Скулптора

30.

Наближаваше един след полунощ, когато Хънтър най-после се върна в апартамента си. Отчаяно искаше да се изкъпе. В каютата имаше толкова много кръв, че въпреки предпазното облекло имаше чувството, че е омърсена не само кожата, но и душата му.

Той затвори очи, облегна глава на белите плочки и остави силната, гореща струя на душа да масажира напрегнатите мускули на врата и раменете му. Бавно прокара ръка през косата си. Пръстите му докоснаха дълбокия грозен белег на тила му и той опипа грубата, грапава кожа. Това беше спомен колко решителен и смъртоносен може да бъде злият ум. Не че се нуждаеше от напомняне. Въпреки че се случи преди няколко години, срещата му с чудовището, което медиите бяха кръстили Ангела на смъртта, беше прясна в паметта му като спомен отпреди минута. Болезненият белег на тила постоянно му напомняше колко близо бяха двамата с Гарсия до смъртта.

Проблемът беше, че каквото и да правеше, и колкото и бързо, и усилено да работеше полицията, не можеха да хващат престъпниците достатъчно бързо. Веднага щом заловяха и изпратеха в затвора някой маниакален убиец, по улиците вече обикаляха двама, трима или четирима. Везните бяха наклонени на погрешната страна. Колко иронично беше, че Града на ангелите, изглежда, привличаше повече зло от всеки друг голям град в САЩ.

Хънтър нямаше представа колко време е стоял под душа, но когато прогони спомена и спря водата, загорялата му от слънцето кожа беше придобила тъмнорозов оттенък и пръстите му бяха набръчкани като сушени сливи.

Той се избърса, уви се в чиста бяла хавлия и отиде във всекидневната. Барчето му беше малко, но съдържаше внушителна колекция на познавач от малцово уиски. Робърт се нуждаеше от нещо силно, но успокояващо и отпускащо. Не търси дълго и направи избора си веднага, щом погледът му се спря на бутилка петнайсетгодишно „Балвени“.

Наля си щедра доза, добави съвсем малко вода и се разположи на черния кожен диван. Направи всичко възможно да не мисли за случая, но образите на всичко, което беше видял през последните няколко дни, нямаше къде другаде да отидат и продължиха да се въртят и преплитат в съзнанието му. Бяха се досетили за изображенията, образувани от първата скулптура, но преди да имат възможност да разберат какво е значението им, убиецът им беше оставил втора жертва, втора скулптура и втора група изображения, които на пръв поглед бяха още по-безсмислени от първите. Робърт нямаше представа откъде да започне.

Той отпи голяма глътка от уискито и се съсредоточи върху силния му аромат. Високото съдържание на алкохол придаваше на малцовото уиски допълнителна сила, без да влияе на богатия му вкус на плодове.

След няколко минути и още една чашка Хънтър започваше да се отпуска, когато мобилният му телефон иззвъня.

Той инстинктивно погледна часовника си.

— Не може да бъде. — Вдигна капака на телефона и го допря до ухото си. — Детектив Хънтър.

— Робърт, обажда се Алис.

Той свъси вежди.

— Алис? Какво има?

— Чудех се дали искаш едно питие.

— Питие? Наближава два след полунощ.

— Знам.

— И вероятно също знаеш, че това е Лос Анджелис, където почти всички кръчми затварят в два.

— Да, знам.

— Тогава това не осуетява ли идеята ти за питие по това време?

Последва кратко мълчание.

— Може би ще ме поканиш в апартамента си да пийнем нещо?

Робърт се намръщи.

— Искаш да дойдеш в апартамента ми да пийнеш нещо?

— На ъгъла съм. Мога да дойда за… две минути. Или дори по-малко.

Хънтър погледна към прозореца на всекидневната си. Не му беше останало време да провери, но беше сигурен, че Алис Бомонт не живее в тази част на града. На две минути от апартамента му в която и да е посока нямаше никакви заведения.

Той се поколеба.

— Мисля, че открих нещо, Робърт — добави Алис.

— Какво?

— Може би разбрах какво означава фигурата от сянка.