Скулптора

71.

Докато денят преваляше, Нейтън Литълуд седеше зад бюрото си, слушаше записа на сеанса с последния си пациент и си водеше записки. Кабинетът по психология се намираше в Еко Парк, на изток от Холивуд и на северозапад от центъра на Лос Анджелис.

Литълуд беше петдесет и две годишен, висок метър и осемдесет, с класическа красота и стегната фигура, поддържана от добра диета и три пъти седмично посещения във фитнес зала. Вършеше работата си много добре. Пациентите му варираха от тийнейджъри до прехвърлили шейсетте самотници, женени и живеещи заедно двойки и от обикновени хора до няколко второстепенни знаменитости. Всяка седмица десетки пациенти изливаха душата си пред него.

Последната му пациентка за деня си беше тръгнала преди половин час. Казваше се Джанет Старк, трийсет и една годишна актриса, която имаше ужасни проблеми с гаджето си. Напоследък двамата се караха за най-дребни неща и тя беше сигурна, че той спи с други зад гърба й. Бедата беше там, че Джанет подозираше, че гаджето й се чука с мъж.

Самата тя беше спала с много жени и все още го правеше. Не се страхуваше да го признае, но според нея женската бисексуалност беше приемлива, но мъжката — не.

Засега Джанет беше идвала на шест сеанса при Литълуд, два пъти седмично през последните три седмици, и почти веднага бе започнала да флиртува. След първия сеанс тя започна да се облича по-провокативно — по-къси поли, блузи с дълбоки деколтета, отворени сутиени, секси обувки — всичко, което да привлече вниманието му. Днес се беше появила с къса лятна рокля, черни боти „Кристиан Лоботин“, изрязани на пръстите, грим, който крещеше: „Отчаяно те желая — сега, и без бельо“. Докато лежеше на кушетката, роклята й се вдигна нагоре по бедрата и Джанет сложи краката си по начин, който не остави абсолютно нищо за въображението.

Литълуд обичаше жените и колкото по-разпуснати и извратени бяха, толкова по-добре, но се пазеше от авантюри и дори забежки с пациентки. Такива неща никога не оставаха неразкрити. В град като Лос Анджелис беше необходим само един слух, за да се разрази клюката като горски пожар. В Лос Анджелис слухът имаше силата да съсипва кариери. Литълуд беше умен. Получаваше удоволствието си на други места и плащаше добри пари.

Той беше разведен. Ожени се на двайсет и пет години, но бракът му продължи по-малко от пет години. Проблемите започнаха почти веднага след церемонията. След четири и половина години кавги, разногласия и огромни сексуални разочарования, бракът им изпадна в толкова дълбока депресия, че причини сериозни психични травми и на двамата. Единственото решение беше разводът.

Имаха един син, Хари, който сега учеше право в Лас Вегас. След преживяванията си като женен мъж и дългия и мъчителен процес по развода Литълуд се закле никога да не се жени повторно и оттогава мисълта да наруши клетвата си не му беше минала през ума нито веднъж.

Звънецът на бюрото му избръмча. Литълуд спря диктофона и натисна копчето на интеркома.

— Кажи, Шерил.

— Исках само да питам дали ще искаш още нещо от мен днес.

Литълуд погледна часовника си. Работното му време отдавна беше свършило. Беше забравил, че Джанет Старк обича сеансите й да започват колкото е възможно по-късно.

— О, извинявай, Шерил. Трябваше да си отидеш вкъщи преди час. Загубих представа за времето.

— Няма проблем, Нейтън. — Литълуд настояваше Шерил да го нарича с малкото му име. — Нямам нищо против. Сигурен ли си, че не искаш да остана? Мога да го направя, ако е необходимо.

Шерил Селърс беше офис мениджър и секретарка на Литълуд от малко повече от година и сексуалното напрежение между тях би могло да осигури електричество за малък град. Той обаче се държеше с нея като с пациентките си, въпреки недвусмисленото привличане между двамата. Шерил, от друга страна, ако й се удадеше възможност, би зарязала професионализма и би скочила в леглото с Литълуд по-бързо, отколкото някой би изрекъл „гуакамоле“3.

— Няма нужда, Шерил. Само наваксвам със записките. Скоро ще си тръгвам. Най-много след половин час. Върви си у дома. Ще се видим утре.

Литълуд отново се залови със записа и бележките си и за трийсет и пет минути организира всичко, както искаше. Когато слезе в подземния паркинг на административната сграда, където се намираше кабинетът му, там бяха останали само три коли. Неговата беше спряна в отсрещния ъгъл, под изгоряла лампа.

Въпреки че психиатричната му практика вървеше добре, колата му беше сребрист „Крайслер Конкорд LX“ от 1998 година. Наричаше автомобила класика, но приятелите му го закачаха, че само защото е стар, не означава, че е класически.

Литълуд отключи вратата и седна зад волана. Беше отчаяно гладен и определено би пийнал някакъв твърд алкохол. Усилията през деня да отбягва сексуални намеци го караха да иска и нещо друго и той знаеше къде да го намери.

Литълуд превъртя ключа на стартера. Двигателят се задави и закашля като умиращо куче, но не запали. Понякога старият му крайслер беше своенравен.

— Хайде, бебче. — Той погали таблото, натисна педала за газта три пъти и опита отново.

Моторът пак се закашля и затрака, без да се включи.

Може би наистина беше време да си купи по-нов модел.

Опита още веднъж.

— Хайде, хайде.

Нищо.

— Не прави така, по дяволите.

Литълуд пак натисна педала.

Колата продължи да киха и да се дави.

Той сви юмруци, удари волана и тихо изруга, а после затвори очи и се облегна назад на седалката. По всичко личеше, че тази вечер трябваше да си вземе такси.

И в същия миг почувства нещо, което не беше изпитвал дотогава. Предупреждаващо шесто чувство, което се надигна някъде дълбоко в него, смрази кръвта във вените му и накара кожата му да настръхне.

Стрелна поглед към огледалото за обратно виждане.

От тъмната задна седалка го гледаха най-злите очи, които беше виждал.