек се мисли за Бог?

Той кимна, без да откъсва очи от странната творба.

— Точно това ми говори тази скулптура, скъпа. Аз съм Господ Бог и мога да правя каквото искам.