Скулптора

50.

Кръвта на пода и стените се беше съсирила и засъхнала и тъй като червените кръвни телца бяха умрели и започнали да се разлагат, странният мирис на метал беше отслабнал и отстъпил пред една много по-силна миризма на нещо като развалено месо, примесено с вкиснато мляко. Мнозина, присъствали на брутално местопрестъпление, биха твърдели, че така мирише насилствената смърт.

Хънтър спря до вратата на каютата на лодката на Насхорн. Повторното посещение на местопрестъплението, сам, посред нощ, се беше превърнало почти в мания. Даваше му възможност да огледа, без никой да го безпокои и без да бърза, и да се опита да влезе в съзнанието на убиеца. Но как някой би намерил логика в нелогичното?

Робърт беше прочел и препрочел доклада на криминалистите от местопрестъплението. Множеството отпечатъци от обувки, които бе забелязал на пода на каютата предишния ден, бяха несъвместими и не можеха да се сравнят с определен размер обувки. На пода имаше толкова много кръв, че щом убиецът е отместил крака си, тя е заличила очертанията му. Това много затрудняваше лабораторния анализ. По-рано през деня Майк Бриндъл, шефът на екипа криминалисти, огледали местопрестъплението, каза на Хънтър, че е открил нещо много странно в отпечатъците от обувки. Разпределението на тежестта на стъпките беше неравномерно. Това предполагаше, че убиецът върви с асиметрична анормалност, ако куца, или нарочно е носил друг размер обувки. Робърт се беше натъквал на този трик. Криминалистите не можаха да разпознаят и шарка на подметката, което означаваше, че убиецът е увил обувките си в дебел найлон или нещо подобно. Това би обяснило и липсата на кървави следи извън каютата.

Бриндъл бе уверил Хънтър, че екипът му е оставил каютата в абсолютно същото състояние, в което са я намерили. Предметите, които бяха взети за лабораторен анализ, бяха изброени в документа, който Робърт носеше със себе си. Всичко друго беше оставено на мястото си.

Хънтър вдигна ципа на гащеризона си от тайвек и влезе в каютата. Не се тревожеше, че може да компрометира местопрестъплението, но не искаше да изцапа с кръв обувките и дрехите си или противната смрад да проникне в тях. Знаеше, че миризмата си проправя път във всяка материя и не можеш лесно да се отървеш от нея нито с изпиране, нито с химическо чистене. Проблемът беше психически. Мозъкът свързваше дрехите с миризмата дори след като отдавна бе изчезнала.

Той спря в средата на помещението и бавно огледа пространството около себе си.

„Дали убиецът вече е бил на борда, когато Насхорн се е качил на лодката си?“

Двете ключалки на каютата не бяха разбити, въпреки че едва ли биха представлявали препятствие за човек с опит.

Робърт обиколи каютата, за да провери дали не е пропуснал нещо предишния ден. Приближи се до малкия хладилник и отвори вратата. Беше добре зареден — няколко бутилки вода, сирене, студени меса и много бира. Отново погледна в контейнера за боклук — опаковка от десертно блокче и празно пликче от говежда пастърма. Нямаше бирени кутии. Ако Андрю Насхорн беше поканил някого на борда, преди да отплава за две седмици, вероятно не е било да побъбрят дружески.

„Тогава защо?“

Гарсия беше изказал предположението, че убиецът може би се е приближил към Насхорн извън лодката с някакво оръжие, принудил го е да отвори вратата и после го е ударил в лицето. Като имаше предвид двете местопрестъпления и заключението на доктор Хоув, че убиецът е избрал електрически кухненски нож за рязане на месо, Хънтър смяташе тази теория за малко вероятна. Убиецът не харесваше огнестрелни оръжия.

Робърт прекоси каютата и отиде до отсрещната стена, където беше разплискана най-много кръв. Криминалистите бяха взели стола, на който бе открит трупът на Насхорн, но мястото му беше отбелязано. Хънтър застана в средата и се огледа. Нямаше къде да се скрие човек. Всеки, който би се опитал да се скрие, би бил забелязан веднага, освен ако не е джудже. От вратата Насхорн би видял цялата каюта с изключение на банята, но само ако вратата е затворена. Ако се беше скрил там, убиецът би имал две възможности за избор — да чака Насхорн да отвори вратата на банята и да го удари в лицето с някакво оръжие или самият той да отвори вратата и да се нахвърли върху Насхорн, щом влезе в каютата.

Робърт мигновено съзря два проблема в тази теория. Баните в тези лодки не бяха големи. Доктор Хоув беше сигурна, че Насхорн е бил повален с един–единствен силен удар в лицето, нанесен със замах отдясно наляво. Това беше невъзможно да се постигне, ако стоиш в банята. Нямаше достатъчно място. Ако убиецът бе връхлетял върху Насхорн откъм банята, където и в каютата да е бил Насхорн, в такова тясно пространство на убиеца ще са му необходими най-малко две-три секунди, за да стигне до жертвата си. Насхорн щеше да има достатъчно време да забележи атаката и да заеме основна отбранителна поза — да вдигне ръце, за да предпази лицето си. Въпреки че ръцете му бяха отрязани от тялото, по тях нямаше следи от самозащита.

Хънтър отново огледа помещението и се спря на малката врата на машинното отделение. Като всичко останало в този край на каютата и тя беше оплискана в засъхнала кръв. Криминалистите бързаха да започнат да обработват местопрестъплението и Робърт нямаше възможност да го огледа добре. Той се наведе и отвори вратата. Машинното отделение беше малко, не по-голямо от обикновен шкаф. Моторът заемаше повечето място. През вратата беше проникнала кръв и бе покапала върху двигателя и изцапания с масло под. Хънтър се приготви да затвори вратата, когато видя нещо, което привлече вниманието му. Пръски кръв в средата на мотора. Не беше от процедилата се през вратата кръв, а разплискана. Робърт беше виждал много пъти тази схема — от нанасяне на рана, обикновено причинена от въртеливо движение, както когато нападател удари жертва в лицето. Силата на удара кара вратът на жертвата да се завърти и кръвта от нанесената рана плисва в тънка дъга.

Детективът отгърна папката с доклада на криминалистите и бързо прелисти снимките на веществените доказателства. Когато намери онова, което търсеше, мозъкът му заработи на пълни обороти, пресмятайки всички вероятности. Той пъхна глава в машинното отделение и заопипва двигателя отдолу, сякаш търсеше нещо. След това извади ръката си, която беше изцапана с лепкава течност.

Робърт почувства, че кръвта му се сгорещява. „Хитро копеле.“