Скулптора

115.

Робърт отново се размърда и Оливия насочи пистолета към главата му.

— Недей, детектив. Повярвай ми, умея да стрелям. И от това разстояние не пропускам. Ако има нещо, на което баща… — тя се изкашля нервно — Дерек ме научи, това е да стрелям.

— Вратът ме боли. Само го раздвижвам.

— Не го прави.

— Добре, няма.

Оливия отиде в лявата страна на стаята.

— Още не си ми казал как разбра, че съм аз. Знам, че си се досетил какво искам да ви кажа с фигурите от сенки, но как разбра, че съм аз?

— След като чух какво се е случило на Джуд, нещата започнаха да се подреждат. Разбрах, че съм изтълкувал погрешно втората фигура от сянка. Не беше борба, а групово изнасилване. Не знаех, че Рокси е твоя майка, и предположих, че щом са пребили Джуд и Рокси, вероятно има и други. Например Рокси, която е имала дете. И че детето е разбрало всичко. От първата фигура от сянка, която ти ни остави, бях сигурен, че единственият начин, по който детето може да е разбрало, е чрез Дерек Никълсън. Изповед на смъртното му легло.

Оливия се изсмя ядосано.

— Той можа да живее с това, но не и да умре. Каква ирония, нали?

Хънтър знаеше, че много често хората понасят неизказаната вина през целия си живот, но малцина са готови да умрат с нея.

— За Дерек Никълсън да може да извика детето в дома си, за да му разкаже всичко — каза Робърт, — е означавало, че той е трябвало някак да се е осведомил кое е детето и къде е. Обмислях вероятностите, когато Джуд ми се обади отново снощи. Беше си спомнила името на детето на Рокси. Ливи.

Оливия трепна.

— Отначало помислих, че е фамилно име или дори мъжко име. Звучеше ми смътно познато, но когато видях снимката на Дерек Никълсън и съпругата му, която сестра ти ми даде, си спомних къде съм го чувал. Беше галено име. Алисън те нарече така, когато бяхме в дома ти. Не е често срещано галено име за Оливия, но ти се казваш така.

Тя се усмихна меланхолично.

— Майка ми винаги ме наричаше Ливи, никога Лив или Оли, или нещо друго. Харесваше ми. Беше различно. Алисън е единствената, която ме нарича така.

— След това проверих миналото ти. Учила си в медицинско училище.

Оливия повдигна рамене.

— В Калифорнийския университет, но реших, че не искам да се занимавам с това. Обаче знанията ми послужиха.

Тя не добави нищо повече и Хънтър продължи:

— Обадих се на една позната, която има достъп до базата с данни на калифорнийския Отдел за социални услуги. Открих, че Дерек Никълсън те е осиновил през първата година на брака си. Странен избор за млада двойка, която няма проблеми да има деца. Всъщност Никълсън те е осиновил същата година, когато жена му е забременяла с първата им дъщеря, Алисън.

— Тогава знаеш, че той ме осинови от чувство за вина заради онова, което е направил. — Гневът се завърна в гласа на Оливия. — Вина, че е бил член на групата зверове, които са изнасилили и убили майка ми. Вина, че го е допуснал да се случи. Вина, че не е казал на полицията.

Робърт не отговори.

— Как бих могла да живея с тази мисъл, Робърт, кажи ми? Борих се с нея. Дерек Никълсън ме извика на смъртното си легло, за да ми каже, че целият ми живот е бил лъжа. Бях осиновена не в семейство, което иска да сподели любовта и грижите си за мен, а в семейството, което иска да забрави вината си.

— Не мисля, че съпругата на Дерек е знаела какво се е случило — каза Хънтър.

— Няма значение! — изкрещя Оливия. — Той я е убедил да ме вземе. Казал й е, че майка ми е наркоманка, която ме е изоставила. И че съм бедно хлапе, нежелано и необичано. Но аз бях обичана, докато те не отнеха майка ми. Дерек не ме искаше. Единственото му желание беше да намали чувството за вина, която разяждаше душата му. Аз бях ежедневното му хапче, за да се почувства добре. Опиат срещу вината. Трябваше само да ме погледне и да намери спокойствие в извратеното си сърце. Казвал си е, че всичко е наред, защото е дал по-добър живот на детето на горката проститутка. Аз обаче не исках по-добър живот. Обичах майка си, но Дерек ме накара да мисля, че тя не ме е искала. И че е избягала. И двайсет и осем години аз я мразех, че ме е изоставила.

