Скулптора

79.

За по-малко от пет минути те преместиха прожекторите и направиха две снимки на двете скулптури — или по-скоро на двете части на скулптурата. Криминалистите подготвяха за изнасяне трупа и отрязаните части на тялото.

Хънтър и Гарсия оставиха доктор Каролин Хоув и Майк Бриндъл да си вършат работата и отидоха в съседния офис. Кабинетът принадлежеше на счетоводител, но сега го използваха полицаите. Шерил Селърс, секретарката на Литълуд, която беше намерила трупа му сутринта, седеше там повече от час заедно с една полицайка. Шерил все още не беше престанала да трепери и да плаче. Полицайката трябваше да я накара насила да изпие чаша вода, подсладена със захар.

Шерил беше отговорила на въпросите на детектив Джак Уинстанли и партньора му, когато бяха дошли на местопрестъплението, но оттогава мълчеше, седеше в офиса на счетоводителя и безучастно гледаше стената. Беше отказала да разговаря с полицейски психолог. Каза, че единственото й желание е да се махне от това място и да се прибере у дома.

Двамата детективи влязоха в кабинета. Робърт кимна леко на полицайката. Тя му отвърна със същото и излезе.

Шерил седеше на кафяво протрито канапе за двама. Коленете й бяха притиснати едно до друго, а ръцете й стискаха чашата с вода в скута й. Тялото й изглеждаше напрегнато и сковано. Гримът й се беше размазал по лицето от сълзите и тя не си беше направила труда да го избърше. Очите й бяха зачервени от плач.

— Госпожице Селърс — каза Хънтър и се наведе, за да я погледне в очите. Внимаваше да се сниши под линията й на зрение, за да се представи в по-малко заплашително положение.

След няколко минути Шерил насочи вниманието си към мъжа пред нея. Робърт изчака, докато погледите им се срещнат.

— Как сте? — попита той.

Тя си пое дълбоко дъх през носа и Хънтър забеляза, че ръцете й отново започнаха да треперят.

— Искате ли още една чаша вода?

Отне й минута, докато схване въпроса. Примига и неуверено промълви:

— Имате ли нещо по-силно?

Робърт се усмихна.

— Кафе?

— Още по-силно.

— Двойно кафе?

Изражението й поомекна. При други обстоятелства вероятно би се усмихнала. Шерил повдигна рамене и кимна.

Хънтър стана и прошепна нещо в ухото на Карлос, който излезе от стаята. Робърт отново приклекна пред Шерил.

— Казвам се Робърт Хънтър и съм полицай от Лос Анджелис. Знам, че днес сте разговаряли с няколко колеги. Искрено съжалявам за случилото се и за онова, на което сте станали свидетелка сутринта…

Шерил долови искреността в гласа му. Погледът й отново се отмести към чашата в ръцете й.

— Знам, че вече сте го направили, и се извинявам, че ще ви помоля да го сторите още веднъж, но бихте ли ми разказали какво се случи от вчера насам, от последния сеанс на доктор Литълуд до часа, когато дойдохте тук сутринта.

Бавно и с треперещ глас Шерил Селърс описа всички събития, за които беше разказала на първите двама детективи, пристигнали на местопрестъплението. Хънтър я изслуша, без да я прекъсва. Разказът й съвпадаше с онова, което вече беше чул.

— Нуждая се от помощта ви, госпожице Селърс — каза той, след като тя приключи. Мълчанието й го подтикна да продължи: — Може ли да попитам откога работите за доктор Литълуд?

Шерил го погледна.

— Започнах миналата пролет. Малко повече от година.

— Спомняте ли си дали напоследък доктор Литълуд е изглеждал развълнуван или нервен след посещението на някой пациент?

Тя се замисли.

— Не си спомням. Той винаги беше един и същ след сеансите и в края на деня — спокоен, отпуснат, забавен… през повечето време…

— Някой от пациентите му да се е ядосвал или да е буйствал по време на сеанс?

— Не, никога. Поне откакто аз работя тук.

