Скулптора

3.

Дори в неделя сутринта на Хънтър му отне почти час, за да измине двайсет и четирите километра между Хънтингдън Парк и Шевиот Хилс.

Гарсия не му беше съобщил много подробности по телефона, но очевидният му шок и леко треперещият глас определено не бяха характерни за него.

Робърт Хънтър и Карлос Гарсия бяха членове на малък специализиран екип в отдел „Обири и убийства“ — специалната секция „Убийства“. Екипът беше създаден да се занимава само със серийни убийци и сензационни случаи, които изискваха много време за разследване, знания и богат опит. Знанията на Хънтър в областта на психологията на престъпното поведение го поставяше в още по-специализирана група. Всички убийства, извършени с изумителна жестокост или садизъм, се определяха като „ултранасилие“. Всъщност екип „Ултра насилие“ се състоеше от Робърт Хънтър и Карлос Гарсия и те не се стряскаха лесно. Бяха виждали неща, каквито никой друг в света не беше виждал.

Робърт спря до едната от няколкото черно-бели полицейски коли, паркирани пред двуетажната къща в Западен Лос Анджелис. Репортерите вече бяха там, струпали се на малката улица, но това не беше изненада. Те обикновено отиваха на местопрестъпленията преди детективите.

Хънтър слезе от стария си буик „Ле Сабре“ и веднага го блъсна вълна топъл въздух. Той разкопча якето си, сложи значката си на колана и бавно се огледа. Въпреки че къщата се намираше на частна улица, в тих квартал, тълпата от любопитни, събрали се извън полицейския периметър, беше значителна и бързо нарастваше.

Робърт се обърна и застана с лице към къщата — хубава двуетажна сграда от червени тухли и боядисани в тъмносиньо рамки на прозорците и нисък покрив. Предният двор беше голям и добре поддържан. Вдясно от къщата имаше гараж за две коли, но на алеята нямаше автомобили, с изключение на още полицейски коли. Микробусът на криминалистите беше паркиран няколко метра по-нататък. Хънтър забеляза Карлос, който излезе от къщата. Беше облечен в класически бял гащеризон от тайвек с качулка. Гарсия беше метър осемдесет и пет, пет сантиметра по-висок от Робърт.

Карлос спря до каменните стъпала пред верандата и свали качулката. Дългата му черна коса беше завързана на опашка. И той веднага видя партньора си.

Без да обръща внимание на тълпата оживени репортери, Робърт показа значката си на полицая, който стоеше в края на периметъра, наведе се и мина под жълтата лента, опасваща местопрестъплението.

В град като Лос Анджелис, колкото по-жестоки и страшни са убийствата, толкова повече се вълнуваха журналистите. Повечето познаваха Хънтър и знаеха какви случаи му възлагат. Те започнаха да го обстрелват с въпроси.

— Лошите новини пристигат бързо — отбеляза Гарсия и кимна към тълпата, когато партньорът му се приближи до него. — А евентуално добрата новина пристига още по-бързо. — Даде на партньора си запечатан найлонов плик с нов гащеризон от тайвек.

— Какво искаш да кажеш? — Робърт взе плика, отвори го и започна да се облича.

— Жертвата е била адвокат — обясни Карлос. — Някой си Дерек Никълсън, прокурор от Главната прокуратура на щата Калифорния.

— Страхотно.

— Но вече не работел.

Хънтър вдигна ципа на гащеризона си.

— Поставили му диагноза рак на белите дробове — продължи Гарсия.

Робърт го погледна с любопитство.

— Никълсън е бил пътник. Кислородна маска, краката му не държали… Лекарите му давали не повече от шест месеца. Това било преди четири месеца.

— На колко години е бил?

— Петдесет. Не е било тайна, че умира. Защо са го убили?

Хънтър се замисли.

— Няма съмнение, че е убит, така ли?

— Абсолютно никакви съмнение.

Карлос поведе Робърт към къщата. До вратата имаше аларма. Хънтър погледна партньора си.

— Алармата не се е задействала — поясни Гарсия. — Очевидно не са я включвали често.

Робърт направи гримаса.

— Да. Какъв е смисълът да имаш аларма, нали? — съгласи се Карлос.

Детективите отидоха във всекидневната. Двама криминалисти снемаха отпечатъци от стълбището до задната стена.

— Кой е открил трупа? — попита Хънтър.

— Частната болногледачка на жертвата — отвърна Гарсия и насочи вниманието му към отворената врата в източната стена. На старинен кожен диван „Честърфийлд“ седеше млада жена, цялата облечена в черно. Косата й беше завързана на опашка. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. На коленете й имаше чаша кафе, която тя държеше с две ръце. Погледът й беше объркан и унесен. Робърт забеляза, че жената леко поклаща тяло. Очевидно беше в шок. В стаята с нея имаше униформен полицай.

— Някой разговарял ли е с нея?

— Аз — кимна Карлос. — Успях да получа основната информация от нея, но тя се затваря психически и не се изненадвам. Може да я разпиташ по-късно. Ти си по-добър от мен в тези неща.

— Била ли е тук в неделя?

— Идвала е само през почивните дни. Казва се Мелинда Уолис. Учи в Университета на Лос Анджелис. Завършва бакалавърска степен за медицинска сестра и болногледачка. Това е част от стажа й. Получила работата, след като поставили диагнозата на господин Никълсън.

— Ами през останалите дни от седмицата?

— Господин Никълсън е имал друга болногледачка. — Гарсия смъкна ципа на гащеризона си, бръкна във вътрешния си джоб и извади тефтерчето си. — Ейми Даусън. За разлика от Мелинда Ейми не е студентка, а професионална медицинска сестра и се е грижила за господин Никълсън през седмицата. Освен това двете му дъщери са го посещавали всеки ден.

Хънтър повдигна вежди.

— Още не са се свързали с тях.

— Никълсън е живял тук сам, така ли?

— Да. Съпругата му, с която са живели двайсет и осем години, е загинала в автомобилна катастрофа преди две години. — Карлос прибра тефтерчето в джоба си. — Трупът е на горния етаж.

Докато се качваше по стълбите, Робърт внимаваше да не попречи на работата на криминалистите. Площадката на първия етаж приличаше на чакалня — два стола, две кожени кресла, лавица с книги, поставка за списания и шкаф, отрупан със снимки в стилни рамки. Вървяха по слабо осветен коридор, който водеше към четири спални и две бани. Гарсия заведе партньора си до последната врата вдясно и спря.

— Знам, че си виждал страшно извратени неща, Робърт. Аз също. — Той сложи ръката си в ръкавица на дръжката на вратата. — Но това… няма да го видиш дори в кошмар. — Карлос бутна вратата.