Скулптора

58.

Двамата детективи реагираха светкавично и едновременно. Хънтър скочи наляво, а Гарсия надясно. Увеличиха разстоянието помежду си и извадиха пистолетите си. И двамата се прицелиха право в гърдите на Тито. Придвижиха се толкова бързо, че той се вцепени на място.

— Леко, дантелени гащи — извика Карлос. — Бавно и спокойно. Да виждам ръцете ти.

— Хей, хей. — Тито отскочи назад и вдигна ръце високо. Държеше дистанционно управление за стереоуредбата. — Мамка му, ченгета! Какво ви прихваща, по дяволите? Исках само да намаля музиката. — Той почти незабелязано врътна брадичка към лявото си рамо — същият нервен тик, който преди седем години го беше издал на кадрите, заснети от охранителната камера.

Хънтър и Гарсия спуснаха предпазителите на оръжията си и ги прибраха в кобурите.

— А теб какво те прихваща? — попита Карлос. — Сигурно знаеш, че не трябва да правиш резки движения пред ченгета. Може да те застрелят.

— Засега съм оцелял.

— Тито, седни. — Робърт придърпа стол до кръглата маса в средата на малката всекидневна, която беше безинтересна и мрачна, обзаведена от някой без вкус и вероятно полусляп. Стените бяха боядисани в мръснобежово, а може би някога са били бели. Ламинираният под беше издраскан, сякаш Тито се пързаляше с кънки в апартамента си. Въздухът миришеше на марихуана и алкохол.

Тито се колебаеше. Мъчеше се да изглежда непреклонен.

— Тито, седни — повтори Хънтър. Тонът му не се промени, но погледът му изискваше подчинение.

Тито най-после седна и прегърби рамене като ядосан ученик. Отпуснатото му голо тяло и ръцете му бяха покрити с татуировки. На обръснатата му глава се виждаха няколко белега. Робърт предположи, че повечето са придобити в затвора.

— Вършите глупости, пичове — каза Тито, докато нервно си играеше с жълта пластмасова запалка. — Нямате право да сте тук. Златен съм. Питайте надзорника ми. Той ще го потвърди.

— Разбира се, Тито. — Робърт се втренчи в него и леко потупа с пръст носа си три пъти. — Имаш предвид бяло злато.

Тито стисна носа си и сетне погледна палеца и показалеца си. По тях беше полепнал бял прах. Той бързо избърса носа си, като подсмърчаше, за да изчисти остатъците.

— Това не е сериозно, пич. Само се забавлявахме, за да живнем. Днес имам свободен ден. Изпускахме парата.

— Успокой се, Тито. Не сме дошли да те арестуваме, нито да развалим купона ти — каза Гарсия и кимна към спалнята. — Задръж възбудата си още пет минути. Искаме само да поговорим.

— Да не сте надрусани, ченгета. Ако бях надървен, щях да катурна масата. — Тито се усмихна. — Да, надарен съм.

— Добре, все едно, Голям патлак — рече Хънтър и застана срещу него от другата страна на масата. — Ще ти зададем няколко въпроса и после ще си тръгнем.

— Какви въпроси?

— За един друг затворник в Ланкастър.

— Мамка му, ченгета. На информационна служба ли ви приличам?

Гарсия плесна с ръце, за да привлече към себе си вниманието на Тито.

— Внимавай, защото няма да повтарям. Казах, че не сме дошли да те арестуваме, но лесно мога да променя решението си. Сигурен съм, че надзорникът ти много ще се зарадва, като чуе за наркоманските ти купони. Искаш ли да прекараш зад решетките оставащите три и половина години от присъдата ти?

— Повече — обади се Робърт. — Ако те арестуваме за притежание и вероятно разпространение на наркотици, съдията ще добави най-малко още две години към присъдата ти.

Тито прехапа устни. Разбра, че води губеща битка.

— Виж, Тито, искаме само да разберем дали знаеш къде можем да намерим един тип на име Кен Сандс.

Очите на мъжа се отвориха широко като челюсти на акула.

— Занасяте се с мен.

— В такъв случай приемам, че го познаваш — каза Карлос.

— Да, познавам го. Всички в Блок А го познаваха. Той е лошо копеле. Наистина лошо, чаткаш ли? Избягал ли е?

— Не — отговори Хънтър. — Освободили са го преди шест месеца. Излежал е присъдата си.

— И ченгетата вече са го погнали — ухили се Тито. — Не съм изненадан.

— Бяхте ли приятели в затвора?

— Зарежи, пич. Знаех кой е, но стоях настрана от него, по дяволите! Избухлив е като атомна бомба. Мрази целия свят. Но е умен. Когато надзирателите бяха наблизо, той се държеше кротко като котенце, учтиво и с уважение. Не си навличаше неприятности в „Ланкастър“. И вечно беше обграден с книги. Приличаше на апостол, човек с мисия, загряваш ли? Но му се носеше славата и другите не се бъзикаха с него.

— Каква слава? — попита Гарсия.

Главата на Тито отново трепна.

