Скулптора

49.

Минаваше обяд, когато Хънтър отново отиде в Ленъкс и спря колата си пред къщата на Ейми Даусън. Делничната болногледачка на Дерек Никълсън отново му се усмихна учтиво и го покани да влезе, но този път го заведе в кухнята.

Въздухът ухаеше приятно на печени домати, босилек, лук, чили и подправки.

— Съпругът ми гледа мач във всекидневната — обясни Ейми. — Той е голям почитател на „Лейкърс“ и когато се развълнува, е много шумен. Нямаш нищо против да говорим тук, нали?

— Не, разбира се — отвърна Робърт. — Ще бъда колкото мога по-кратък.

Ейми беше с тънка рокля на цветя и с джапанки. Плитките й бяха разплетени и косата й беше прибрана на рошава опашка. Тя предложи на Хънтър да седне на един от столовете около сгъваемата пластмасова маса.

— Ако беше дошъл малко по-рано, щеше да обядваш с нас.

Робърт се усмихна.

— Много си любезна, благодаря. Ястието сигурно е било вкусно. Дайте ми хубави, домашно приготвени спагети, и ще изям килограми.

Ейми го погледна недоверчиво.

— Как разбра, че съм сготвила спагети за довечера?

— Предположих, съдейки по съблазнителната миризма в кухнята. — Той повдигна рамене. — Домашно приготвен доматен сос?

Тя не можа да скрие изненадата си.

— Точно така. По рецептата на майка ми. Всички го харесваме много лютив.

— И аз. — Хънтър седна и изчака Ейми да се настани срещу него. — Искам да поговорим пак за втория човек, който казахте, че посетил господин Никълсън в дома му, след като се разболял.

— Не съм си спомнила нищо друго. — Тя, изглежда, искрено съжаляваше.

— Няма нищо. Искам да видиш една снимка и да ми кажеш дали това може да е човекът, посетил господин Никълсън.

— Добре. — Ейми се наведе напред и сложи лакти на масата.

Кучето Кресльо се разлая пред вратата на кухнята и на лицето на жената се изписа раздразнение.

— Извини ме за секунда, детектив. — Тя стана и отвори вратата, но не пусна вътре кучето. — Делрой — извика Ейми. — Би ли извел навън Кресльо? В момента нямам време да се занимавам с него.

— Гледам мача.

— Тогава би ли помолил Летисия да го качи горе?

— Летисия — извика Делрой. — Ела да си вземеш кучето, преди да съм го удушил.

Ейми затвори вратата и поклати глава.

— Съжалявам — каза и отново седна на стола. — Това куче ме побърква понякога. Както и съпругът ми.

Робърт се усмихна.

— Всичко е наред. — Той сложи пред Ейми голяма снимка на Андрю Насхорн. — Това е човекът, за когото говорех.

Тя взе фотографията и съсредоточено се вгледа в нея.

— Съжалявам, детектив, не е той. Онзи мъж беше по-млад и по-слаб. — Жената остави снимката на масата.

Хънтър кимна, но не взе фотоса.

— Ами този? — Той извади втора снимка, този път на Кен Сандс. Беше се свързал с калифорнийския щатски затвор в Ланкастър и бе успял да се сдобие с по-скорошна снимка на Сандс, направена в деня на освобождаването му. Косата му беше дълга и чорлава и си беше пуснал, рехава брада. Чертите на лицето му не се виждаха добре. — Това е най-скорошната му снимка, с която разполагаме — обясни Робърт. Знаеше, че Сандс нарочно се е направил така. Много затворници, които излежаваха средно дълги присъди, изглеждаха по подобен начин. Това беше обичаен номер да попречат на системата да има хубави, ясни техни снимки. Дългата коса и брадата изчезваха за час след освобождаването им. — Убеден съм, че той вече няма толкова много косми по лицето си. — Хънтър показа на Ейми още една снимка — от ареста на Сандс. — Така е изглеждал преди десет години.

Тя взе снимката от ръцете му и дълго я гледа.

Робърт мълчеше и я остави да я разглежда, колкото й е необходимо.

— Може да е бил той — най-после каза Ейми.

Хънтър почувства, че през тялото му сякаш премина електричество.

— Но, разбира се, не мога да бъда сигурна. Мъжът, който посети господин Никълсън в онзи ден, нямаше брада и дълга коса. И беше облечен с костюм.

— Разбирам.

Ейми не откъсваше поглед от снимката.

— Но може да е бил този.