Скулптора

74.

Клепачите му потрепваха като крила на пеперуди — много увредени крила. Имаше чувството, че тежат цял тон и Нейтън Литълуд трябваше да положи огромни усилия, за да ги отвори малко и да ги задържи така. Лъчите светлина сякаш пронизаха очните му ябълки. Той си пое дълбоко дъх и белите му дробове пламнаха, сякаш въздухът беше сярна киселина. Какъвто и опиат да бяха инжектирали във врата му, въздействието му преминаваше.

Брадичката му клюмна на гърдите. Главата му беше толкова натежала, че не можеше да я вдигне. Литълуд постоя така няколко секунди и едва тогава осъзна, че е гол. Беше само по раираните си боксерки, които бяха подгизнали от пот и прилепнали за кожата му. След минута разбра, че седи на удобен, кожен канцеларски стол. Ръцете му бяха извити назад около облегалката, а китките — завързани с нещо твърдо и тънко, което се впиваше в плътта му. Краката му също бяха дръпнати назад и завързани под седалката на стола, на три-четири сантиметра от пода. Цялото тяло го болеше, сякаш го бяха пребили от бой, а болката в главата помрачаваше разсъдъка му.

Нещо дърпаше ъгълчетата на устата му и Литълуд изведнъж започна да се задушава. От гърдите му с невероятна сила се изтръгна кашлица, но въздушната струя беше препречена от кърпа, напъхана в устата му и това само засили желанието му да повърне. Усети вкус на жлъчни киселини, примесени с кръв, и кашлицата бързо ескалира в борба да не се задуши и да умре.

„Дишай през носа“ — беше единствената мисъл, която му хрумна. Литълуд се помъчи да се съсредоточи върху това, но беше твърде уплашен и зашеметен от болка и не можеше да контролира съзнанието си. Отчаяно се нуждаеше от повече въздух и инстинктивно си пое дълбоко дъх отново през устата. Смесицата от киселини и кръв под езика му се засмука обратно в гърлото му и блокира още повече достъпа на кислород.

Литълуд изпадна в паника.

Очите му се изцъклиха и съдържанието на стомаха му експлодира вътре в него, изстрелвайки се като ракета през гърдите и хранопровода му, въпреки че за него всичко стана като на забавен каданс. Тялото му започна да се отпуска. Животът бързо го напускаше.

Той усети киселия вкус на повърнато в устата си част от секундата, преди да бъде наводнена от топла течност на бучки. В същия миг кърпата изскочи от устата му, сякаш някой я издърпа.

Литълуд повърна в скута си. Но добрата новина беше, че сега можеше да диша.

След канонада от суха кашлица и храчки той започна отчаяно да си поема дъх, опитвайки се да напълни дробовете си с кислород и в същото време да се успокои. Разтрепери се конвулсивно, когато осъзна две неща — първо, току-що се беше разминал на косъм със смъртта, и второ, все още беше завързан за стола и нямаше представа какво става.

Долови някакво движение вляво и завъртя глава в тази посока. Там имаше някой, но сумракът не му позволяваше да го види.

— Хей? — попита той с толкова слаб глас, че не беше сигурен дали го чуха.

Пое си дъх още няколко пъти, за да се овладее.

— Хей? — опита пак.

Никой не отговори.

Литълуд се огледа и видя голяма лавица, отрупана с книги с кожени корици, и голямо бюро до лампион — единственият източник на светлина. Очите му се отместиха надясно и той съзря удобно кафяво кожено кресло. На няколко крачки пред него разпозна кушетката, която използваше в практиката си на психиатър. Намираше се в кабинета си.

— Като гледам изражението ти, разбра къде си. — Думите бяха произнесени с монотонен глас. Някой беше излязъл от сенките и стоеше на четири-пет крачки от Литълуд, облегнал се на бюрото.

Психиатърът съсредоточи погледа си върху високата фигура и озадачеността му се засили.

— Това е твоят кабинет. Четири етажа над улицата долу. Дебели стъкла. Дебели стени. И прозорецът ти гледа към задната уличка. Пред вратата ти има голяма чакалня и едва тогава стигаш до вратата за външния коридор. — Човекът млъкна и повдигна рамене. — Крещи колкото искаш. Никой няма да те чуе.

Литълуд се изкашля отново, за да се помъчи да изчисти противния вкус в устата си.

— Познавам те. — Гласът му беше грачещ и слаб. Страх обвиваше всяка негова дума.

Човекът се усмихна.

— Не толкова добре, колкото аз теб.

Главата на Литълуд все още беше замаяна и той не можеше да свърже лицето с име.

— Защо правиш всичко това?

— Не знаеш само, че съм творец. И съм тук, за да те превърна в произведение на изкуството.

— Какво? — Литълуд най-после забеляза, че човекът пред него е с прозрачен, дебел, найлонов работен комбинезон с качулка и латексови ръкавици.