— Веднъж един тип го обиди. Знаеш ги тая пасмина. Едри, мускулести горили, които се мислят за царе по ритане на задници. Онзи тип обиди Кен пред всички. Известно време Кен не направи нищо. Изчакваше подходящ момент. Беше много търпелив. Никога не бързаше. Подходящият момент дойде и Кен спипа онзи тип под душовете. Мъжагата така и не забеляза, че Кен идва. Никой не видя какво стана. Между обидата и нападението беше минало толкова много време, че беше трудно да свържеш двете, чаткаш ли? Кен не показа, че се е ядосал и таи омраза.

Двамата детективи знаеха, че има много такива истории в затворите.

Тито поклати глава и отново се заигра с пластмасовата запалка.

— Кен никога не забравя, пич. Ако те е взел на мушка, няма начин да не те направи на кайма, схващаш ли? Един ден ще дойде за теб. — Той се закашля като болен човек. — Бях в двора в деня, когато грамадната горила обиди Кен. Видях погледа на Кен. Никога няма да го забравя. Уплаши ме, въпреки че не бях замесен. Беше като сдържана омраза, чаткаш ли? Все едно в него имаше дявол. Не съм чувал името му, откакто излязох от „Ланкастър“. И не искам да го чувам. Кен е лоша новина, ченге.

— Трябва да го намерим.

— Защо питате мен? Вие сте детективи, нали? Открийте го.

— Това правим, гений. — Карлос отиде в малката кухня, съединена с всекидневната, където миризмата на марихуана се примесваше с воня на вкиснато мляко.

Старомодният умивалник беше отрупан с мръсни чинии. На плотовете бяха разхвърляни картонени кутии от храна за вкъщи и празни бирени бутилки. — Харесва ми как си подредил апартамента си. — Той отвори хладилника. — Искаш ли бира?

— Предлагаш ми от моята бира?

— Опитвам се да бъда любезен, но ти разваляш всичко. — Карлос блъсна вратата на хладилника и настъпи педала на кофата за боклук. Капакът се вдигна и във въздуха се разнесе силен мирис на канабис. — По дяволите! — Той отстъпи назад и се намръщи. — Тук има стотици фасове от цигари с марихуана.

— Хей, какво от това, пич?

— Тито. — Робърт седна пред него в много по-малко заплашителна поза, защото искаше той да се отпусне. — Трябва да намерим Сандс, разбираш ли?

— Откъде да знам къде е, мамка му? Дори не бяхме приятели.

— Но сте били приятели с други, които може да знаят нещо. — Хънтър наблюдаваше движенията на очите на Тито, който се мъчеше да си спомни. След няколко секунди движенията на очите спряха и погледът му стана малко отнесен. Робърт разбра, че Тито се е сетил за някого.

— Не знам кого да питам, пич.

— Знаеш!

Двамата се втренчиха един в друг.

— Виж какво, Тито. — Карлос заобиколи масата от другата страна. — Искаме само малко информация. Трябва да разберем къде да намерим Сандс. Много е важно. В замяна през следващия един час няма да те посети надзорникът ти и няколко наши приятели от нравствения отдел. Убеден съм, че те с удоволствие ще претърсят апартамента ти, особено стаята с двете ти млади приятелки.

— Дрънкаш врели-некипели, ченге.

— Това е единствената сделка, която предлагаме.

— Мамка му! — Поредният нервен тик на Тито беше последван от тежка въздишка. — Ще видя какво ще мога да открия, но ми трябва време.

— Имаш го. До утре.

— Шегуваш се.

— На шегаджия ли ти приличам? — попита Гарсия.

Тито се колебаеше.

Карлос извади мобилния си телефон.

— Добре, ченге, ще видя какво ще мога да науча и ще ти се обадя утре. А сега може ли да си тръгнете?

— Още не — отговори Робърт. — Искаме да те питаме и за още един човек.

— О, не!

— Друг затворник от „Ланкастър“. Раул Ескобедо. Чувал ли си го?

По пътя за дома на Тито Хънтър беше разказал на Гарсия за срещата си с детектив Себ Стоукс и за Раул Ескобедо.

— Кой? — Тито присви очи.

— Името му е Раул Ескобедо — повтори Робърт. — И той е бил гост в „Ланкастър“. Сексуален престъпник.

— Изнасилвач? — Тито отметна назад глава.

— Да.

— Не, пич. Да не си се надрусал? Да не би напоследък в поничките на ченгетата да слагат хашиш?

— Не обичам понички.

— Нито пък аз — добави Карлос.

— Аз бях в Блок А, пич, където са истински лошите копелета, и в изолатора. Няма как да сложат изнасилвач при нас, чаткаш ли? Освен ако ченгетата не го искат мъртъв. За един час ще го изнасилят групово и ще го убият.

Тито не лъжеше. Такава беше системата в калифорнийските затвори и Хънтър го знаеше. Всеки затворник, каквото и престъпление да беше извършил, мразеше изнасилвачите. В затвора гледаха на тях като на нещо по-долно от отрепки — страхливци, които нямат куража да извършат истинско престъпление, и скапаняци, които не ги бива достатъчно, за да изчукат някоя жена, без да прибягват до насилие. Освен това всеки затворник в страната имаше майка, сестра, дъщеря, съпруга или приятелка — някой, който лесно можеше да стане жертва на изнасилвач. Обикновено слагаха изнасилвачите в специално отделение или блок далеч от всички други затворници, иначе щяха да им го върнат тъпкано и после да ги убият жестоко. Това се беше доказвало много пъти.