Скулптора

13.

Хънтър се беше уговорил с двете дъщери на господин Никълсън да се срещнат следобед. Оливия, по-голямата, с която се беше запознал в дома на господин Никълсън, ги беше поканила в жилището си в Уестуд. Сестра й Алисън също щеше да бъде там.

Робърт и Карлос пристигнаха в шестнайсет и трийсет и пет. Двуетажната къща беше скромна по стандартите на Уестуд, но пак беше по-голяма и по-скъпа от онези, които повечето жители на Лос Анджелис се надяваха някога да имат. Детективите изкачиха стъпалата от червени тухли пред къщата и тръгнаха по късата пътека през добре поддържан преден двор, където вече цъфтяха летни цветя. Пред гаража с две места бяха паркирани две коли — червено БМВ, серия 3, и чисто нов черен „Форд Едж“.

Хънтър натисна звънеца. Чакаха почти една минута и после Оливия отвори вратата. Беше с черна рокля без ръкави и с черни обувки. Косата й беше пригладена назад и завързана на класическа опашка. Лицето й беше скрито под тежък грим, но въпреки това бяха очевидни следите от прекарана безсънна нощ.

При вида на Хънтър и Гарсия очите й се напълниха със сълзи, но тя положи усилия и ги сдържа.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете веднага, госпожице Никълсън — рече Робърт.

— Казах ви да ме наричате Оливия — смело се усмихна тя. — Моля, влезте.

Детективите я последваха в елегантно антре, обзаведено с много вкус. Вази, цветя и мебели се комбинираха и създаваха удобно, приветливо пространство. Оливия ги заведе в първата стая вдясно — кабинетът й. Помещението беше просторно. Цялата южна стена беше заета от библиотека от пода до тавана. Обзавеждането беше елегантно, но настроението вътре беше мрачно. Стаята беше тъмна и задушна, със затворени прозорци и дръпнати завеси. Единствената светлина идваше от лампион в единия ъгъл.

До внушително бюро стоеше жена, наближаваща трийсетте. И тя беше облечена в черно. Когато двамата детективи влязоха в стаята, жената се обърна към тях.

Алисън Никълсън беше поразително красива, макар и много слаба. Имаше права черна коса, която се спускаше до раменете й, и черни очи, които знаеха твърде много за възрастта си. И бяха зачервени от плач.

— Това е сестра ми Алисън — представи я Оливия.

Алисън не протегна ръка.

— Детективи Хънтър и Гарсия, Али — каза Оливия и се приближи до сестра си.

— Много съжаляваме за загубата ви. Знаем колко ви е трудно и сме ви признателни, че ни отделяте време. Няма да ви отнемем много. — Робърт бръкна в джоба си и извади черното си тефтерче. — Може ли да ви зададем няколко въпроса? — Мълчанието на сестрите го подкани да продължи: — И двете сте посетили баща си в събота за последен път, така ли?

— Да — отговори Оливия.

— Спомняте ли си в колко часа отидохте там и кога си тръгнахте?

— Аз отидох преди Али — отвърна Оливия. — Трябваше да свърша някои неща следобед. Отваряме нов магазин.

Хънтър знаеше, че Оливия е собственичка на „Здравословни храни“, верига с няколко магазина в центъра на Лос Анджелис. Алисън пък бе тръгнала по стъпките на баща си и беше прокурор.

— Отидох там към четири и половина — пет — продължи Оливия. — Али…

— Аз бях там в пет и петнайсет — каза Алисън.

Робърт зачака.

— Седнахме до татко, както винаги правехме, и поговорихме, или по-скоро се опитахме. В събота и неделя Ливи обикновено готви. — Алисън кимна към сестра си. — Понякога й помагам. — Тя поклати глава. — Не съм много добра в кухнята.

— Говорихте ли в събота? — обърна се Хънтър към Оливия.

— Да. И после се хранихме заедно.

— Ами болногледачката Мелинда Уолис? — попита Карлос.

— Мелинда винаги се хранеше с нас. Тя е изключително мила жена и много грижовна.

— В колко часа си тръгнахте?

— Ливи си тръгна няколко минути преди мен — отговори Алисън. — Аз си тръгнах около девет.

Оливия кимна.

— Някоя от вас спомня ли си да е видяла някого на улицата около дома на баща ви? Някого или нещо, което да е привлякло вниманието ви?

— Не си спомням да съм видяла нещо особено — първа отговори Алисън.

— Нито пък аз — добави Оливия.

— Днес следобед говорихме с Ейми Даусън. Тя спомена, че баща ви е имал двама посетители преди три и половина месеца. Баща ви казвал ли е нещо за тях? Знаете ли кои са били?

Оливия и Алисън се спогледаха.

— Знам, че когато татко се разболя, окръжният прокурор Брадли го посети — отвърна Алисън.

— Да, това го разбрахме. Но очевидно е идвал и друг — отбеляза Гарсия, преглеждайки записките си. — Слаб, висок метър и осемдесет, на същите години като баща ви, с кафяви очи. Говори ли ви нещо?

Оливия поклати глава.

— Половината прокурори в Окръжната прокуратура отговарят на това описание — отбеляза Алисън.

— Канта ви не е ли споменавал, че го е посетил някой преди няколко седмици?

— На мен не — отвърна Алисън.

— И на мен — додаде Оливия. — И това е странно, защото татко ни каза за посещението на Брадли.

Робърт прибра тефтерчето в джоба си.

— Според госпожа Даусън баща ви е споменал, че трябва да се помири с някого и да каже истината за нещо на някого.

Двете жени се намръщиха.

— Знаете ли нещо за това?

— Истината за какво? — попита Алисън.

Карлос повдигна рамене.

— Това искаме да разберем.

— За някое дело, на което е бил прокурор?

— Не знаем. Разполагаме само с тази информация.

В стаята настъпи мълчание.

— Не си спомням татко да е споменавал, че трябва да се помири с някого — рече Оливия. — Ейми сигурна ли е, че това е казал?

Детективите кимнаха.

Оливия погледна Алисън.

— Татко не е казвал нищо и на мен.

Робърт искаше да им зададе още един въпрос, но трябваше внимателно да подбере думите си. Той се опита да говори непринудено:

— Баща ви интересуваше ли се от модерно изкуство?

Съдейки по израженията им, въпросът му ги изненада.

— Например скулптура? — добави Хънтър.

Озадачеността им се засили.

— Не — отвърна Оливия и погледна Алисън, а после двете в един глас изрекоха: — Мама се интересуваше.