— Но предполагам, че няма значение какво съм. Важното е какво знам за теб.

— Какво? — Мъглата от объркване ставаше все по-гъста и Литълуд започна да се пита дали всичко това не е кошмар.

— Например — продължи творецът — знам къде живееш. Знам за ужасния ти брак преди години. Знам в кой колеж учи синът ти. Знам къде ходиш, когато искаш да изпуснеш малко пара. Знам какво харесваш в секса и всички места, където го получаваш. Колкото по-мръсен, толкова по-добре, нали?

Литълуд се закашля отново и по брадичката му потече слюнка.

— Но най-хубавото е, че… знам какво си направил. — В гласа на твореца прозвуча гняв.

— Аз… не знам за какво говориш.

Човекът направи крачка вляво и светлината от лампиона се отрази в нещо, поставено на бюрото на Литълуд. Той не можа да разбере какво е, но осъзна, че там има няколко метални предмета. Тялото му потрепери от страх.

— Няма проблем. Ще ти припомня, докато минава нощта. — Творецът се ухили злорадо. — А за теб нощта ще бъде много дълга. — Човекът взе две неща от бюрото и се приближи до Литълуд.

— Почакай. Как се казваш? Може ли да ми дадеш вода, моля?

Творецът спря пред Литълуд и се усмихна иронично.

— Какво, обработваш ме с психологичните си щуротии? Какво ли беше това? Да видим… А, да… „Призови човешката страна на нападателя, като поискаш обикновени неща като вода или да отидеш до тоалетната. Състраданието към изпадналите в нужда е естествено чувство за повечето човешки същества.“ Искаш да ме наричаш на име? Кой знае, може би и аз ще те наричам с твоето? И това „ще придаде човешки качества на жертвата в очите на нападателя, превръщайки я от обикновена жертва в човешко същество, личност, някой с име, чувства, душа и сърце. Някой, с когото нападателят може да се идентифицира. Някой, който извън дадената ситуация може да бъде същият като нападателя, с приятели, семейство и ежедневни проблеми.“ — Творецът отново се ухили. — „Призови човешката му природа. Предполага се, че за хората е по-трудно да наранят някого, когото познават. Затова се опитай да поведеш разговор. Дори и най-незначителният може да окаже силно въздействие върху психиката на нападателя.“

В очите на Литълуд се четеше ужас.

— Да, точно така. Чели сме едни и същи учебници. И аз познавам психологията в ситуация със заложник. Сигурен ли си, че искаш да изпробваш тъпотиите си върху мен?

Литълуд преглътна с усилие.

— Сградата е празна. Имаме време до утре сутринта, преди някой да влезе в кабинета ти. Може да побъбрим, докато работя, какво ще кажеш? Искаш ли да опитаме? Може би ще събудиш някакво състрадание в мен.

Очите на Литълуд се напълниха със сълзи.

— Предлагам да започнем.

Творецът защипа и неочаквано изви зърното на гърдата на Литълуд с медицински форцепс и го дръпна от тялото му толкова силно, че кожата се разкъса тук-там.

Литълуд нададе вик и почувства, че отново ще повърне.

— Искрено се надявах, че няма да имаш нищо против болката. Този нож не е много остър. — Другият инструмент, който творецът бе взел от бюрото, беше малък назъбен нож. Изглеждаше стар и тъп. — Чувствай се свободен да крещиш, ако те заболи.

— О, Боже… м-м-моля те, не го прави! Умолявам те! Аз…

Изведнъж се разнесоха смразяващи кръвта писъци, когато творецът започна бавно да реже зърното му.

Литълуд едва не припадна. Съзнанието му се бореше с всичко. Отчаяно искаше да вярва, че онова, което се случва, не е реално. Не можеше да е реално. Сигурно беше навлязъл в абсурдния свят на някакъв безумен сън. Това беше единственото логично обяснение. Но болката, извираща от облените му в кръв и повърнато гърди, беше съвсем реална.

Творецът остави тъпия нож и се вгледа в кървящия Литълуд. Чакаше го да си поеме дъх и да възвърне част от силите си.

— Колкото и голямо удоволствие да ми достави това — най-после каза, — мисля, че сега искам да изпробвам нещо друго. Може да боли повече.

Тези думи уплашиха Литълуд толкова много, че тялото му се скова. Той почувства, че мускулите на ръцете и краката му се парализират.

Творецът се приближи до него.

Литълуд затвори очи и въпреки че не беше набожен, започна да се моли. След няколко секунди долови миризмата. Нещо непоносимо силно и натрапчиво. Нещо, от което незабавно му се догади отново. Стомахът му обаче нямаше какво да изхвърли.

Миризмата веднага беше последвана от непоносима болка. Едва тогава Литълуд осъзна, че плътта му гори.