Скулптора

109.

Над Лос Анджелис беше паднал здрач и вятърът се бе усилил значително, когато те пристигнаха в Помона. Къщата беше в края на усамотен път в тих квартал. Екипът на специалните части заедно с Гарсия и две други полицейски коли спряха в началото на пътя и изминаха пеша останалото разстояние. На този етап факторът на изненада бяха мощните им оръжия. Последното, което искаха, беше да издадат предимството си, като известят за присъствието си обитателите на къщата.

По пътя за Помона Джак Фалън беше разяснил на трите екипа плана за нападението. Единият екип трябваше да влезе в къщата отзад, през кухнята, вторият да нахлуе през предния вход и третият да проникне през вратата на верандата, водеща към голямата спалня в лявата страна на къщата. Полицаите щяха да им осигурят прикритие отвън в случай, че Кен Сандс се опита да избяга през прозореца.

Детективът, който наблюдаваше къщата, не докладва нищо ново. Прозорците бяха затворени и завесите спуснати. Така беше през целия ден и това правеше разузнаването невъзможно. През последните два часа никой не беше влизал или излизал от къщата.

Хънтър го нямаше. Карлос му звъня два пъти, откакто бяха тръгнали от Главното управление на полицията, но не получи отговор.

— Проверка на статуса — чу се силно и ясно в слушалката на Гарсия.

— Екип „Алфа“ е на позиция — веднага дойде отговорът на първия екип. — Но не виждаме нищо. Под вратата е пъхнато нещо. Няма как да вкараме фиброскопичната камера. Нямаме очи вътре.

— Екип „Бета“ е на позиция — отвърна вторият екип.

— И ние сме слепи като прилепи. Не виждаме нищо.

Под всяка врата беше сложено нещо.

— Добре, ще трябва да атакуваме на сляпо — каза капитан Фалън. — Полицаите на позиция ли са?

— Готови сме — отговори Карлос, който оглеждаше района и търсеше партньора си. — Дадоха ни заповед за обиск. Имаме зелена светлина. Сигурни ли сте, че искате да влезете, без да сте видели какво има вътре?

Отлетяха пет секунди, изпълнени с мълчание и напрежение.

— Нямаме друг избор, освен ако ти не искаш да похлопаш на вратата и да се усмихнеш.

Гарсия не отговори.

— И аз си помислих, че не искаш. И така, до всички екипи, дайте най-доброто от себе си. Придържайте се към плана. Изненадата все още е на наша страна. Проверете всеки ъгъл, чувате ли?

— Прието.

— Алфа, Бета, по моя команда — три… две… едно…

Трите екипа бяха с ловни пушки с приспособления за разбиване на всякакви ключалки, които осигуряваха по-шумно, но много по-бързо влизане от тараните.

Гарсия чу три силни взрива в бърза последователност и после настана ад.

Екипите влязоха едновременно в къщата. Луис Робинсън и агент Антонио Торо бяха екип „Алфа“ и вървяха най-отзад.

Задната врата водеше право в кухнята. Торо взриви ключалките. След част от секундата Робинсън ритна вратата и нахълта в къщата. Той видя едър, мускулест мъж, който седеше до правоъгълна маса в средата на стаята, отрупана с купчина найлонови пакетчета с бял прах, и автомат „Узи“ до него. Разбиването на вратата го изненада, но въпреки че отначало се стресна, той вече се надигаше от стола. Грабна автомата и започна да търси мишени. Пръстът му беше на спусъка.

— Oij ju!6 — изкрещя той на албански, когато видя да влиза първият човек в черно. Нямаше начин да кротува и думата „предавам се“ не беше в речника му.

Робинсън се приготви да му изкрещи да хвърли оръжието, но веднага забеляза заплахата. Очите на албанеца бяха изпълнени с гняв и решителност.

„Стреляй или ще те застрелят.“

Без да се колебае, Робинсън натисна спусъка на картечния си пистолет „Хеклер и Кох“, който кихна два пъти. Със заглушител и субзвукови муниции звукът не беше по-силен от бебешко кихане. Двата куршума улучиха албанеца право в гърдите, който политна назад. От раната рукна кръв и бързо обагри бялата му тениска. Мускулните спазми, които обзеха цялото му тяло, накараха лицето му да се изкриви от болка, и пръстът му се стегна около спусъка на узито. От дулото изригна неконтролируема стрелба. Куршумите се забиваха в стената и тавана и свистяха покрай главите на Робинсън и Торо. Единият прелетя на няколко милиметра от челото на Торо.

Командосите от специалните сили бяха разгледали внимателно снимката на Кен Сандс по пътя за Помона. Въпреки дългата коса и брадата те бяха сигурни, че ще го познаят в къщата.

Мъжът в кухнята не беше Кен Сандс.