Скулптора

101.

Преди да се върнат в Главното управление на полицията, Хънтър и Гарсия трябваше да се отбият на още едно място — апартамента на Алисън Никълсън в Пико Робъртсън, южно от Бевърли Хилс.

Малката дъщеря на Дерек Никълсън живееше в луксозен двустаен апартамент в изключително желания жилищен комплекс „Хилкрест“, близо до прочутия едноименен крайградски клуб. Робърт се беше свързал по телефона с двете дъщери на Никълсън по-рано през деня и се бяха уговорили да се срещнат в деветнайсет и петнайсет в апартамента на Алисън.

„Хилкрест“ приличаше по-скоро на курорт, отколкото на жилищен комплекс. Обитателите му се радваха на огромен фитнес център с кардиологичен кабинет, суха сауна, два басейна, два салона за разкрасяване със СПА, високи палми, водопади и външно огнище със зона за почивка и скари. Двамата детективи се представиха на охраната на електронната порта и получиха указания как да намерят паркинга за гости.

Портиерът на блока на Алисън ги заведе до асансьора и ги уведоми, че апартаментът на госпожица Никълсън се намира на последния етаж.

Луксът, който беше започнал при електронната порта, достигаше върха си в апартамента на Алисън. Всекидневната беше с размерите на баскетболно игрище, с паркет „Карндийн“, внушителен полилей, персийски килими и дори гранитна камина. Мебелите бяха старинни и на стените бяха окачени скъпи картини. Обзавеждането беше стилно и придаваше на мястото спокойна, отпускаща атмосфера.

Домакинята посрещна двамата детективи с учтива, но тъжна усмивка. Дълбоките й кафяви очи бяха изпълнени със скръб. Тъгата несъмнено се беше отразила на красотата й. Оливия също изглеждаше изтощена. Алисън все още беше в делово облекло — идеално скроен черен костюм и сива блуза с жабо и V-образно деколте. Беше събула обувките си и без токчета беше висока метър шейсет и два.

— Моля, седнете — каза тя и посочи две светлокафяви кожени кресла „Честърфийлд“.

Оливия стоеше до прозореца. Дългите й коси бяха прибрани с шнола на тила.

— Извинявайте, че ви безпокоим — започна Хънтър и седна. — Ще ви отнемем много малко време. — Той показа на двете сестри снимките на Насхорн и Литълуд, публикувани на първата страница на „Ел Ей Таймс“. Сестрите не можаха да потвърдят дали баща им е бил приятел на някоя от жертвите. Лицата и имената не им говореха нищо.

— Кои са тези хора? — попита Оливия.

— Приятели на баща ви — отговори Робърт. — Отпреди много години. Не сме сигурни дали все още са били приятели.

Алисън изглеждаше озадачена.

— Отпреди години? — попита Оливия. — Колко отдавна?

— Трийсетина години — отвърна Карлос.

— Какво? — Алисън отмести поглед към сестра си и после отново към Гарсия. — Но аз дори не съм била родена тогава. Какво общо имат баща ми и приятелите му със случилото се?

— Смятаме, че убийствата не са произволни и че мишената на убиеца е именно тази група приятели — отговори Хънтър.

— Определена група приятели? — попита Оливия. — Колко са?

— Предполагаме, че са най-малко четирима.

Настъпи кратко мълчание.

— Защо? — Оливия се приближи до детективите. — Защо убиецът премахва тези хора?

— Не сме сигурни каква е причината. — Робърт не виждаше смисъл да разказва теорията си на сестрите.

— И мислите, че този човек ще убие отново?

Хънтър забеляза блясъка в очите на Оливия.

Детективите не отговориха на този въпрос.

— Смятате, че убиецът премахва определена група хора, така ли? — продължи тя. — Но не сте сигурни колко са. Хора, които са били приятели преди трийсет години, но не сте сигурни дали все още са приятели. И дори не сте сигурни защо убиецът ги е взел на прицел. Не знаете много, нали?

Робърт видя, че Алисън е готова да се разплаче. Беше забелязал дървен шкаф зад креслата, отрупан със снимки в рамки. Всичките бяха на семейството й.

— Питах се дали имате снимка на баща ви на млади години, която да ми дадете — каза Хънтър на Алисън. — Може много да помогне. Ще ви я върна.

Алисън кимна.

— Имам стара сватбена снимка. — Тя посочи шкафа, до който стоеше Оливия.

Оливия се обърна, погледна портретите и се поколеба. Отново я завладяваха чувства. Тя взе снимка в рамка и се вгледа в нея за момент, преди да я даде на Робърт. Портретът с размери петнайсет на десет сантиметра показваше в едър план Дерек Никълсън и съпругата му. Усмивките им говореха колко са щастливи. Алисън приличаше на майка си, особено в очите. Хънтър си спомни снимка на Никълсън, правена година преди да му поставят диагноза рак. Освен оредялата коса и неизменните бръчки от възрастта, Никълсън не се беше променил много.

Когато двамата детективи се качиха в колата на Гарсия и той посегна да превърти ключа на стартера, мобилният телефон на Робърт иззвъня.

— Детектив Хънтър — отговори той.

— Детектив, обажда се Тами от „Отворена телефонна линия“. На линията е човек, който иска да говори с детектива, водещ разследването за Скулптора.

Робърт знаеше, че екипът на „Отворена телефонна линия“ е обучен да преценява фалшивите обаждания. Всеки път, когато някое сензационно разследване стигнеше до новините, те получаваха десетки обаждания на ден от хора, които търсеха награди, пияници, наркомани, откачалки, шегаджии, измамници, търсачи на внимание или хора, които обичат да губят времето на полицията. Ако разследването беше свързано с евентуален сериен убиец, броят на обажданията се увеличаваше десетократно и бързо достигаше стотици, а понякога дори хиляди всеки ден. Откакто бе започнало сегашното разследване, това беше първото обаждане, което от „Отворена телефонна линия“ препращаха до Хънтър или Гарсия.

— Тя твърди, че има информация — добави Тами.

— Каква информация? — попита Робърт и направи знак на Карлос да почака.

Тами се прокашля.

— Казва, че познавала трите жертви.