Скулптора

107.

Беше късно следобед, когато телефонът на бюрото на Гарсия иззвъня. Той не беше виждал, нито чувал Хънтър цял ден, но това не беше нещо необичайно.

— Детектив Гарсия, специална секция „Убийства“ — каза Карлос и се заслуша мълчаливо. Сбърчи чело толкова силно, че заприлича на грайфер на автомобилна гума. — Шегуваш се… Къде? Сигурен ли си? Добре, стой там и наблюдавай къщата и ако нещо се промени, веднага ми се обади. — Затвори и хукна към кабинета на капитан Блейк. Пет минути по-късно той набираше номера на мобилния телефон на Хънтър, който отговори на първото позвъняване. — Робърт, къде си?

— Седя в колата си, чакам и рискувам, воден от едно предчувствие.

— Какво? Какво предчувствие?

— Твърде сложно е да го обясня сега. — Хънтър долови безпокойството в гласа на партньора си. — Какво има?

— Няма да повярваш. Единият ни екип е ударил джакпота. Имаме солидна следа към Кен Сандс. Той очевидно работи за албанска групировка, която търгува с наркотици. Открили са го.

— Къде?

— Някъде в Помона. Имам адреса.

Помона беше на другия край на града.

— Имаме зелена светлина от капитана — добави Карлос. — В момента се изготвя заповед за обиск.

— За колко време може да отиде на мястото екип на специалните части?

— Пет до десет минути за сформиране на екипа. Ще ми изпратят информация за сградата, включително архитектурни чертежи. Вероятно ще можем да инструктираме капитана на екипа след петнайсет, най-много двайсет минути.

Робърт погледна часовника си.

— Няма да мога да дойда на инструктажа, Карлос. В другия край на града съм и натовареният час започна преди двайсетина минути. Кажи ми адреса в Помона. Ще се срещнем там.

Хънтър затвори и в същия миг колата, която следеше цял ден, отново потегли.

— По дяволите — измърмори той, превъртя ключа на стартера и настъпи газта.