Робърт разбра откъде извира невероятното желание за насилие у Оливия. Безсилен гняв. Двайсет и осем години тя е мразила майка си заради нещо, което тя не е направила. Когато Оливия е научила истината и че е била лъгана през по-голямата част от живота си, гневът й се е събудил и е набрал нова сила и насоченост. Двайсет и осем години е дълго време да сдържаш гнева си.

По лицето на Оливия потекоха сълзи и гласът й потрепери:

— Още помня майка си. И колко красива беше. Още помня как играехме на куклен театър от сенки всяка нощ, когато си легнех. Тя беше много умна и изобретателна и измисляше всевъзможни фигури — животни, хора, ангели… всичко. Бяхме бедни, затова нямах истински играчки. Нашият куклен театър от сенки беше играчката ми. Седяхме часове наред и съчинявахме различни истории. Създавахме глупави пиески на стената. Трябваха ни само запалени свещи и ръцете ни. Бяхме щастливи.

Хънтър затвори очи. Затова Оливия бе сътворила фигурите от сенки, хвърляни от скулптурите, направени от частите на телата на жертвата й — зловеща почит към паметта на майка й. Още един начин да излее гнева си.

— Дерек никога не играеше с мен — добави Оливия и поклати глава. — Когато бях малка, той никога не играеше с мен в парка или на друго място. Не ми четеше приказки, не ме качваше на раменете си и не се преструваше, че пием чай на куклено парти. Играех си сама на куклен театър от сенки.

Робърт не беше в състояние да отговори.

— След като Дерек ми каза истината, аз се прибрах у дома и плаках три дни. Нямах представа как ще продължа да живея. Животът ми беше лъжа, добро дело, което да позволи на баща ми да спи нощем. Не бях обичана, както би трябвало да се обича едно дете. Обичаше ме само майка ми. И сега знаех, че четиримата мъже, които са осакатили тялото й и са я изхвърлили в океана като ненужен боклук, имат свои семейства, преуспяват в кариерите си и живеят без капка угризения за онова, което са направили. И най-лошото беше, че те бяха продължили с живота си, без да бъдат наказани.

Хънтър знаеше, че малцина не биха се сломили от преживяване като на Оливия. И малцината, които не биха се сломили, със сигурност щяха да бъдат увредени психически завинаги.

— И двамата знаем, че не можех да направя с информацията нищо, което да изправи пред правосъдието тези хора. Убийството беше станало преди двайсет и осем години. Нямах доказателства, освен думите на един умиращ човек. Никакви действия нямаше да бъдат предприети от полицията, прокуратурата, щата, от никого. Никой нямаше да ми повярва. Трябваше да продължа да живея така, както през изминалите двайсет и осем години. — Тя поклати глава. — Не можех да го направя. Ти би ли го сторил?

Робърт се замисли за баща си, който беше застрелян във филиал на „Банк ъв Америка“. Тогава Хънтър не беше ченге. Но помнеше гнева си. Ярост, която все още дремеше в него. И въпреки че сега беше ченге, ако се изправеше очи в очи с хората, които бяха застреляли баща му, той щеше да ги убие без колебание.

— Мислех да се самоубия. — Оливия върна Робърт в настоящия момент. — И после осъзнах нещо. Ако мога да убия себе си, тогава мога да убивам и други хора. И реших, че каквото и да се случи, ще раздам своето правосъдие. Заради майка ми. Тя заслужава справедливост. — Втренченият й поглед обходи стаята.

— Всичко стана като насън. Сякаш майка ми беше там, казваше ми какво да направя и напътстваше ръката ми. Баща ми… — На лицето й отново се изписа гняв. — Дерек Никълсън обичаше митологията. Вечно четеше разни книги и цитираше откъси. Беше уместно да го превърна в митологичен символ. — Тя се дръпна назад, освободи плъзгача на пистолета на Хънтър и ръчно зареди патрон в гнездото.

Време беше за последното действие.