Скулптора

24.

Алис гледаше скулптурата с присвити очи. На лицето й беше изписана смесица от озадаченост и изненада. Нямаше представа какво е видял Хънтър.

Гарсия все още не помръдваше. Очите му се бяха отместили от копието и се бяха насочили към партньора му, и после към екранчето на фотоапарата. Той разглеждаше последните три снимки, които беше направил, взирайки се внимателно във всяка, но не видя нищо по-различно.

— Признавам, че съм озадачен — заяви. — Какво забеляза, Робърт? — Той погледна Алис и видя, че и на нейното лице е изписана изненада. — Какво видя, което ние не виждаме?

— Ще трябва да го видиш с очите си. Ще ти покажа. — Хънтър се приближи до бюрото си, взе стандартно полицейско фенерче „Маглайт“ и отиде при Гарсия. Запали фенерчето и го насочи към скулптурата от височината на кръста си.

Карлос и Алис се вгледаха. Озадачеността им се засили.

— Е, и? — попита Алис.

— Не гледайте скулптурата, а стената зад нея и сянката й.

Гарсия и Алис едновременно насочиха погледи към стената.

На лицата им се изписа изненада.

Алис отвори широко уста.

— Не може да бъде — възкликна Карлос.

Сянката, която скулптурата хвърляше върху стената, когато се осветеше точно под този ъгъл, образуваше два ясни силуета.

— Куче и птица? — попита Алис, приближи се и отново погледна копието на скулптурата. — Какво е това, по дяволите? — От мястото, където стоеше, свързаните части от тяло изобщо не приличаха на куче и птица. Нищо чудно, че никой не ги беше видял.

Робърт сложи фенерчето на лавицата зад него. Лъчът беше насочен на същата височина и под същия ъгъл. Сенките се преместиха малко, но все още бяха там. Той пристъпи към стената, за да ги види по-добре.

— Убиецът е разчленил жертвата, за да направи сенки на фигури като в куклен театър? — изуми се Гарсия. — В това има още по-малко логика.

— Той предава послание, Карлос — отвърна партньорът му. — В тези образи трябва да има скрито значение.

— Искаш да кажеш… нещо като гатанка в гатанката? Първо скулптурата, а сега фигурите от сенки. Кой знае какво ще има по-нататък? Задал ни е картинен ребус?

Робърт кимна.

— И иска да го сглобим. — Той разглежда сенките още една минута, а после се обърна и погледна копието, приближи се до таблото със снимките и взе два фотоса на оригиналната скулптура от местопрестъплението. Анализира ги известно време и отново застана с лице към стената. — Каква мислите, че е птицата?

— Не знам — отговори Алис. — Може би гълъб.

Хънтър поклати глава.

— Гълъбът няма такава човка. Тази е по-дълга и заоблена. И птицата е по-голяма.

— И мислиш, че това е нарочно?

Робърт отново погледна скулптурата.

— Убиецът е положил много труд да сътвори това нещо. Виждате ли как е отрязал пръста точно в ставата? — Посочи го на отливката и после на снимката. — И след това го е извил по особен начин, за да направи човката. Това не е случайно.

— Гълъб се прави най-лесно — обади се Карлос. — Може би първото, което човек научава. Дори аз мога да го правя. — Той преплете палци, разпери пръсти и докато ги държеше един до друг, ги размаха като криле. — Виждате ли? Робърт е прав. Това не е гълъб.

Алис се вгледа в сянката за няколко секунди.

— Е, добре, ако си прав за човката, тогава не може да е орел, или ястреб. Човките и на тези две птици са извити в края като кука.

— Точно така — съгласи се Хънтър.

— Може да е гарга — предположи Гарсия.

— И аз това си мислех — каза Робърт. — Гарга, гарван или врана.

— Мислиш ли, че има значение каква е птицата? — попита Алис.

— Да.

— Тогава другото може да не е куче — добави тя. — Животното сякаш вие по нещо. Може би по луната?

Главата на фигурата от сянка, която приличаше на куче, беше вдигната нагоре.

— Да. Може да е куче, вълк, чакал, койот… още не знаем. Но за двете фигури има причина и трябва да открием какви са, за да проумеем значението им. И да разберем какво иска да ни каже убиецът.

Всички отново насочиха вниманието си към стената и сенките.

— Огледа задния двор на Дерек Никълсън, нали? — обърна се Хънтър към партньора си.

— Знаеш, че го направих.

— Спомняш ли си дали видя кучешка колибка?

Карлос отмести поглед встрани и прехапа устни.

— Не.

— И аз не видях. — Робърт погледна часовника си, върна се до бюрото си и започна да рови в листовете хартия на него. След минута намери онова, което търсеше. Извади мобилния си телефон и набра номера, който беше написан на листчето.

— Ало — отговори уморен женски глас.

— Госпожице Никълсън, обажда се детектив Хънтър. Извинявайте за безпокойството. Ще бъда кратък. Искам да ви питам нещо за баща ви.

— Да, разбира се — малко по-бодро отговори Оливия.

— Баща ви имаше ли куче?

— Моля?

— Баща ви имаше ли домашен любимец куче?

Последва няколко секунди мълчание, докато Оливия проумее въпроса.

— Не… Нямаше.

— А някога имал ли е куче? Може би когато сте били по-млада или след като майка ви е починала?

— Не, никога не сме имали куче. Мама обичаше повече котки, отколкото кучета.

— Ами някаква птица? — Хънтър си представи как Оливия се намръщи.

— Птица?

— Да, някаква птица.

— Не, и птица не сме имали. Всъщност не сме имали никакъв домашен любимец. Защо?

Робърт потърка точката между веждите си с върха на пръста си.

— Само проверявам някои неща, госпожице Никълсън.

— Ако ще ви помогне, татко имаше аквариум с рибки в кабинета си в центъра на града.

— Рибки?

— Да. Казваше, че му действа успокояващо, като ги гледа да плуват. Така се успокояваше преди, по време и след голям процес.

— Много ви благодаря за помощта, госпожице Никълсън. Може пак да ви се обадя, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се.

Той затвори.

— Нищо ли? — попита Гарсия.

— Дерек Никълсън никога не е имал кучета, птици или други домашни любимци, само аквариум с рибки в служебния си кабинет. Връзката е другаде.

В същия миг капитан Блейк отвори вратата, без да почука. Никога не го правеше. Бързаше толкова много, че не забеляза фигурите от сенки на стената.

— Няма да повярвате, но той пак го е направил.

Всички се намръщиха.

Барбара кимна към копието на скулптурата.

— Има още едно такова нещо.