— А знаете ли дали някой от клиентите му го е заплашвал по някакъв начин?

Шерил поклати глава.

— Не ми е известно. Дори да го е заплашвал, Нейтън не ми е споменавал нищо.

— В кабинета на доктор Литълуд намерихме тайна кутия-книга. Знаете ли за какво говоря?

Тя кимна, но в очите й не се появи страх и това оправда очакванията на Хънтър. Когато беше отворила вратата на кабинета на Литълуд сутринта, първото, което Шерил бе видяла, беше разчлененият труп на стола и кръвта. Това беше достатъчно, за да я накара да изпадне в паника. Всичко друго за нея е било като в мъгла. Робърт се съмняваше, че е забелязала бюрото и скулптурата. Вместо да влезе в кабинета, Шерил бе хукнала за помощ.

— Знаете ли дали доктор Литълуд е имал такава кутия-книга в кабинета си? Черно-бяла, със заглавие „Подсъзнанието“?

Тя се намръщи. Въпросът й се стори малко странен.

— Да. Държеше я на бюрото си, но не я използваше като тайна кутия. Вътре оставяше мобилния си телефон и ключовете на колата си, когато беше в кабинета.

Хънтър записа някои неща в тефтерчето си.

— Прав ли съм в предположението си, че всеки пациент, който е искал нов сеанс, е минавал през вас?

Шерил кимна.

— И новите пациенти ли?

Тя пак кимна.

Погледите им се отместиха към вратата, когато Гарсия се върна с чаша кафе. Той се усмихна и я даде на Шерил.

— Дано да е достатъчно силно — каза.

Тя взе чашата и без да я е грижа дали кафето е горещо или не, отпи голяма глътка. Кафето не беше толкова топло, че да опари устата й, но тя веднага разпозна силния вкус и изненадано погледна двамата детективи.

— Полицаят навън е ирландец — обясни Гарсия — и знае да прави само ирландско кафе. — Той повдигна рамене и отново се усмихна. — Затова го помолих. Няма нищо по-добро за успокояване на нервите.

Устните на Шерил се разтеглиха в съвсем лека усмивка. При дадените обстоятелства и това беше много. Робърт я изчака да изпие още две глътки. Ръцете й престанаха да треперят толкова силно и тя го погледна.

— Госпожице Селърс, знам, че доктор Литълуд е бил много зает човек. Можете ли да ми кажете дали е приел нови пациенти през последните два-три месеца?

Шерил не откъсна очи от Робърт, но погледът й стана унесен, докато се опитваше да си спомни.

— Да, мисля, че прие трима нови пациенти. Трябва да проверя в записките си. В момента не мога да мисля ясно.

Хънтър кимна с разбиране.

— Предполагам, че записките ви са в компютъра.

— Да.

— Много е важно да разберем колко нови клиенти е имал доктор Литълуд през последните няколко месеца, колко сеанса са имали и кои са били.

Шерил се колебаеше.

— Не мога да ви кажа имената им. Тази информация е поверителна.

— Знам, че сте чудесна служителка, госпожице Селърс — монотонно каза Робърт. — И знам точно за какво говорите. Съзнавам, че не приличам на такъв, но и аз съм психолог. Разбирам етичния кодекс и значението му. Онова, за което ви моля, няма да е в нарушение на кодекса. Няма да измените на доверието на доктор Литълуд. Разговорите по време на сеансите са поверителни и не ни интересуват. Искам само да знам кои са новите клиенти. Много е важно.

Шерил отпи още една глътка ирландско кафе. Чувала беше за етичния кодекс, но не беше психолог и не бе полагала клетва. И ако трябваше да стори всичко, за да помогне за залавянето на убиеца на Нейтън Литълуд, щеше да го направи.

— Трябва ми компютъра — най-после каза. — Но не мога да отида там. Не мога да вляза отново в онази стая.

— Не се притеснявайте — отвърна Хънтър и кимна на партньора си. — Ще ви донесем компютъра.