Скулптора

32.

Полицейска сирена, виеща в далечината, наруши зловещата тишина, която се беше възцарила във всекидневната на Хънтър. Алис се постара да разгадае изражението на Робърт, но не можа.

— Убиецът сигурно ни казва какво мисли за Дерек. Смята го за лъжец, измамник и предател. — Тя вдигна ръка, преди Хънтър да успее да отговори. — Знам какво ще кажеш. Дерек беше адвокат и мнозина смятат адвокатите за измамници и лъжци по професия.

Робърт мълчеше.

— Но Дерек Никълсън не беше обикновен адвокат, специалист по договорни отношения или правонарушения срещу личността. Той беше щатски прокурор. Имаше един-единствен клиент — щатът Калифорния. Работата му беше да осъжда престъпници, заловени от полицията. И заплатата му не зависеше от това дали ще спечели, или ще загуби делото, нито колко пари ще изцеди от ответника.

Хънтър все още не казваше нищо.

Алис се оживяваше все повече.

— Мисля, че убиецът не намеква за себе си, че е измамник, а има предвид Дерек, но не само защото е бил адвокат. Трябва да е заради нещо друго. Нещо, което още не сме открили.

— Стигна ли донякъде със списъка с престъпници, които Никълсън е осъдил през годините? — попита Робърт.

— Още нямам пробив — отвърна Алис и стана. — Нищо за онези, които са били освободени, или за роднините на тези, които все още са в затвора, не предполага, че са способни да извършат нещо от тази величина. Но ако има такива, ще ги намеря. Имаш ли нещо против да си взема още една бира? — Тя посочи към кухнята.

— Чувствай се като у дома си.

Алис отвори хладилника и се намръщи, като видя колко е празен.

— Хей, от какво живееш? Протеинови напитки, шотландско уиски и… — Тя бързо огледа кухнята. — Въздух.

— Диетата на шампионите — отговори Хънтър. — Ами онези, които Никълсън не е изпратил в затвора? Онези, които не са били осъдени заради процедурен пропуск или нещо друго? Ами жертвите на обвинените? Онези, които смятат, че държавата не е изпълнила дълга си? Възможно ли е някой от тях да е способен на такова отмъщение? Някой обвинявал ли е директно Никълсън, че е загубил някое дело?

Алис си наля бира и се върна във всекидневната.

— Трябва да призная, че не ми остана време да проверя. Но, повярвай ми, ако има връзка между убийството на Дерек и някое от делата му, ще я открия.

Робърт задържа погледа си на Алис. Нещо в естествения, самоуверен начин, по който тя говореше, му подсказа, че самочувствието й не е само перчене и поза, което беше изненадващо, като се имаше предвид, че тя работи в най-самонадеяната и самовеличаеща се правораздавателна агенция от всички в Калифорния — Окръжната прокуратура. Не, самоувереността й не беше само на думи, а се дължеше на убеденост в себе си и възможностите й.

— Втората жертва… — продължи тя и отпи малка глътка от бирата. — И той ли е бил адвокат, или прокурор?

Хънтър стана и се приближи до прозореца.

— По-лошо. Бил е ченге.

Очите на Алис се отвориха широко от изненада, а умът й вече започна да преценява последиците от това.

— Името му е Андрю Насхорн — добави Робърт.

— Детектив ли е бил?

— Да, допреди осем години.

Алис спря, както беше вдигнала чашата.

— Какво се е случило?

— Бил е прострелян в корема, докато гонел заподозрян в Ингълуд. Резултатът бил колапс на единия бял дроб, месец в болница и шест месеца отпуск по болест. След това вече не можел да се занимава с оперативна дейност и предпочел да остане в отдел „Поддръжка на операции“ в Южния район.

— И колко време е бил детектив?

Хънтър разбра, че Алис схваща бързо.

— Десет години.

Лицето й сякаш пламна от същото, което и Робърт си беше помислил преди няколко часа.

— Двамата с Дерек може да са имали общ случай — заяви тя. — Или дори повече от един. Десет години е дълго време на залавяне на престъпници.

Робърт се съгласи с това.

— Дерек беше прокурор двайсет и шест години. — Мислите на Алис вече течаха като пълноводна река. — Има вероятност да е съдил поне един извършител, който… Как му беше името?

— Андрю Насхорн.

— Който Насхорн е заловил.

Хънтър отново се съгласи.

— Това може да е първата реална връзка. Може би дори пробив. Ще съпоставя информацията и ще видя какво ще излезе.

Робърт погледна часовника си.

— Да, но не сега. И двамата се нуждаем от сън.

Алис кимна, но не помръдна. Очите й останаха приковани в него.

— Ти спомена, че има втора скулптура.

Той не отговори.

— Имаше ли възможност да провериш дали и тя изобразява фигури от сенки на стената?

— Алис, не чу ли какво казах? Трябва да поспим. И ти трябва да си починеш, и да престанеш да мислиш за разследването поне няколко часа.

— Има фигури от сенки, нали? Сега имаме нещо друго. Нова улика, оставена от убиеца? Какво представлява?

— Още не знаем — излъга Робърт.

— Разбира се, че знаете — предизвика го Алис. — Защо не искаш да ми кажеш?

— Защото ако ти кажа, щом се прибереш вкъщи, ще включиш компютъра си и ще търсиш в интернет, докато откриеш нещо. А и двамата се нуждаем от сън. Това означава и ти. Зарежи всичко. Дай на мозъка си няколко часа почивка или ще изпуши.

Алис спря пред шкафа във всекидневната, където бяха наредени няколко снимки в рамки, и взе онази най-отзад — младия и усмихнат Хънтър, облечен в колежанска тога по случай дипломирането. До него стоеше баща му. Изражението му говореше на целия свят, че в този ден няма по-горд от него. Алис се усмихна, върна снимката на шкафа и отново се обърна към Робърт:

— Ти изобщо не ме помниш, нали?