Скулптора

34.

Капитан Барбара Блейк стоеше до Гарсия. Устата й беше полуотворена и нетрепващият й поглед бе вперен в сенките на стената. Виждаше ги за пръв път.

— Това не може да е сериозно — заяви тя след дълго мълчание.

Карлос не каза нищо.

— Искате да кажете, че някакъв убиец маниак нахлува в дома на прокурор от Лае Анджелис, накълцва го на парчета и завързва отрязаните части на тялото му, за да създаде някакъв откачен артефакт, така че да хвърля сянка на куче и птица на стената?

— Койот и гарван — поправи я Хънтър, който влезе в стаята. Беше успял да поспи само малко повече от четири часа, но за него и това беше много.

— Какво? — Барбара се обърна към него. — Какви ги говориш, по дяволите, Робърт? И има ли значение точно какви са?

— Добро утро и на теб, капитане.

Тя посочи копието на скулптурата и после сенките на стената.

— Това на добро утро ли ти прилича?

— Койот и гарван? — попита Карлос и присви очи, докато гледаше фигурите от сенки.

Хънтър съблече якето си и включи компютъра.

— Как разбра? — настоя Гарсия.

— Не бях аз, а Алис.

Сякаш като по даден знак вратата се отвори и в кабинета влезе Алис Бомонт. Косата й пак беше завързана на опашка като предишния ден, но този път носеше скъпи маркови слънчеви очила. Беше облечена в безупречен светлосив костюм с бяла копринена блуза и кокетна огърлица от бяло злато.

Очите на всички се отправиха към нея.

Тя вдигна глава и спря, когато почувства горещите им погледи.

— Добро… утро… Нещо лошо ли направих?

— Току-що им казах, че ти откри, че фигурите от сенки са койот и гарван — отговори Робърт. — Може би трябва да обясниш какво означават.

Алис сложи куфарчето си до импровизираното си бюро и разказа на капитан Блейк и Гарсия какво беше открила предишната вечер. Щом тя приключи, в стаята за миг настъпи тишина.

— Има логика — съгласи се Карлос.

Барбара скръсти ръце и се замисли.

— Така както аз го виждам — продължи Алис, — ако убиецът смята Дерек за лъжец, тогава за да му отмъсти по този начин, това трябва да е свързано с нещо, което се е случило по време на някое от делата му. Вероятно е била предполагаема лъжа, заради която някой е загубил свободата си или е бил осъден на смърт. Някой, когото убиецът смята за невинен. Или дори, както Робърт предположи, лъжа, която е означавала, че някой не е получил правосъдието, което според него заслужава. Някой, който смята, че е измамен и предаден от системата и по-точно от Дерек.

Капитан Блейк все още мислеше.

— Разполагаме ли вече с някакви имена? Някого, който Дерек Никълсън е изпратил в затвора и който се вписва в тази теория? — Очите й отново се насочиха към Алис.

— Още не — отвърна Алис, без да трепне от суровия поглед на капитана, — но до края на деня ще имаме име.

— По-добре това да стане до обяд. Окръжният прокурор Брадли каза, че ти си най-добрата, която има, затова докажи го. — Барбара хвърли на бюрото на Хънтър сутрешния брой на „Ел Ей Таймс“. Заглавието на първата страница гласеше: УЖАСЯВАЩА СКУЛПТУРА. ПОЛИЦАЙ ОТ ЛОС АНДЖЕЛИС УБИТ И НАКЪЛЦАН НА ПАРЧЕТА.

Хънтър прегледа статията. Там се споменаваше, че каютата на лодката на Насхорн е била обляна в кръв, обезглавеният му и разчленен торс е бил оставен на стол срещу вратата и отрязаните части на тялото му са били използвани за създаване на гротескна и отблъскваща скулптура. Освен това пишеше, че по стереоуредбата е звучала силна хевиметъл музика. Не бяха включени реални подробности.

— Същата новина беше съобщена и по телевизията късно снощи и отново рано тази сутрин — продължи капитан Блейк, докато крачеше из кабинета. — Сутринта пред дома ми вече чакаха репортер и фотограф. По дяволите, щом разбера от кой полицай е изтекла информацията, до края на живота си ще чисти тоалетните.

— Мисля, че информацията не е изтекла от полицай, капитане — каза Робърт.

— Тогава от кого? От жената на съседната лодка, която е открила трупа?

Хънтър поклати глава.

— Тя е била твърде разстроена, за да говори с някого снощи. Отне ми половин час, докато измъкна някаква информация от нея. Подсъзнанието й вече започваше да блокира паметта. Почти единственото, което си спомняше, беше кръвта. И с нея имаше полицай, докато й дадоха успокоителни и заспа. Репортерите не са говорили с нея.

— И все пак са говорили с някого.

— Може би с пазача на яхтклуба, който е бил дежурен снощи. — Робърт извади тефтерчето си. — Някой си Къртис Лодейро, на петдесет и пет години. Живее в Мейуд. В паниката си Джийн Ашман хукнала към охраната, след като напуснала лодката на Насхорн. Докато се обаждала на телефон 911, Лодейро отишъл да провери. Той огледал местопрестъплението по-добре от нея.

— Страхотно. Сутринта окръжният прокурор ми се обади още преди да съм станала. Веднага след това звънна шефът на Насхорн и после директорът на полицията. Медиите душат около историята като гладни кучета и натискът за резултати в разследването се засили максимално. И всички искат отговори незабавно. Ако убиецът е търсил внимание, едно е сигурно — всяко ченге в града жадува за кръвта му.