Скулптора

42.

Алис прочете поредното досие и погледна часовника си. Занимаваше се с това от три и половина часа, но все още не беше открила следа, по която си струва да тръгнат. Вече беше прегледала трийсет и осем от четирийсет и шестте документа, които бе маркирало специалното й приложение.

Тя поклати недоволно глава, докато гледаше двете недокоснати кутии със съдебни дела на бюрото си. Нямаше съмнение, че този път е отхапала много по-голям залък, отколкото може да преглътне. Нуждаеше се от екип, който да чете, и може би от един-двама други програмисти, за да приключи с документите до края на деня. Може би трябваше да се върне към търсенето на значение на сянката на новата скулптура. Вероятно в това щеше да й провърви повече.

Алис отново си наля кафе и се облегна на стената. Очите й се спряха на таблото със снимките и бруталността, запечатана на тях, я накара да потрепери. Как беше възможно някой да е толкова озлобен? И толкова психически разстроен? И пак да е достатъчно умен, за да измисли скулптурите и фигурите им от сенки? Да влезе в нечий дом или лодка, да изтезава с часове хората там, да ги посече на парчета и после да си тръгне, без никой да го забележи и без да остави улики, освен онези, които иска полицията да намери?

Алис отмести поглед и се опита да прогони образите от съзнанието си. Вниманието й отново се насочи към документите на пода. На кориците бяха написани номерът на делото и името на обвиняемия или осъдения. Тя се втренчи в тях и се замисли за вероятностите. Вече беше прегледала няколко случая, където Андрю Насхорн беше водещият детектив, и някои други, където той бе участвал в разследването или в качеството си на детектив, или като помощник-полицай. Почти всичките бяха свързани с членове на банди, побойници, крадци и дребни престъпници, хора, които според нея нямаха необходимите качества да бъдат убиеца, когото издирваха. Алис много се съмняваше, че ще намери връзка там. Но още не беше започнала със списъка на потърпевшите, които евентуално обвиняваха лично Дерек Никълсън и щатския съд за загубата на делата си.

Тя отпи от кафето твърде бързо и се опари. Изведнъж застана неподвижно, когато мозъкът й роди нова идея, породена от липсата на връзка между списъците с имена.

Алис се върна при компютъра и отвори закодирания екран на приложението, което беше написала.

Трябваха й само няколко промени тук-там и щеше да има нов инструмент за търсене и сравняване. Отне й трийсетина минути, за да направи всички необходими изменения. Използва паролата си за достъп до секретна информация, за да влезе в базата с данни на лосанджелиската прокуратура. Хънтър й беше дал и парола, която й позволяваше да се свърже с местната и националната полицейска база с данни за престъпниците.

Докато програмата търсеше, Алис отново се залови с досиетата. Приложението трябваше да се свърже и да търси в две бази с данни на две различни места и тя очакваше, че ще отнеме известно време. Първите резултати, получени с първоначалните критерии за търсене, се появиха след трийсет и пет минути. Трийсет и четири имена. Алис отвори страниците с индивидуалните резюмета на случаите им и ги разпечата. Прочете ги, като нахвърли бележки в празните полета. Когато започна да преглежда резюмето на номер двайсет и четири в резултатите от търсенето, по гърба й полазиха ледени тръпки. Тя остави листа и бързо прерови останалите страници, търсейки съвпадение с онова, което бе показало приложението.

Пое си дъх стреснато и въздухът нахлу в дробовете й като студен вятър.

— Аха, това вече е много интересно.